СЪРЦЕТО
Когато юношата влезе запъхтян в залата на аутопсията, бе вече късно. Защото отдавна трупът на тая, що диреше, беше погребан с десетки други такива на неизвестни мъже, жени, незнайни самоубийци, скитници и нещастници.
Той бе готов да вика, да се бори, да се бие. Готов бе да изрови с нокти пръстта, под която бе скрита тая, която обичаше. Той гледаше залата обезумял и настръхнал. Той искаше да крещи, а само плачеше в жалобно безсилие.
Искаше да тича из ъгъл в ъгъл, но стоеше неподвижен, боящ да не се натопи в кръвта, която тъй обилно се оттичаше от мраморните маси, смутен и сподавен. Искаше да се моли и хленчи като дете, а само немееше, смразен от ужас и отчаяние.
При юношата дойде анатомът, безчувствен и спокоен, улови го за ръка и му посочи някакво блюдо с куп късове меса, забравени случайно от гробаря.
Юношата доближи. И трепна.
Това бяха десетина сърца, изтръгнати из току-що погребаните трупове от анатома и хвърлени тук. И забравени.
Някаква странна усмивка озари лицето на юношата, някаква непонятна горчива радост.
Той се взря и сякаш щеше веднага да познае онова сърце, което довчера биеше така нежно, когато той допираше лице до гърдите на малката покойница. Сякаш то само щеше да затрепка, весело и живо. Сякаш то и сега носеше в себе дивната мечта за невинност и чистота, за безумна радост и опиянение, за ласки и обич.
Юношата гледаше и се мамеше. Впиваше поглед и недоумяваше. Трепереше в неудържимо желание и болка, родена от ненадейно цъфнала надежда.
И колкото пъти посягаше, той все отдръпваше ръка, сепнат от внезапно припълзяло съмнение. Защото всичките тия късове месо бяха еднакво студени, безжизнени и мъртви. Защото сърцата на гонените и ненужните, убийците и невинните, злите и добрите, любимите и ненавистните, на всички бяха все тъй еднакви и поразително еднообразни.
И сякаш в никое от тях нито порив, нито жажда, нито молитва, нито злост или прощение.
Изморен повдигна натежняла глава юношата и горко зарида, измъчен от жестоката загадка.
А сетне лудо и изведнъж грабна блюдото и хукна с него да пита облаците и лъчите, кое бе сърцето на тая, що обичаше, що бе тъй нежна и ласкава, тъй добра и прекрасна. Да пита зефирът и вечерницата. Да пита цветята.
И може би те са му открили.
сп. „Илюстрация светлина”, г. 21, кн. 11-12, 1913 г.
