АНТОН ДОНЧЕВ: „ЧОВЕК Е СПОСОБЕН НА ПОДВИГ…”

интервю на Татяна Любенова

- Господин Дончев, зная, че Вие сте живели в Търново, там сте се учили. Търново ли беше причината, за да се потопите така трайно в историческата тематика.

- Категорично да. До отиването си в Търново пишех на съвременни теми и сюжети. И фантастика съм писал. Но история - не. Но - Търново и спомените, които витаят около Търново, ме накараха да започна да пиша това, което се нарича “историческа литература”.

- Това е един особен град наистина, с особена атмосфера. За мен лично Вашата емблематична книга е “Време разделно”. Защо толкова много тази книга подразни някои “познавачи” на българската литература, на българската история? Имаше големи спорове около нея!

- Не бих казал, че са толкова големи сегашните. Големи спорове имаше още в самото начало. Книгата не беше посрещната чак с такъв възторг. А това, което се случи преди година, година и половина, това си е съвършено нагласено. То по никакъв начин не е литературен факт, нито въпрос на критика, а на точно определена атака, в резултат на желание да се постигнат точно определени резултати и на ниво, което не дава възможност да се спори и да се говори, тъй като просто няма опоненти. Има хора, които имат желание да засегнат, а не да търсят някаква истина.

- Може би това е свързано с една политика, която се провежда от известно време на Балканите и за която напоследък се чуват откровени мнения, че се тушират някои моменти от нашата история, които са свързани с насилията по време на робството. Правят се опити за пренаписване на историческите факти. А “Време разделно” носи една историческа истина и с това дразни.

- Нещата, със специално този опит да се атакува “Време разделно”, не  стоят така. А колкото до тези тенденции, за които говорите, ще Ви кажа следното. Аз присъствах на една международна конференция, организирана от ЮНЕСКО, която носеше откровеното и категорично заглавие “Да разоръжим историята”. Там нещата, за които Вие споменахте, бяха издигнати като един от основните моменти във възпитанието на младите поколения на Балканския полуостров, със желание тези поколения да осъществят така дългоочакваното приятелство, сътрудничество! И трябва да Ви кажа, че писателите, които присъстваха на тази конференция, (между другото Албания беше пратила Исмаил Кадаре, Гърция - Василий Василикос, писатели със световна известност и световно влияние), всички се съгласихме с факта, че премълчаването по никакъв начин не е пътя, по който ние бихме стигнали до някакво по-добро разбирателство. И ще Ви кажа защо. Защото, ако успеем да изрежем някои остри ъгли на сблъсъците между балканските народи, какво ще направим с литературата? По какъв начин Гърция може да намали влиянието на Никос Казандзакис - да дискредитира един роман като “Христос отново разпнат” или пък  като “Капитан Михалис”? По какъв начин българите могат да скрият под масата “Под игото” на Иван Вазов? Помитането под миндера и под килима по никакъв начин не може да бъде пътят, по който ние трябва да се движим. Пътят на забравата, пътят на премълчаването, пътят на разсеяността! Има един такъв момент. Той не е мистичен, той си е дълбоко в човешката природа. В края на краищата, героите на тези сблъсъци са заплатили с неизлечими страдания и понякога с живота си своето оставане в историята, защитавайки позиции, които са били насочени против друг народ на Балканския полуостров. И - вижте, не можем да им съборим паметниците! Просто няма начин. Не може България да се откаже от Левски. Не може да се откаже от Ботев. Ботев е убит начело на чета, която отива да се бори против Османската империя, а Васил Левски е обесен от турци. Какво означава това нещо? Всъщност, опитът да се предизвикат лоши чувства, като се напомня за сблъсъци в миналото между балканските народи, е опит да се предизвика у човека една първосигнална защитна система. Това е жалко! Аз ще Ви дам един пример. Най-голямата война в историята на Съединените щати е всъщност вътрешна война. Това е войната между Северните и Южните щати. Както знаете, северните щати побеждават. Но - до ден днешен, местата на най-големите битки, независимо от това кой е победител, са места, които се честват от цялата нация. Отдава се почит както на генерал Грант, който е водил северните армии, така и на генерал Лий, който е водил южната конница. Не може, затова че южняците са загубили войната, , да бъдат забравени героизма, самоотвержеността, отчаянието на тия момчета от южните щати, които са се били за кауза, оказала се загубена, но която за тях е родната им кауза. Щом американците са успели да стигнат до това разбиране на историята, балканските народи трябва да стигнат до разбирането, че сблъсъците в миналото са сблъсъци между братя, спорове и войни между братя. Защото хората, синовете на една земя, на една майка не могат да бъдат нищо друго, освен братя. Не трябва да разоръжаваме историята, а трябва да въоръжим гражданите на тези държави с нова култура на възприемане на историята. Трябва да се научим да адмирираме, както величието на гръцката съпротива против турците, така и борбата на турците, водени от Кемал Ататюрк - те се бият срещу гърци. Трябва да се качим по-нависоко. Когато човек погледне нещата отвисоко, когато е качен на един морален връх - той вижда едновременно и двете улици. Вижда и улицата отдясно, и улицата отляво, вижда движението на народите! Такава е била историята, такива са били тенденциите, такива са били и грешките. Водачите на две коли се движат всеки по своята улица, а това, че те се сблъскват, е една трагедия. Тоест, като възприемем тези неща като трагични, по никакъв начин ние не бива да ги забравяме, тъй като зад тях стоят човешки съдби. А хората не трябва да се забравят. Събитията са събития, а хората са хора.

