„СТРАТЕГИЧЕСКАТА ДЪЛБОЧИНА” В МУТАЦИИТЕ НА ОСМАНИЗМА И ПАНТЮРКИЗМА В БЪЛГАРИЯ

Милко Бояджиев, Румен Воденичаров
Сдружение “Хелзинкски наблюдател - България”

След зараждането си през ХIII век като малък турски бейлик в Централен Анадол (обл. Коня), османската власт се налага с огън и меч на три континента. Поради незначителния си демографски потенциал, основният фактор за нейното разпростиране се оказва агресивната ислямска религия. Още от началото на османо-турските завоювания на Балканите, жертва през последвалите четири столетия, на най-жестоки страдания, на робство и геноцид става главно мирният българският народ, както и неговата блестяща средновековна култура.

Те бяха пожертвани пред олтара на спасената повторно (след 718 г. от българския хан Тервел) европейска християнска цивилизация. Без тази жертва днешните високомерни западняци щяха пет пъти на ден да се полагат на ритуалните си килимчета. Но нейсе! Както големият философ Хегел предупреждава: „ Този, който забравя миналото, е обречен да го повтори!”

В наше време общественото внимание е провокирано от невежеството на безродни либерасти, псевдополитици и сбъркани теолози, с безпочвените внушения за религиозна толерантност, в съчетание с липса на имунитет срещу екстремизма и верския фанатизъм.

Това нагло предизвикателство се шири наред ведно със стремеж за етническо превъзходство и божествено предопределение на богоизбрани народи за регионално и световно господство. В този дух са утвърдените през 30-те години и пропагандирани у нас расистки и шовинистини държавни доктрини - „Турска историческа теза”,„Слънчева теория за езика” и други.

На такава основа е направената от Кемал Ататюрк агресивна констатация със стратегическа насоченост: „От векове движението на турците съхранява едно постоянно направление. Ние винаги сме напредвали от изток към запад!” Президентът Торгут Йозал (вж. „Турция в Европа” Париж 1988 г. с.205) изцяло се присъединява към тази директива, за да изтъкне провежданата от съвременните турски правителства политика съобразно неговите завети.

Предпоставка и условие е повторно завладяване по всякакъв възможен начин на България, което поетапно явно се осъществява. С присъщия му ориенталски манипулативен подход, Йозал се обръща в същия памфлет (с.158) към неинформираните граждани с тенденциозното твърдение:

„Християните предприемат борба, като създават нелегални сдружения и образуват партизански банди благодарение на помощта на руските агенти. Тези разбойници, първи прадеди на съвременните терористични ядки, имат за обект цивилното мюсюлманско население. Целта е да се предизвика ответно нападение от мирните мюсюлмани и след поредица атентати тази цел е постигната. ….Защитава се предимно тезата за османската жестокост спрямо християните. Така натрупаните практики ще послужат за да се оправдаят всички войни срещу османлиите и създаването на нови държави на тяхна територия”.

Като пример той привежда “Априлското въстание, което избухва през 1875 г. в Стрелча (България), ръководено от руски и панславянски агенти, които с чудесна опитност успяват да заблудят общественото внимание относно броя на жертвите” .

Трябва да се подчертае, че нито през османския, нито през републиканския период, турските власти са зачитали стриктно международните правни стандарти (Хуманитарното право, основен източник на което са четирите Женевски конвенции /1949 г./, прилагани и при военни действия в случаи на въоръжени конфликти, нямащи международен характер.

Гражданската война попада в обхвата на техния чл. 3. Засегнатите правителства обаче не характеризират сериозните вътрешни безредици като военни конфликти, за да не признаят съответен военен, политически и правен статут на въстанниците и предпочитат да ги наричат и определят за престъпници, бандити и терористи. Така се опитват да избегнат системата за хуманитарна защита срещу посегателство върху живота, жестоко третиране, мъчения или за екзекуции без присъда от законен съд, както и за други престъпления срещу човечеството.

Омразата на Йозал към нашия народ като заклет aполoгeт на пантюрско-ислямския синтез е неговото публично изявление: „Българите са свини!”. Той бива приет с държавни почести (без дори да се извини), от демократично избрания български президент Ж.М.Ж. Същия дефицит на политически морал и агресивна насоченост манифестират днешните управляващи в Република Турция.

Известно е изказването на министър-председателя Давутоглу и претенциозния умисъл в нарушение на българския суверенитет и независимост относно ролята на Турция в страните, където има турци, владени от Османската империя или в земите, през които те са преминавали.

