Доведен от него в Хасково, Георги Караславов мери с рулетка килиите на затвора.

Йордан Нанчев

Петдесетте години на изминалия век са времето, през което както в цялата страна, така и в Хасково се полагат основите на новата т.нар.социалистическа литература. Ръководени и всячески поощрявани от властващата Българска комунистическа партия, писателите възхваляват нейните борби в миналото, живота на работническата класа, дружбата със СССР, защитата на социализма, вярата в „светлото комунистическо бъдеще”… Главната трибуна за литературните им изяви са страниците на вестник „Народна борба”, преименуван през периода на „Родопска борба”. По това време в местния литературен живот участват познатите още отпреди с левите си убеждения Петър Маймунков, Иван Пеневски, Петър Сиротов, Райчо Славов, Делчо Пандов, Александър Загорски, към които един след друг се присъединяват по-младите, дошлите да учат или работят тук Никола Инджов, Иван Маринов, Димо Боляров, Иван Николов, Петър Василев, Симеон Стоянов, Георги Ставрев, Колю Мариновски…
Интересно е да се отбележи, че освен тях в тукашния печат се появяват и имената на автори от други региони, които след време ще заемат важни места в съвременната българска литература. По един или друг повод, спорадично, тук са печатали свои стихотворения Борис Вулжев, Здравко Кисьов, Ганчо Мошков, Анастас Стоянов, Христо Черняев, Иван Давидков, Иван Радоев, Климент Цачев, Веселин Ханчев, Стефан Поптонев и дори Лъчезар Станчев, Иван Пейчев, Александър Геров, Лозан Стрелков, Васил Колевски…
През 50-те години тук се ражда и новата литературна критика, която решително не иска да знае и да се учи от спонтанната изповедност и приятелската обективност на някогашните делчовасилеви статии и рецензии, а съди академически строго и принципно, но за жалост не толкова с чисто човешки и художествени, колкото с идеологически мерки и критерии. Петър Братоев, Атанас Дишев, Александър Митев и Вълчо Михайлов са новите “съдници” на литературния и въобще на културния небосклон на Хасково. Нека да прибавим към тях имената на драматуржката на театъра Райна Джурова и на бъдещия “априлски” критик Иван Спасов, който по онова време все още е учител в Марица и Димитровград, и ще видим, че това е една безспорно силна критическа фаланга, заела по категоричен начин мястото на изтляващия в изолация и упорито доунищожаван от политическите си противници някогашен литературен критик и културтрегер Делчо Василев.
Впрочем тези млади и вдъхновени от партийната линия литературни критици сигурно и въобще не подозират за неговото съществуване. Дори когато не е в „мрачната неизвестност”, сиреч в затвора, той рядко се появява в града, освен по книжарниците, принуден е да се труди на полето, за да се изхранва или да “трака” на машинката своите нескончаеми писма, критики и философски размишления без никакъв шанс тогава, но с неумиращата надежда, че те все пак някога ще бъдат публикувани.
Една от първите публични изяви на литературната критика по онова време е организираното през 1954 година из цялата страна обсъждане на второто издание на романа “Тютюн” от Димитър Димов. Подобно обсъждане в Хасково впрочем вече е имало и през 1952 година, след първото му издание. То се е състояло на 23 март 1952 година и на него са присъствали тютюноработници, литератори, офицери и пр., възмутени от “вредната” критика на Пантелей Зарев, “отпечатана неотдавна в “Литературен фронт”.
В края на 1954 година, на 19 ноември, е организирано второ общоградско обсъждане с читателите, намерило своето отражение и на страниците на “Родопска борба”. Статията е първата публикация на младия литератор Петър Братоев в хасковския вестник. Преди да съобщи подробности за самото обсъждане, той прави обстоен увод за мястото на романа в съвременната българска литература и за ролята на българската критика в неговото художествено оценяване. След това се спира подробно на изнесения по време на обсъждането доклад от Атанас Дишев – “изграден в по-голямата си част върху собствени наблюдения и изводи върху отделни моменти в романа, каквито не са изтъквани досега от нашата литературнокритическа мисъл” и са свързани главно с отразяването на левосектантския курс на партията и неговото преодоляване. Разбира се, докладът се е опирал “върху основните положения, посочени в редакционната статия на в. “Работническо дело” и не би могло да бъде другояче, но Дишев сполучливо “осветлил” проблемите на повествованието, на езика и стила, композицията и художествените похвати. Той сполучливо отбелязал и преодоляването на шаблона в обрисуването на отрицателните образи като наблегнал на това, че авторът е “показал известни светли черти в характера на своите отрицателни герои и някои слабости и недостатъци в образите на положителните си герои”. Повдигнатите въпроси в доклада и в направените след него изказвания на читатели свидетелствували, според Братоев, “за небивалия културен подем сред обикновените трудови хора”.

