Георги Стойков

1.
Обади се Павлов. Помниш ли го? Онова даскалче, дето винаги водеше деца на нашите литературни четения. Слабичко такова, възторжено. И косата му винаги щръкнала. Кани ме утре на среща с учениците.
Жена ми трепва, веждите и се вдигат. В погледа и лъсва светъл проблясък.
Не си ли го спомняш? Подвижно едно, като ластик. И винаги ни поднасяше цветя. И децата бе научил да носят цветя. Чакай, чакай, ще ти припомня и друго. Помниш ли, на една среща ме нарече “нашият Шолохов”!
Ааа, изтръгва се нежен вопъл от красивата уста на жена ми. Как да не помни! Да не се изричат всеки ден такива оценки!
Така е, не се изричат всеки ден. Спомням си, че нещо подобно ми каза и Давид Овадия някога си, когато гледахме един мой ръкопис. “Този разказ е от Шолоховски тип!” Но той го каза само на мене. А това даскалче го брулна пред препълнен салон. Е, колегите не пропускаха дълго време да се майтапят. Някои като ме завареха в клубното кафене, от вратата се провикваха: “Ето, нашият Шолохов ще почерпи!”
Разбира се, че се притеснявах. Какъв ти Шолохов! Вярно, книгите ми са населени само със селски труженици, но колко други писатели пишат за селото! Както и да е, приказката си остана и, между другото, трябва да призная, че не бях безразличен към нея.
Но от десетина години почти я бях забравил. Реставрацията така промени живота ни, че забравихме не само какви сме били, па макар и на шаега, но и за какво сме на този свят. Като всички по-изявени хора в града, свързани със социалистическия период, и аз не останах извън произвола на лумпенизираната тълпа. Докрая на живота си ще чувам пиянските викове под прозореца ми: “Комунист - терорист!” Дори ги написаха със синя боя на гаража ми.
И ето, Павлов се сетил за един “терорист”. Деликатно му намекнах: не рискуваш ли хляба си! Негова работа било. Е, щом е така…

2.
С жена ми сме възрастни хора. Единствените ни доходи са пенсиите. А пенсиите - тънички. В къщи се прави сметка на всяка стотинка. Особено се объркват сметките, когато седмо число от месеца съвпадне с деня събота. Там се явяват фактически два допълнителни дни. Те често ни поставят в сложна ситуация.
Този месец седмо число съвпада със събота. Бях си наумил вече да моля отново съседите за два-три лева. С два-три лева положението се спасяваше. Имахме малко сирене, два буркана с домашен компот, проводен от сестра ми на село, все някак щеше да се изгърчи до понеделник.
Както си седеше на дивана, жена ми изведнъж се оживи. Защо не занесеш на срещата две-три книги от Избраното? Може някой учител да купи?
Колко малко е нужно на човек да лумне вярата в душата му! Хванах се за тази идея на жена ми като удавник за сламка. Приближих до библиотеката. Държат десетина томчета за по-особени случаи: я някой чуждестранен писател посети нашия окръжен град, я някой колега от София. Макар че от десетина години такова чудо не се случва. А колко писатели идваха през онова, нашето време!
Но, без сантименталности. Свалих от горната лавица три томчета, избърсах подвързията, корицата светна. Обръщам отзад - цена един лев и четирийсет и девет стотинки. На каква цена да ги предложа? Елена намества очилата. Боже, каква евтиния беше! Колко ли върви сега том от четиристотин страници? Вдигам рамене. Отдавна не съм купувал книга…

