МОРЕТО Е В КРЪВТА НИ

Веселина Томова

МОРЕТО Е В КРЪВТА НИ

Най-тъжната рибарска песен ще запея
за остарялото прегракнало море.
И кисело кръчмарско вино ще налея,
приятелите ми да събере.

За оня, който е заскитал в океана
ще помълчим на масата с луната.
А вятърът ще гони по тавана
една отдавна непразнувана рождена дата.

С издути бузи хоризонта ще си свирка.
А на брега жена ще се съблича.
И моят морски дом ще е последна спирка,
за старец, който чашите ще срича.

И със морето, посиняло от плесници,
виновно ще докоснем влажни устни.
А зажаднелите за обич пясъчни ресници,
ще видят бели, морски фусти…


* * *

Ръцете ми отсече,
за да ме направиш богиня на победата.
Сега около мен се сучат някакви поклонници,
докосват ме, хихикат
и един аха-аха да напише върху гърдите ми „Само Левски”.
Стърча си като статуя и нямам бъдеще.
Какво значение има дали съм победила някого,
или са ме победили?
Около мене пърхат безгрижни майки с бебешки колички,
деца, които хленчат, че нямат достатъчно модерни кънки,
и старци, превърнали спомените си в бирени коремчета.
Каква богиня съм
и има ли значение дали ме пишат във учебниците?
А можеше да бъде другояче.
Да съм до теб.
Във кухнята да пържа кюфтета.
Да изстудя ракията.
Да те посрещна с пеньоара на цветя,
и децата да са при баба си,
защото после,
може пък да поискаш да ме погалиш по очите
и да ми кажеш, че съм божествена…
Сега съм тук.
Богиня на победата.
Така ме сътвори и ме обрече
да съм паметник.
Пред който всичките мъже да коленичат
и да благославят онзи,
единствен миг,
когато са ме срещнали.


НЛО

Млечният път свърши тук.
Въобразявам си, че ще бъде фантастично.
Лунно легло. Още по-лунен мъж.
Страхувам се да съблека скафандъра си –
ще ослепя съседите, които нямат нищо общо с космоса.
Неговите пръсти посягат талантливо към ципа.
А аз съм от друга планета.
При нас е болка любовта…
Навик му е да е побъркващо нежен –
прави от мен всичко, от което си мисли, че бяга.
Само аз не бягам. Аз съм си там.
Нощ като всяка друга.
Гласът му ми подсказва,
че искрата си е тръгнала преди мен.
Каква зелена математика, о, господи, в очите му!
Самотна до смърт
се пъхам в скафандъра
и по Млечния път,
все по Млечния път,
тихо стъпвам,
още стъпвам
и си търся планетата…


СМЪРТ

Опита се да си спомни дали още капе чешмата,
сгъна на четири вестника и го пъхна под пуловера.
Не беше смешен, нито великодушен.
Написа нещо с пръст на огледалото
и провери дали вратата на терасата е уплътнена –
не се разбираше със птиците.
Поглади с поглед хапките на масата, съборените откровени чаши,
и срам го хвана от чорапите със жълтите триъгълничета,
скрити под леглото.
Не беше лошо като изход – да виждаш през стъкло.
Внимателно уви около врата си керемиден шал.
И после сложи примката…


* * *

Всичко ли е за заслужаване?
Аз не мога да се прекратя,
трябва да направя невъзможното –
ставайки, стъпвайки да застана до това море с необяснената луна,
да разтворя устни и просто да чакам.
Странното все още се случва.
Очите разплели заблудата, че се чака веднъж,
само веднъж,
няма друг път, нито още.
Морето го е казало – не само днес се обича.
Аз не мога да вляза като чудо, това ми е чуждо.
Ще пристъпя, ще докосна ръката ти за да бъде осветена.
И ако всичко е заслужаване –
мисълта ми ще бъде единствената необятност,
в която ще се разплача.
О, как само в морето няма нищо виновно!
И е нежно, защото не мога да си се обясня
и това винаги става с човек, който прохожда
и гласът му опипва вселената…