НОВИ СТИХОВЕ

Росица Ангелова

***

… и хлътваш сред детерминизма
на любовния спектакъл
застанал бос в средата на ливада
от хищни рози
светът край теб се е изместил
в посока на дъгата
започваш да разбираш с кожата си
възторзите на хлорофила
витаеш между звук и тишина
в очите синтезираш захариди
и слънчевата светлина те вдишва
напълно обновен и трансформиран

това се случва с непосилна скорост
далеч преди да заръми печал
избухнал от внезапното несходство
на атоми и пориви
но нищо не живее ей така
без своята необходимост

врати отвсякъде са дадени…


ТРАКТАТ ЗА ЦЕЛУВКАТА

Всеки влюбен е нова религия.
Фанатичен поклонник на болката.
Вярва в целувката на любимия -
в дълбокия път към високото.
Уповава се в устните като в смърт,
насъщни хранилища за материята,
в които разлистен от облак духът
към себе си се катери.

Те отключват екстаз в молекулата на духа
и в ядрото на атома вливат химични прозрения.
Цялата философия на целуването е в това -
паметта да разкрие тайните на сътворението.
Първородната свобода на тялото
и тъгата, вплетена в информация.
Ние се любим с вятъра, не с телата си,
с коктейл прилагателни и със сбор от знаци.

Но трудно се срещат тъждествени устни.


***
Слънцето понякога.
Понякога мъглата.
И двете те извайват.
Едната част от нас изгрява,
а друга се потапя.
Зареждаме живота със движение.
Зареждаме смъртта със постоянство.
Създаваме се.
Вик и изумление.
И яснота.
Предателството също е любов.
От Друго място.


***
Привършва любовта.
Като отсечена топола ляга.
Сянката на облак
се вмъква под пръстта
на неусетното разпадане.
Но няма страшно. Вечността е есен
с различни плодове.
Ядем костилки и поникват стреснати
дървета и свирепи тишини. По две.
Понятно. Предвидимо. И човешко.
Добре е да приемеш, че си сам.
Единствено на себе си говориш
разбираемо.
И разбираемо препъваш
застиналите думи на ръба…
А цветовете ти крещят
с последната си ярост.


КЛИМАТИЧНИ СЪЗВУЧИЯ

Беше се нанесла във очите му
с целия багаж на самотата.
Изговаряше я с въпросителни,
с премълчан, лишен от скорост вятър.
Тежестта й бе последователна.
Първо я усети под небцето.
А кръвта потече наобратно
в няколко абзаца към сърцето му.
Думата се спря наполовина,
взе си ветровете и залезе.
Но изгря неравномерна зима
в знак на споделено равновесие.


***
Преди случайно да открия
на колко пеперуди
изсипва ароматни изречения в градината,
си мислех, че съм роза
(единствената от вида).
Виновен е Екзюпери
и цяла армия персийски стихоплетци.
Изкуството извайвало сърцето,
но прочити - различни.
След четенето, пита удивен - защо единствените от вида
засявали магарешки бодил,
а храсти шипкови поставяли на стража
и странно, че не вижда в трансформацията
здраве от аптеката на Господ.


ПОДЕМ НА ДЪЛБОЧИННИТЕ
ВОДИ

Не е дриада или нереида,
облича се понякога така -
в потоци и дървета.
Морето е фамилното й име.
Но не спокойното море.
Хиляда слънчеви води
и още толкова мътни ветрове
живеят в органично състояние
на дъното.
От топлина частично се превръща
в изпарение,
почти като сълзите и росата.
Със скоростта на звуците
пътува в измеренията
или от хлад се свива
в своя пясък.
Повлича жадни камъни и сол.
А после се свестява от удавяне.

Но притежава и води подземни.
От тях световъртежът
е по-остър,
ала сърцето пълно.


БОГОЯВЛЕНИЕ

Полунощ.
На терасите хиляди босоноги.
Всяка със своя буркан небе
на водата говори.

И в квартала кънти: л ю б о в.


СВЕТЛИНЕН АТМОСФЕРЕН ФЕНОМЕН

Ти си перест облак,
пълен с ледени кристали.
Аз, разбира се, съм светлината!
Ако скоростта ми се разпръсне в тялото ти,
ще изгрее хоризонтална дъга!
Пиксели огън ще взривят посоките на небето.
Но ти предпочиташ заредените частици
на слънчевия вятър в междуметията
да завъртят сферичните магнити
на очите ти,
да предадат трептенето по етера
и да получим Северно сияние.


***
Дъх с криле от плът и вътрешно небе
сред звезди молекули и капиляри,
а ръцете - вързани с битие,
а ръцете - вързани с думи от тънка паяжина.
Цяла вечност напред - разплитане на въже
и заплитане на въздушна тъкан с кръвоносни миражи.
Нервни залпове в мислите, в раните - оцет.
Но гладът е червей, с който сме белязани.

И въздъхват случилите желания - дивите ни коне
и неслучените въздъхват също.
По една ябълка само да изядеш на век
и копнежът възкръсва от мъртвите!

Но е само звън. Само миг небе.
Взрив на химични съединения в лабораторията на мислите.
Разтоварваш от дълги изречения себе си
и оставаш гол и пречистен.

А зимата ти шие нова дреха…


СПУСКАНЕ В МАЕЛСТРЬОМ

Този чайник с водна повърхност
лакомо смила всичко.
Душата катери фиорди и мъхове.
Прилепва към всяко привличане.
Стоим срещу прилива. Неразпознати.
Ще изгубим ли своя Наутилус?
Или въвлечени в подводния вятър
ще намерим на дъното наутилуси?!
Лабиринти от хлъзгави водни охлюви -
катедрали седефени главоноги.
Свят в спирала и свещ в утробата,
вкаменелости от подводници.
Ври Маелстрьом и ни вика : - Близо сте!
Пътят. Вихърът. Колелото.
А към гърлото в кръгов конус растат водите му.
И се връща от дъното помъдрял животът.


ДИВИ ЖЕЛАНИЯ

Искам времето да спре
в едно усое,
цялото в шипоци и лески.
Бродирано с игличета напролет,
с теменуги на гнезда
и див пелин.
После в ниското
жита пред мен да вдишат
на синчеца синьото небе.
Макове и маргарити пищни
да сведат одрани колене.
И да има някой в тази джунгла,
пълна с миризми и тишина -
може да е мравка, куче, бухал,
но да стои на моята страна.
Ей така, в окото на прозорец
просто да си поделим една сълза,
без да се налага да говорим
или да разбираме света.

Искам времето да спре
в едно усое,
цялото в шипоци и лески,
да обичам с ярост нещо лично мое.
И светът едва да предстои.