В книгата си “Стратегическа дълбочина” Ахмет Давутоглу със свойствената му наглост обявява: „Турция трябва да се стреми към получаване на гаранции, които ще предоставят правото на намеса по въпросите на мюсюлманските малцинства на Балканите. По модела на кипърската военна операция”.

В аналогичен смисъл и в същата агресивна насока е изказването на президента Ердоган. В речта си на 8.12.2013 г. в източно-тракийския град Кешан (населен до 1913 т. предимно с българи) заявява: „Когато говорим за Тракия в рамките на Турция, това означава както Одрин, Такирдаг, Къркларели и разбира се Истанбул, така и Комотини, Солун, а така също Кържали и Делиормана в България, дори земите до Скопие и Босна.”

По този повод трябва да се отбележи изявлението на президента Първанов на конференция на Института за стратегически анализи (7.02.2016 г.): “По-твърдо от това не може да звучи. И още повече, че през последните дни, седмици и месеци виждаме практически действия в изпълнение на такава доктрина по отношение на България. Припомням ви възникналия дебат за така нареченото „робство” или „съжителство”. Това не е просто игра на думи. Ако се окаже, че балканските територии на Османската империя са поробени, то след Освобождението им (Турция) не може да има никакви претенции. Но ако нашите предци са съжителствали, то днешната амбиция не е просто за присъствие и чадър над малцинствата, но и за откровена намеса във вътрешните работи на съответните държави, която ще бъде исторически обоснована.”

Широко прилагани са антибългарски опити на някои корумпирани политици за налагане в образованието и общественото съзнание на преднамерени интерпретации на безспорно доказани исторически факти, превръщайки науката в слугиня на политически претенции и чужди стратегически домогвания. Според международните стандарти (изработени от Венецианската комисия) твърдения, отричащи ясно установени исторически факти (напр. Холокоста), са неверни твърдения, които не подлежат на правна защита.

Стожер на протурската неоосманистка политика в България е и остава още от неговото зачатие ДПС във всичките си мутации. На състоялата се през 1999 г. в Шумен международна конференция бе прокламиран изпълнения с политически внушения и манипулации т.нар. „български етнически модел”.

Изнесеният от Ахмет Доган доклад предизвиква множество принципни възражения и резерви, произтичащи от утвърдените в рамките на ООН и европейските регионални организации норми и правни стандарти. Определеният за „български етнически модел” е по своята същност инструмент за осъществяване на стратегическата задача на Турция у нас посредством нейната „пета колона” в лицето на създадени от специалните и служби противоконституционни партии.

Защото поставяната им и днес тактическа задача е обособяване, разграничаване и противопоставяне на населението в страната на етническа и религиозна основа. Целта на споменатия модел, както става ясно от конференцията, е завоюване на „ограничен суверенитет” и пълна независимост, а в последствие и образуване на етнонационална държава.

Използваните в случая ключови понятия са: „етнически”, „религиозни”, „етнорелигиозни” малцинства, „колективни права” по общностен признак, на субективно „самоопределение”, (етно)-идентичност с оглед ограничаване суверенитета и за превръщане на българската национална държава в мултиетническа територия.

Това означава количествен сбор от автономни образувания „с възможност за прокарване национални граници по разделитените линии на етносите”. Резултатите от тези напъни се очертават ясно с присъединяване към „Ана ватан”, болезнени примери, за което на Балканите има достатъчно. Обявените на конференцията стремежи са априори в разрез с целите и принципите на международното право. Истинският модел на българската държавност е Конституцията на Република България, която съответства на международните правни стандарти. Изключение, обаче, прави ислямската религиозна доктрина - шериата.

Европейската комисия в редица доклади /2000 -2004 г./ по приемането на България в ЕС изтъква: „Значителна част от финансирането на неправителствените организации идва от държави извън България, което означава, че някои НПО са прекалено зависими от тези донори”. Такива щедро подкрепяни агенти на чуждо влияние натрапчиво внушават на нашата общественост необходимост от преосмисляне на утвърдени научно понятия, като „турско робство” и заменянето им с ефимерни думи, обслужващи стратегически домогвания на агресивни чужди сили, като: благородно „владичество”, безпристрастно „присъствие” или битово „съжителство” на равнопоставени пред законите разни народности и други подобни.

На първо място трябва да се изясни понятието „робство”. Според чл. 7 на Конвенцията на ООН за премахване на робството и протокол към нея от 07.12.1959 г. под „робство” се разбира положение или състояние на лице, по отношение на което се осъществяват някои или всички правомощия на правото на собственост, а като „роб” се разбира лице, намиращо се в такова състояние.

