ИЗ „В ТАЙНАТА РОДИНА НА ПОЕТИТЕ” (2002)

Павел Матев

В ТАЙНАТА РОДИНА НА ПОЕТИТЕ

В тайната родина на поетите
свободата чува своя глас.
Те са самородните планети,
независими от земна власт.

Може би от Бога просветлени
в притаен загадъчен олтар -
те създават своите вселени
във един-единствен екземпляр.

Всеки сам по себе си е слънчев
или звезден, или лунно бял,
или е затворен като зрънце
в озвучен от словото кристал.

Те си сътворяват и цветята,
както всеки сам е педрешил.
А им е прободена душата
не от карамфил, а от бодил.

Но и наранена, тя е ясна,
несъмнена, като камертон.
И когато плаче, е прекрасна…
А Пегасът е измислен кон!


РЕШЕТКА

“И прозорецът ми е с решетка.”
Елисавета Багряна

Не символ, не мираж, съвсем наяве
решетката разкъсва моя ден.
И черните квадрати разчертават
пространството, в което съм вграден.

О, време на решетките железни,
на престъпления и нищета!
Живея сякаш в пещерните бездни
до близката посестрима - смъртта.

А мене ми е нужен необята -
да го погледам и да се простя
със птиците, които носят вятър
под жълтите очи на есента;

със сухите листа, които падат
в задъханите немощни треви,
които ще открият с изненада,
че никой няма да ги съживи…

Къде се давят живите ми страсти,
когато зад решетка съм пленен?
Родино, имаш двама патриарси -
защо не се помолят и за мен!?


ХРОНИКА

В сърцето на самата София
живях през миналия век,
предизвестен от теософите
да бъда винаги нащрек.

Нехаех аз - нали съм селянин -
да става тя каквато ще.
И срещнах новия милениум
изселен по съдебен ред.

Изпратиха ме само птиците -
нали са божии чеда -
накацали надлъж по жицата,
тъй както Йовков ги видя.

А аз вървях след камионите
по петостепенен паваж
и питах се: защо ме гоните?
О, сигурно за шпионаж?

Или съм ви разсипал сделките,
или рушвет не съм ви дал?
И не се съюзих с отрепките
на скотския ви карнавал?

Аз писах стихове за залеза,
до който вече доживях.
Възнасях своята фантазия,
а себе си онеправдах.

Прославях любовта на хората,
когато в час - добър и тих -
те между себе си говореха
в съзвучие със моя стих.

И подир сенките на облаци
откривах слънчеви следи.
Не се сдружавах със разколници,
а палих нощните звезди…

Пощада ли? Не, не дочаках.
Каква пощада, щом си в плен?
Но във утробата на мрака
останах зрящ и осветен.


БЕЗ ИЗХОД

І.

Къде е праведният глас?
От тая примка на тълпите
изтичат сълзи от очите
на не един иконостас.

Къде истината? Спи
под буренясали стърнища.
И вече не долавям нищо:
ни плач от плачущи върби,

ни звук от музика, ни стон,
ни писък на води сподавени…
И слънцето е изоставено
в един съсипан небосклон.

И всеки миг подава знак,
че ще се срути, ще изчезне.
И ще нахълта срамен, дрезгав
опустошителният мрак.

А в безутешния затвор
на оскърбителните чувства,
опозореното изкуство
заплаква като сляп актьор.

ІІ.

Болното отечство ме мъчи.
Точно под лъжичката боли.
И по челото ми лазят бръчки,
а под клепката сълзата криволи.

И венчаното е развенчано,
а невинното се унижи.
Нямат звуци белите камбани.
Оглушават звучните души.

Черното безумие се движи
като танк в целебните треви -
не един път и не дважди - трижди
цветните поляни умъртви.

Аз не виждам вече нищо бяло.
Вързани са моите очи.
Питам се къде се е видяло
вълк да може да се вчовечи.

И пернатото да стане плужек,
червеят за миг да полети?…
Казват, че надеждата е нужна -
намери я и се причести!

Но не можеш. Размотай въжето
и на жилав клон го прехвърли.
Възнеси се право към небето.
Възвишените не ги боли.


РАЗВРЪЗКА

Вие, дето отрекохте всичко,
как останахте вкупом самички,
как в очите ви злоба засвети,
как се гърчите от бесовете,
как пелтечите неукротимо
от подкупните чаши със вино
на оная неправедна власт,
пред която изпадахте в транс!

Прелъстени от мътна съблазън,
как презирахте чистия разум,
как живяхте с набожни надежди
под модерните пищни одежди.
А сега сте с отпаднала вяра,
без престиж и сред срамна поквара.
Вече никой не може оспори
настървените ваши раздори.

Развенчаните вчера кумири
заличават престъпните дири
и - надявайки скромни доспехи -
си припомнят измамни успехи…
Не оставихте вие завети,
не завъдихте свои поети,
нито химни, които да могат
да погалят ухото на Бога.


***

Съвсем случайно влязох в парка.
Над мене - цвят и синева.
Тревата още не е ярка,
но влиза в своите права.

Ухае мълком на безсмъртие,
на тишина и ведрина.
И катерица се озърта.
Начева пролетна шетня.

Под музиката на цъфтежа
прелитат първите пчели.
И лека клонка се привежда
копнежа им да утоли.

И малки птичета с качулки
изтупват сивите крилца…
Но пак съм тъжен: виждам люлки,
а люлките са без деца.


ПЪТЕМ

От шепа смес на стари чувства
със нови - рукнали сега -
пресъхват едрите ми устни
и надали ще изрека
това, което ме измъчва
и постоянно ме гнети…
Животът - тая стара кръчма
със изполющени врати,
пред погледа ми се възправя.
А под таваните ехтят
псувни и викове “наздраве!
Мяука котка като смърт.

О, аз ли съм объркал пътя
или нелепите ми дни
в душата ми натрупват мътни
ръждиво-черни новини.
Като осъден на изгнание
вървя по калния си път.
И рани - като наказание -
се разлютяват и кървят.


***

Птицата рисува по снега
полукръгли, нечетливи букви.
Птицо, сестро! Твоята тъга
ей сега у мене ще избухне.

Само двамата сме на снега
оголели, боси, без качулки.
Докога ще издържим така?
Утре ще е снежен ден - Никулден.

Утре заран аз съм се родил.
Ти във ранна пролет си родена.
Много зими съм обезсърчил
или те обезсърчиха мене.

А пък ти си млада и се дръж.
Не случайно си като мънисто.
Сняг ще пада бял и вездесъщ.
Надживей го ти, крилата истино!

Ако се не видим други път
знай, че на небето съм почукал,
молейки го: подир мен снегът
пак да има нечетливи букви.