- Вие страхувате ли се за българската духовност? Няма ли една външна инвазия - непременно да се уеднаквяват народите и тяхната култура? Става дума за глобализацията, Вашето отношение към нея какво е? Може ли малкият народ да спаси своята националност, своята ценностна система, да я съхрани, а не да се разтвори в общото?

- По някакъв непонятен начин  се смята, че глобализацията е насочена против обезличаването. По някакъв непонятен начин се смята, че милостта към комшийката ще стане по-голяма, ако ти не обичаш майка си, или ако не обичаш жена си. Това всъщност е нещо неразбираемо. Това е такова ниско ниво на мислене, на разсъждения, от което просто човек зяпва. Тези неща просто не си противоречат. Трябва да се взема най-доброто, което другите могат да ти дадат, за да можеш да направиш своето още по-добро. Аз не мога да разбера как някой си въобразява, че може да накара исландците да забравят своята история, своята любов към ледената си родина, като гледат американски филми. Другото наистина е безкрайно важно, поради факта, че човек разполага с 24 часа от живота си, всеки ден. Безкрайно важно е как ще разпредели своето време, ще рече - своя живот, своето внимание към фактите. Агресивността на чуждата култура, която нахлува, трябва да бъде по някакъв начин укротена, тъй като тя, дори да не иска, унищожава местната култура, която е неповторима. Не може човечеството да стигне до убеждението и до идеята за екологията, не може човечеството да се интересува колко грама сероводород има във въздуха, а в същото време да не се интересува от проблема колко насилие има в това, което се гледа по телевизията. След като човек е стигнал до убеждението, че трябва да защитава своето тяло, по някакъв съвършено непонятен начин, той дезавуира отношението към душата си! Вижте, това е загърбване на проблема, на духовността, на душевността, на човека, на човечеството, на българина, на плевенчанина. Това е загърбване на духовното начало. Исус Христос, когато му дават монетата с умисъл да провокират съпротива против цезара, хваща монетата и казва: ” кесаревото - кесареву (главата на кесара), Божието - Богу!” Ако приемем, че всяко човешко съществование е монета, която има две страни и признаем тяхната равностойност, аз смятам, че едната страна все пак е по-важна. Защото съм писател и мога да докажа, че съм прав, че духовното е по-важно от материалното. Не може едно общество да съществува, когато по такъв категоричен начин обръща гръб на проблемите на духовността и на народа. Това не е глупаво. Това е налудничаво! Това е груба грешка, стратегическа и тактическа, и каквато щете. Защото аз съм повтарял и повтарям, и ще го кажа и във Вашето интервю: България няма да реши нито един от своите политически и икономически проблеми, ако не реши проблемите на своята култура, тоест, проблемите за душевността и духовността на българския народ. Хаджийски е написал “Бит и душевност на българския народ”. Сега какво трябва да напишем? Това, което става е пагубно.

- Може би това е една политика?

- Мислите ли, че поколението, което сега израства, с това, което изучава в училище, мислите ли, че тия хора, които са поставени на колене от един ужасен материален живот, че те са способни на някакво голямо духовно усилие, на  преобразяване на народа? Не! Не! Просто, защото никой не обръща внимание! Не никой, нека да не сме крайни! Но хората, които от 13-14 години, по един или друг начин, нацията изтиква на ръководни места, всъщност не се занимават с проблемите на духовността.