Превратните тълкувания са в нарушение на международното право. В академични изследвания се доказва, че на мюсюлманите е възложено от исляма свещеното задължение чрез физическо изтребление, робство и принудителни изселвания да воюват за вярата, внушава им се идеята за водене непрекъснато нетърпящо никакви граници разширяване на ислямската власт /вж. изд. БАН 1990 г. А. Желязкова „Разпространение на исляма…с.24/. „Една огромна по своята численост социална група била робите” / с.31/. „Основен източник били войните, а във всички големи градове е имало пазари на роби” /с.205/.

Под давлението на всички европейски сили, съгласно договора от Париж - 1855 г. и наложеното от тях покровителство над християните на Балканите, османската власт е била принудена да отслаби мъртвата хватка на робството. Въпреки опитите за частичното им прилагане във времето, нечовешките страдания на българската народност под османската власт все продължавали.

Ярка представа за това е докладът на американския дипломат Юджин Скайлър, публикуван в Английската Синя книга №4 /1877 г./. В него се свидетелствува за следното: „Докато в Копривщица царял грабеж, в Панагюрище похот, в Батак турците изглежда са имали само една силна страст - жаждата за кръв… Достатъчна е гледката на Батак, за да бъде потвърдено всичко за турските деяния при потушаването на българското въстание. А аз го видях три месеца след клането. Навсякъде бяха разпиляни човешки кости, черепи, ребра и дори цели скелети. Момински глави още украсени с дълги плитки, детски кости, скелети още покрити с дрехи. Тук видяхме къща, чийто под още се белееше от пепелта на овъглените кости на 30 изгорени жени. На това място селският чорбаджия Трендафил бил нанизан на шиш и след това печен. Той е заровен тук. Видях един вонящ трап пълен сподути тела. Тук видяхме и училището, където са били изгорени живи 200 жени и деца, които потърсили убежище на това място. А тук беше и църквата и гробището, където още могат да се видят около 1000 полуизгнили трупа, които изпълваха ограден двор и образуваха един куп, висок няколко стъпки, където между камъните, които направо бяха нахвърлени за да ги покрият, стърчаха ръце, крака и глави и отравяха въздуха със своята смрад.”

Геноцидът през всички периоди на историята е бил считан за престъление против човечеството. За извършване на това престъпление, според формулировката в Конвенцията на ООН от 1948 г., се определят и „действия за насилствено предаване на деца от групата на друга група.”

Такова престъпление у продължилото четири столетия /до 1826 г./, прилагане на данъка девширме /кръвен данък/ за принудително отнемане на християнски деца от родителите им. Те са откъсвани от родната си среда и изпращани /оковани с вериги/ за ислямизиране, военно обучение и възпитание.

„Когато някои от неверниците родители или някой друг се противопостави да даде своя син за еничер, той веднага да бъде обесен на прага на неговата врата, като кръвта му се смята за недостойна” /изт. I.H.Vzunargih, Osmanli devleti tagliatindan kapukulu ocaklari Анкара 1943 г./. След окончателното им потурчване децата са зачислявани в еничерския корпус. Данъчната система обхваща тежки поголовни налози за християнското население /гяури/, като като джезие /харадж/, испенч, както и над 30 други данъци и повинности.

Тази система става основна икономическа принуда за обръщане на християните /раята/ в исляма наред с големите материални облаги /къща, добитък, инвентар, както и новият им господарски статус.

В репортаж от мястото на събитието „Перущица гори” американският журналист Макгахан пише: „Никой не би могъл да разбере хладнокръвния, любезния, съзнателния начин, по който един турчин може да лъже, докато не види това, което аз видях по време на моето пътуване из България. Аз бях пътувал много и видял немалко неща по света, но искам да призная, че до моето идване тук аз нямах представа до каква степен може да стигне човешката двуличност. Честният и открит начин, по който турците ви лъжат, надминава всяко убеждение и се налага и на най-недоверчивия и скептичен ум…. Но само когато човек види със собствените си очи как хладнокръвно и с предумисъл, по най-безсрамен начин те лъжат, тогава започва да вниква в дълбочините на тяхната двуличност…”

И накрая нека припомним думите на Васил Левски: “Ето, близко е времето да покажем на душманите, че българинът не ще бъде вече роб, а свободен. И който от тях не признае нашите закони и не заживее с нас по същите граждански правила, той в един миг с всичко ще стане прах и пепел…” (в-к. „Свобода” - 12.12.1872 г.)