3.
И ето ме по улицата към училището. В новия костюм, отдавна необличан, с бялата риза, с червената вратовръзка, крача наперено. Стискам в цветна найлонова торбичка трите томчета. За какво ще разговарям с децата? Нещо конкретно или за труда на писателя? А може би ще има слово за книгите ми. Павлов или някой друг? А как да обявя, че тия книги са за продан? Удобно ли ще е? Май че не е удобно. Какво ще си помислят децата, учителите? Писател - търговец. А може би Павлов сам ще ме попита не нося ли книги за продан?
Това, което стана само след няколко минути, ме накара да забравя за книгите. Ах, тоя Павлов, тоя Павлов! Посрещна ме шпалир от портата до входа на училището. Момиченцата с черни поли и бели блузки. Момчетата с изгладени панталони, със сини ризи и черни вратовръзки. Скандират: “Добре дошли в училище “Христо Смирненски”!” На стълбището момиче в национална носия ме посреща с хляб и сол. Павлов, все със същата щръкнала коса, се е засмял до ушите. Повеждат ме към залата, а там - препълнено. Павлов започва с ония думи, неговите: “Днес се срещаме с нашия, мизийския Шолохов!” О, Боже, пак ли! Усмихвам се, навярно глуповато, а сълзите сами избиват под клепките. Шепна си, без да мърдам устни: дръж се, старче!
Младата учителка, която така вдъхновено говори за книгите ми, накрая отново споменава за “мизийския Шолохов”. Тя може би иска да направи комплимент не на мене, а на Павлов. Дали Павлов не е директор вече? Ами да! Иначе защо ще го цитира младата учителка. И хоп - засечката дойде още щом обявиха времето за въпроси и изказвания. Дете от първата редица вдига ръка и пита кой е тоя Шолохов? Страстно, възторжено младата учителка обяснява, че това е един от най-великите писатели на двайсти век, гордост за Съветския съюз, носител на Нобелова награда… Втора засечка. Пак момиченце, с преметната плитка отпред, рипва с вдигната ръка: А какво е това Съветски съюз?
Учителката е смутена. Обръща поглед към Павлов. Погледът и пита: да обяснявам ли? Той и кимва с глава. Разбира се, това е история. Тя не може да бъде заличена…
А ето, че идва ред и на въпроса, който пронизва сърцето ми. Русо момче, стройно, със строга бръчица между веждите:
- Вие сте били терорист. Убивали ли сте?
Залата замира. За миг ляга тишина, каквато и на гробища не съм усещал. Павлов се изправя тежко. В гласа му не бълбука познатият възторг. Гласът му е глух, плътен. Той обяснява, че партизаните, участвали в съпротивата срещу фашизма не са терористи. Терористите са особена категория хора - анархисти и авантюристи, които нямат идеали. Павлов обяснява, а в паметта ми блъска като с чук злокобният въпрос: убивали ли сте?
Да, моето момче, убивал съм!
И споменът, за хиляден път може би, ме пренася в партизанското скривалище. Бяхме четирима: бай Йордан, Странджата и ние с Йонка. Йонка е на моите години - седемнайсет ненавършени. Скривалището е предадено и обградено от полиция. Чуваме отгоре викове: “Заградени сте, предайте се!”
Имаме една ръчна граната и пистолети.
Бай Йордан, с бинтована глава, е вперил огнен поглед в мене и думите му са отсечени, кратки, сякаш произнася клетва. Ние със Странджата трудно ще се измъкнем. Ти, Огняне, (това съм аз) излизаш пръв с гранатата. Командваш високо: с бомбите - огън! Хвърляш и тръгваш след бомбата. Тя ще ти отвори път. Нататък… Йонке, бягаш към селото. Ние със Странджата излизаме последни. Хайде, мойто момче, напред с бомбата!
С един замах отмятам туфата, с която сме маскирали входа на скривалището. Изскачам и крещя в несвяст: с бомбите - огън! Дръпвам връвта на гранатата и я хвърлям с все сила. Оглушителен трясък. Ехото на гората го грабва и понася от дол до дол. Викове, писъци. Аз - след бомбата…
Йонка се спаси. Бай Йордан и Странджата загинаха.

4.
Изпратиха ме с шпалир. Вървях по улицата като пиян - замаян и същевременно възбуден. Сърцето блъскаше. Ушите пищяха. И чак когато се намесих сред навалицата по главната улица, някъде на площадчето пред Драматичния театър, усетих, че стискам в едната си ръка найлоновата торбичка с трите тома “Избрано”, с другата прегръщах огромен букет от червени рози. Боге, колко много рози! Все напъпили и нито една разцъфтяла. Листата тъмно червени, всяко окантено с още по-тъмна линия. Ароматът тежък, плътен, спира дъха. Колко ли струва този букет? И защо не купиха книгите ми? Показвах ли книгите? Май че не. Букет червени рози! Дали не би ги купил някой? Някоя влюбена двойка? За два лева примерно - толкова много рози! Ето, тези двама млади, които идват насреща, хванати за ръка иш се гледат влюбено?
Изведнъж зад мен:
- Охо, с букет червени рози!
Някой ме е сграбчил през раменете. Галят ме коси със задушаващ мирис на лавандула:
- И все такъв чаровен! И все такъв разкошен!
Директорката на Градската библиотека не престава да ме засипва с поток комплименти. Ах, тази мила глезла!
Обяснявам, че се връщам от среща с ученици. Дариха ме с изключително внимание. Заслужих и тези цветя. Спрял съм тук не току така. След толкова дългата забрава, аз отново съм нужен. Мен отново ме търсят. Разбираш ли - търсят ме! В знак на благодарност към съдбата реших да поднеса тези цветя на първата позната жена. Заповядай!
Вдигнала и двете ръце, сякаш да се брани, тя развълнувано повтаря: Какво говориш! Какво говориш! Аз съм щастлива, че те виждам. Толкова време не съм зървала очите ти. Носи ги в къщи да зарадваш Елена!
Тя, милата, може би усети, че я слъгаросвам, но след толкова години познанство, май не бе разбрала най-главното за мойта скромна особа, че ние, “терористите”, както сега ни наричат разни навлеци, пари ако нямаме, железни характери имаме. Обречем ли се на нещо, обречем ли нещо - край!
В къщи мълчаливо сложих цветната найлонова торбичка с книгите на масата. Елена тъжно ме погледна. Все с този неин тъжен поглед, пълен с топлота и преданост, и никога с упрек.
Докато още не бях съблякъл новия кат с бялата риза и червената вратовръзка, излязох в коридора да позвъня на съседите. Нямаше да моля за три лева. И два щяха да ми стигнат до понеделник. До понеделник, следобед.