Кой всъщност е Атанас Дишев, чийто доклад е в основата на състоялата се дискусия. Атанас Запрянов Дишев е роден на 5 декември 1930 година в село Динево, Хасковско. Завършва начално училище „Кирил и Методий” (1941), прогимназията „Васил Левски” (1944) и Народната мъжка гимназия „Петко Каравелов” (1948) в Хасково. А след това и специалността български език и литература и руски език във филологическия факултет на Софийския университет „Климент Охридски” (1952). Дипломата му е отлична и той сам избира да бъде разпределен в Хасково, където е учител в Първа смесена гимназия (1952-54), а след това преподава български език и литература в Полувисшия институт за прогимназиални учители (1954-1959). След закриването на института четири сезона е драматург на Драматичния театър „Иван Димов” в Хасково. През лятото на 1963 е назначен за началник на отдел „Култура” при Окръжния народен съвет в Хасково, но не заема длъжността, тъй като по същото време му е предложена работа и в редакцията на в. „Работническо дело” (сега „Дума”) в София. Оттогава до пенсионирането си през 1990 година той работи като втори заместник, първи заместник и зав. отдел „Литература и изкуство”.
Една от първите му изяви като литературен критик, освен участието в дискусиите около „Тютюн” е рецензията му за излязлата през 1958 година в издателство “Български писател” първа стихосбирка на Николай Христозов – „Първи песни”. Още повече, че поетът е започнал пътя си от Хасково, което специално е отбелязано под линия.
“Първи песни”! Това са песните на младостта. А младостта има неотразима притегателна сила. И ние разгръщаме страниците на малката стихосбирка, за да намерим песни за родината, за безсмъртния Левски, за очите на момъка, паднал в борбата срещу фашизма, за тревожните събития в Унгария, за цената на детското щастие, за вечния устрем на морските вълни, за тракийския вятър, за пролетта и бурята”.
Но цикълът “Ръцете на мама” е над всичко – “Отдавна в нашата лирика не са изпети такива чисти и сърдечни, нежни и топли стихотворения за майката. Младият поет е сплел за нея най-красивия венец от думи”.
Въобще “Николай Христозов е силен в интимните изживявания. Най-хубавите му стихотворения звучат нежно и камерно.Това е така дори когато претворява социални мотиви”… – пише Дишев.
“Най-добрите стихотворения от стихосбирката “Първи песни” – завършва критикът – показват, че Николай Христозов при повече усилия може да се изтръгне от недостатъците, които се сплитат в краката му и се опитват да спънат неговото творческо развитие. От него и само от него зависи дали безкрилите птици ще полетят, дали искрата на надеждата ще угасне или ще пламне в буен огън, от който хората ще вземат топлина и светлина”.
Почти изцяло в положителен дух обаче е по-раншната рецензия на Дишев за книгата на Марко Марчевски “Остров Тамбукту”, която той определя като “сериозен успех за нашата детско-юношеска литература”.
Докато живее и работи в Хасково, Атанас Дишев пише и публикува освен в местния печат, и в списанията „Септември”, „Пламък”, „Семейство и училище”, „Народна просвета”, „Училищна практика”, във вестниците „Литературен фронт”, „Литературни новини”, „Народна младеж”, „Учителско дело” серия от статии и рецензии за творчеството на Елин Пелин, Йордан Радичков, Васил Попов, Димитър Талев, Светослав Минков, Димитър Мантов, Божидар Божилов, Усин Керим, Никола Инджов, Петър Пондев, Боян Ничев, Славчо Чернишев, Лада Галина, Христо Кацаров, Матей Шопкин, Димитър Данаилов и др. Той е автор и на две книги с литературна критика – „Творци и съвременност” (1970) и „Трите непресъхващи извора” (1973). Това всъщност са първите и комай единствени досега подобни книги от хасковски автор.