- Струва ми се, че те помагат за провеждането на една такава политика. Четох “Троянските коне в България”, последните две книги на академик Николай Хайтов, светла му памет. Там е изразена една много силна тревога, че се посяга върху българската духовност. И се започва от децата, точно от образователната система. Как си обяснявате Вие, че един министър на образованието може да твърди, че ” История слявянобългарска” е изключително трудна за разбиране от съвременните деца и затова тя няма да се изучава?

- Смятам, че този опит да бъде защитена тезата, че трябва да се извади от образованието “История славянобългарска”, или “Записки  по българските въстания” и прочие, е за мен абсолютно неразбираем.

- Но това е късане с националния корен!

- Хайде да не мислим, че това е изобщо политика, но вземането на подобни решения е въз основа на неправилно поставени основни принципи на образованието на личността. Направо е смешно да вкараш в училищата да изучават “Хари Потър”, а да извадиш “Записките” на Захари Стоянов. На всичко отгоре, “Записките” като литература, е 77 пъти над “Хари Потър”. Това първо. Второ, драматичността на събитията, които се описват, е като да сравнявате захарен памук с един хляб. Това са неразбираеми неща. На мен не ми се иска да ги повярвам!

- На кое историческо време Ви прилича нашето време? Ние като че ли непрекъснато повтаряме историческите си грешки, не се поучаваме от тях.

- Времето е абсолютно неповторимо, като всяко време. Прилики не бива да се търсят, защото ще сбъркаме. Но изглежда, че основната вина е в самите нас. Има някъде зрънца и семена, които винаги са показвали, че то съществува, но това са били зрънца и семена на плевели. Проблемът е да не позволяваме на тези плевели да завладеят нивата.

- Вие какво мислите за българския характер?Защото в разговора ни става дума точно за българския характер. Само историческата ни съдба ли е причина да оцеляваме поединично, винаги така да постъпваме, да не се събираме заедно в тежки моменти? Какво Ви харесва в този характер и какво не?

- Вижте, не е проблем да го харесвате или не. Единствено трябва да го изучавате. Защото българският характер, пък и характера на всяка нация по света, е безкрайно сложен. Общо взето в характера на всяка нация, както и в характера на всеки човек, има вложени много начала, много елементи, и всъщност много личности. Човек е способен на подвиг, на високо морални постъпки, на саможертва. Едновременно е способен и на най-големи подлости и жестокост. Работата е там - да се създаде атмосфера, в която да се насърчи проявата на добрите качества на човешкия характер. В случая говорим за българския народ. Всички добри неща, които са казани за нашия народ, наистина ги има и съществуват. Някои от тях са заспали. Проблемът на тези, които управляват нацията е да създадат такава атмосфера, да напоят по такъв начин градините, да напръскат с такава отрова плевелите, че да расте доброто, а злото да загине. Това е въпрос на грижа. Всичко се култивира. Откъде идва думата култура, откъде идва думата култивира - ами това си е труд, това си е работа! Това си е организация. Това нещо трябва да бъде от-гле-да-но! И любовта към отечеството, и високия морал, се отглеждат!

- Като че ли не искат да го отглеждат?

- Очевидно не искат да го отглеждат! Но работата е там, какво се надяват да стане, след като не отглеждат!

- Мислите ли, че историята е манипулирана?

- Всяка история, откакто съществува историята, е манипулирана. Тя се пише от победителите общо взето. Това се послъгва, друго се поскрива. Някои факти излизат, други не излизат. Някои неща могат да бъдат разкрити с разсъждения, други ще си останат завинаги тъмни. Това е неизбежно!

- Къде можем да потърсим истината тогава? Може би в документалистика, в мемоарни книги, в художествена литература? Къде?

- Нали знаете как е отговорил Христос на Пилат: “Що е истина?” Истината се търси навсякъде. Права сте, разбира се, че съществува мемоаристика, ама тия, дето пишат мемоарите, и те може да послъгват.

- Искате да кажете, че те са субективни?

