ВЕРОЯТНОСТИ

Диляна Христова

ВЕРОЯТНОСТИ

Невероятно е студено,
но вероятно е нормално.
Снегът навява покрай мене
разкошно нежно и нахално.
Невероятно те обичам,
но вероятно твърде тайно.
Денят ми е така безличен
и сякаш точи се безкрайно.
Невероятно ми приличаш,
но вероятно идеално.
Какво като не ме обичаш
разкошно, нежно и нахално…
Аз вероятно ще те нямам
невероятно дълго време -
една очаквана измама
премина тихо покрай мене…


НАДЕЖДА

Някой хвърли камък по надеждата.
През нея гледах като през прозорец
и гълъбите в нея се оглеждаха,
преди да отлетят без мен нагоре.
Аз тръгвам по извивки тротоарени.
Безцелна, безнадеждна, безпосочна.
Луната и звездите пак са скарани,
от мрака ли съм толкова порочна?
Аз тръгвам. И се връщам. Недочакана.
Препъвам се и в тъмното поглеждам -
в краката ми, ранена и разплакана,
търкаля се горката ми надежда…


ПОГЛЕД

                  На кака Деси

Дърветата приличат ли на къщи?
А къщите напомнят ли дървета?
Съседът от прозореца се мръщи
на щурите безгрижници-хлапета.

Не мислиш ли, че клоните са пръсти,
заровени в косите на небето?
Светът отдавна вече не е пъстър
и в тебе остаряло е детето.

Забрави ли, когато бях на осем,
брояхме песъчнките, звездите?
Сега броим сребристите си косми
и бръчиците точно под очите.

Задаваме си глупави въпроси -
за хляба, зимнината и компота
и вечният: „Мъжът ти колко носи?”
А носи ли безгрижие животът?!

Чернее ми от дни едни и същи!
Разтварям плахо белите пердета
и, знаеш ли, дърветата са къщи,
а къщите приличат на дървета…


НЕВИДИМИТЕ

Невидимите нощни музиканти
разнищват тишината с лекота.
Прозорци мигат с блясък на брилянти,
погледна ли ги, аз ще заблестя!
Не ме е страх сега да тръгна боса
в асфалтения унес на града.
Невидимата музика се носи
и пука като жива под леда…