„Близо две десетилетия др. Атанас Дишев работи тихо и всеотдайно като литературен критик” – ще започне след години Марко Недялков препоръката си за членство на Атанас Дишев в СБП. И ще продължи:
„…Критикът изтъква на преден план гражданския патос на творбите, народностното звучение, проблемите на времето, които третират. Едва ли ще се намери значително произведение в съвременната ни литература, към което той да не е взел отношение на страниците на в-к „Работническо дело”…
За Атанас Дишев и неговото творчество са писали още Владимир Каракашев, Георги Неделчев, Иван Вандов и др. Въпреки всичко това обаче, въпреки безспорния си критически талант и актив и не на последно място въпреки редакцията, в която работи, защото това в онези години съвсем не е маловажно, Атанас Дишев не е станал член на Съюза на българските писатели. Веднага след обществено политическите промени след 1989 година обаче той е сред основателите на Съюза на независимите писатели в България. Но да оставим това и да се върнем пак към 50-те години в Хасково.

Самият Дишев си спомня за тях така:
„Много минаха от онова време, за което разказвам, много хора идваха и си отиваха, много събития и празници се случиха и отшумяха, но има някои, макар и на пръв път дребни, които оставиха трайна диря в паметта ми. Ето по-интересните от тях:
Първи случай. Бях завършил току-що Университета и като млад учител ми възложиха от Окръжния комитет на Комсомола да отговарям за младите литературни творци. По тая причина трябваше да посещавам кръжока „Кръстьо Белев” към читалище „Заря”. На една от сбирките му дойде стеснителен ученик от последните класове на Икономическия техникум и предложи свое стихотворение за обсъждане. Старите литературни влъхви като че ли само това и чакаха – те така го сдъвкаха и разкритикуваха, че от него накрая, кажи-речи, останаха само копчетата на куртката и козирката от ученическата му фуражка. Бидейки на обратното мнение изтъкнах, че стихотворението е талантливо написано, с оригинална поетична образност. Настъпи мълчание, след което главният редактор на местния вестник каза на момчето да донесе стихотворението в редакцията. След няколко дни за моя изненада, а вероятно за още по-голяма изненада на начинаещия автор, творбата му бе напечатана. Кой можеше да знае тогава, че това е първата публикация на талантливия съвременен поет Никола Инджов?
Втори случай. Като драматург на Хасковския театър трябваше да отида по работа в София. Директорът на театъра Георги Налбантов, умен и способен ръководител, помолил един от големите партийни дейци на окръга, който също щял да ходи в столицата, да ме вземе в колата със себе си. Тръгнахме рано сутринта и по време на дългото пътуване говорихме за какво ли не: за футбол, за селското стопанство, за икономика и политика. Накрая, сетил се очевидно, че пътува с драматурга на театъра, ме запита коя пиеса репетираме. Казах заглавието й – „Албена”, „А от какъв автор е, наш или чужд?” – поинтересува се отговорният партиен другар. Създаде се конфузна ситуация. „Ами – рекох, – от Йордан Йовков е”. По-късно се питах дали не трябваше да му обясня и кой е този Йордан Йовков” …
По-нататък в цитирания спомен Атанас Дишев си спомня как е довел Георги Караславов в Хасково, за да може писателят на място да се запознае с обстановката в тукашния затвор, където в миналото са пребивавали някои от героите му от романа „Обикновени хора”. Той измерва с рулетка килиите и ги скицира в писателския си бележник.
Специално място в спомените си той е запазил и за тукашните „жреци на Мелпомена”, за артистите Николай Щерев, Васил Марков, Вяра Делчева, Васил Михайлов, Емил Кьостебеков, Коста Балабанов, Теньо Димов, Иван и Данка Шопови, Вели Чаушев, Дора Златанова, Джуни Александрова, Пенко Пенков, за режисьорите Благой Стратев и Кирил Каменов, за проведения тук Празник на българската драма. По време на този първи по рода си своеобразен фестивал на театралното изкуство премиерно е поставена чудесната пиеса на Валери Петров „Когато розите танцуват”. В театрални събития за града се превръщат и постановките на „Вратите се затварят” от Георги Джагаров, „Съвест” от Емил Манов, „Новото пристанище” от Ст. Л. Костов… Драматургът Дишев се е срещал с повечето от тези автори, запазил е сърдечни спомени от срещите си с тях и с още не един и двама видни творци на новата българска литература и театър. До края на живота си той поддържа приятелски и колегиални връзки с онези, за които е писал, следи творческите им изяви и ги поощрява. Атанас Дишев умира в София на 16 април 2006 година.