- Той, щом е човек, щом е личност, не може да не е субективен. Кой е обективен? Никой. И огледалото не е обективно - може да бъде криво, или мръсно. Мисълта ми е, че търсенето на тази относителна истина, почти винаги е подчинено на някаква цел, която стои вън от истината. Тоест, не съществува цел - хайде да намерим истината, а - хайде да намерим такава истина, която ни отърва да знаем! Ако погледнете към историята, по време на Сръбско-българската война, вие ще видите как едните виждат нещата и как другите. Но, ако наистина съществува желание да се стигне до известна обективност, нещата биха могли да бъдат намерени. Обикновено обаче, те се заливат от такава гарнитура на лични чувства и предпочитания, че манджата, която се получава, понякога няма нищо общо с първоначалните желания и намерения да я направите.

- А защо българската интелигенция се е отдръпнала от всичко, което става днес? Тя като че ли също оцелява поединично.

- По начало в природата на интелигенцията е да не се коалира. Истинските големи личности, до голяма степен, израстват в благородна самота. А трябва да кажем, че българските интелектуалци и интелигенция се отчаяха от това, че още от самото начало говореха истини, които никой не чу. Защото аз мога да отворя вестниците и списанията, ако имаме време да гледаме телевизия  - да видите интервюта, когато умни хора казваха: става това и това, ще стане това и това. И никой ги не чу! Ето, Вие говорите за Хайтов. Колко години Хайтов приказваше едни и същи неща? Някой да ги чу? А да се е дръпнал? Не се е дръпнал. Стефан Цанев - да се е дръпнал? Не се е дръпнал. Недялко Йорданов да се е дръпнал? Не. Тончо Жечев да се е дръпнал? Не. Но от нещата, които казваха те и ги повтаряха по сто пъти някой да си е взел бележка? Не!

- Как тогава да посеем семенцето? Хайтов казва, че може би все някога това семенце ще поникне, ще се покаже и ще го видят българските поколения. Няма ли да са вече обезродени и да не го забележат?

- Не трябва да бъдем такива крайни песимисти. Дума да не става, има значение и етническия състав на българското население, който се променя с темпове, за които хората може би не си дават сметка. Дума да не става, може би като хвърляш щедро семе, то и между камъните да попадне и да израсне. Трябва по някакъв начин да успеем да внушим първо на хората, които управляват България и второ, на  нашите братя, че това, което е създадено от българския народ и това, което се създава, е толкова голямо, толкова красиво и толкова богато, че то трябва по някакъв начин да бъде подарено на другите, за да обогати и тях. Ето, виждате ли, толкова хубави народни песни, толкова хубави народни приказки, толкова прекрасни художници, такива книги - те не са само наши.  Те са на човечеството. Ако ние успеем да ги дадем на другите, просто ще ги направим по-щастливи. От тая гледна точка трябва да се тръгне. И да запомним, че ако ние не го запазим това нещо, няма кой да го запази. Просто ще стане така, че исландците ще си запазят тяхното, французите - своето, а нашето ще се разпилее, ще загине и първо ние ще станем по-бедни, но ще станат по-бедни и германците, и французите, и исландците, защото това е достояние на всички хора.

- Дали Старата Европа разбира това? За да направи поне малко усилие нашите народи тук да се съхранят по някакъв начин?

- Голямата грижа за съхранението, си е чисто наша работа. Не можем да очакваме някаква особена помощ, въпреки че може да има добри пожелания от европейските страни, защото и те си имат достатъчно свои проблеми.

- Това ли е Вашето послание към младите, към поколението, което идва - че голямата грижа за съхраняването  на нашата нация, си е чисто наша работа?

- Това е една констатация, която всеки нормален човек трябва да помни. Щом си имаш двор, твоя работа е да го оградиш. И ако си имаш градинка, твоя работа е да я прекопаеш. А пък, естествено, не бива да се забравя, че облаците, които ще пуснат дъжд над градинката ти може да са се събрали някъде от Франция, или да са тръгнали от Атлантическия океан. Тоест, винаги трябва да помниш, че си зависим от другите. Но, ако трябва да кажа нещо, то е казаното преди това - създадени са невероятни съкровища, те не са само наши, ние временно сме техни пазители, ние ще си отидем, но наш дълг е да ги запазим за себе си и за другите!

- С какво се занимавате в момента? Отново ли с история?

- В момента пиша книга, исторически роман. За края на борбата за самостоятелност на България, падането на България под византийско робство. Намирам необикновени прояви на човешки дух, на твърдост, на издръжливост, на любов. Всички тези хора заслужават само нашето дълбоко уважение.

- Какво ще бъде посланието на тази книга?

- Вероятно ще бъде: вижте какви хора е имало и вижте по какъв начин са пазили това, което са мислили, че трябва да бъде запазено.

2003 година, Плевен