АВТОБИОГРАФИЯ

Милорад Павич

превод: Татяна Любенова

Писател съм вече повече от двеста години. В далечната 1766 година един от Павичите издава в Будим свой сборник стихотворения, и от този момент ние считаме себе си за литературна династия.

Аз съм роден в 1929 година, на брега на една от четирите райски реки, в 8 часа и 30 минути сутринта, под знака на Везните (с асцедент Скорпион), а по хороскопа на ацтеките съм Змия.

За първи път над мен падаха бомби, когато бях на дванайсет. За втори път - когато бях на петнайсет. Между тези две бомбардировки се влюбих за първи път и, намирайки се на окупирана територия, по принуда научих немски език. В същото това време мен тайно ме обучаваше на английски език някакъв господин, който пушеше лула с ароматен тютюн и не владееше особено добре английския. Именно тогава за първи път забравих френския език (впоследствие го забравих още два пъти).

Накрая, когато веднъж, спасявайки се от англо-американските бомбардировки, се отбих в училището за дресировка на кучета, се запознах с един руски емигрант, офицер от царската армия, който по-късно започна да ми дава уроци по руски език, използвайки сборниците със стихотворения на Фет и Тютчев. Други руски книги той нямаше. Сега мисля, че изучавайки чужди езици, аз, като вълшебен звяр-таласъм, съм преживял редица превъплъщения.

Обичах двама Йоановци - Йоан Дамаскин и Йоан Златоуст. В книгите си срещах любовта по-често, отколкото в живота. С едно изключение, което продължава и досега. Когато спях, нощта сладко се притискаше до бузите ми.

Бях най-нечетеният писател в своята страна до 1984 година, когато изведнъж, само за ден, се превърнах в най-четения. Написах първия си роман под формата на речник; втория - под формата на кръстословица; третия - под формата на клепсидра и четвъртия - като пособие за гадаене на карти таро. Петият беше астрологически справочник за непосветени.

Стараех се, колкото се може по-малко да се намесвам в моите романи. Мисля, че романът е като рак, живее за сметка на метастазите си и се храни с тях. С течение на времето все по-малко се чувствам писател на своите книги и все повече - писател на другите, бъдещите, които по-скоро никога няма да бъдат написани.

За мое огромно изумление, днес има около сто превода на моите книги на различни езици. С една дума, аз нямам биография. Имам само библиография. Критици от Франция и Испания ме наричат водещ писател на ХХІ век, макар да съм живял в ХХ век, тоест във времената, когато се изискваха доказателства за невиновност, а не за невинност.

Най-голямото разочарование в моя живот ми донесоха победите. Победите не оправдават себе си. Аз никого не съм убивал. Но мене са ме убивали. Много преди смъртта. Моите книги щяха да са по-добри, ако ги беше написал някой турчин или немец. Бях най-известният писател на най-мразения народ - сръбския.

Новото хилядолетие започна за мен през 1999 година (три обърнати шестици), с третата в моя живот бомбардировка, когато самолетите на НАТО започнаха да хвърлят бомби над Белград, над Сърбия. От този момент Дунав - реката, на брега на която живея - престана да бъде плавателна.

Влязох в ХХІ век на театралната сцена. В палиндромическата (поредна) 2002 година режисьорът Владимир Петров “пусна в Москва първата интерактивна лястовичка и без бой превзе руската столица”, поставяйки ги на сцената на МХАТ. Моето чеховско “театрално меню за вечността и още един ден”.

През същата година Томаш Пандур конструира кула, в която нареди 365 кресла и, ползвайки я като цирково шапито, показа “Хазарски речник” в Белград и Любляна, превръщайки пред очите на зрителите словото - в месо и вода - едновременно. В 2003 година петербургския Академичен театър Ленсъветът посрещна юбилейните бели нощи и третото хилядолетие в своя град със спектакъла по моята пиеса “Кратка история на човечеството”.

Като цяло мога да кажа, че през живота си съм получил това, което много други писатели получават едва след смъртта. Дарявайки ме с радостта на съчинителството, Бог щедро ме обсипа с милостта си, но в същото време ме и наказа. Навярно, заради тази радост.