НЕ УМИРАЙ ПРЕДИ МЕН

Върбан Велчев

НЕ УМИРАЙ ПРЕДИ МЕН

Роденият живее и умира.
Не е надскочил никой съдния си ден.
Ако и Ти не можеш да избираш,
Родино, не умирай преди мен.

Ще полудея само час без Тебе,
тъй както без Балкана мой със цвят зелен,
тъй както без небето и без хлеба.
Родино, не умирай преди мен.

Проклинам твойте врагове,
стълпени във министерства и престъпен парламент,
които Те продадоха за пени.
Родино, не умирай преди мен.

Залагам тяло и душа, сломени
от труд и мъка - моят дял обикновен -
за да ме чуе цялата вселена:
Родино, не умирай преди мен !


ЕЗИК МОЙ

Език, създаден за длето и камък.
Език за клетва и последен вик.
Език за надпис върху кръст и знаме.
Език на Ботев. Вопъл и челик!

Език, на който съм изрекъл: Мамо!
Език, на който моята жена
прошепна тихо една сутрин рано:
„Ще имаш син!” Горката. Не позна.

Език за обич - свята и проклета.
Език, на който вещица една
ме клъвна нявга право във сърцето:
„Ще страдаш, синко!” - рече. И позна.

Език самотен, кой ще те опази
от пристъпа на дивия брътвеж?
Сред океан от пошлост и омрази
и ти ли като мене ще умреш?


ЧУДЕСА

Какъв нечакан дар. И слънце посред зима!
Над Хижата гори и гасне златен скреж.
Сред ледения плен - мечта неустоима:
с отвикнали нозе до там да стигна пеш.

И тръгвам ослепял от блясък до полуда.
Изглежда всичко днес е рекло да блести.
В тъма от светлина съзирам лятно чудо:
луна и блеснал път. По пътя - аз и ти.


ТИ И САМО ТИ

Родино мила!
Помогни ми
да бъда с теб и в кобния си час.
И да повтарям твойто свято име,
дори когато съм загубил глас.

Във адски кратер да източа
отровата от своето сърце,
която пих наивно и нарочно
в години без посока и без цел.

В небето твое да изкъпя
душата си, която в жар пламти,
да смъкна всичко евтино и скъпо,
за да останеш Ти. И само Ти.

Тогаз
във Твойта литнала нагоре
към висините букова гора,
до скрит поток да легна - блед и морен -
и в скута ти от обич да умра.