ЗЕМЯ
Над нейната обгорена, жадна снага минават бели облаци - нетрайни и безплодни. Техните сенки като опарени бягат по нея - прескачат стърнища, сухи корита, сипеи и, застигнати от слънчевия гняв, умират безследно, погълнати сякаш от чернотата на угарите. Слънцето е обезцветило небето, сгърчило е листата и зеят дълбоки рани по земните стави, обкръжени от струпеи и запечена кръв. Сякаш изсушени, прелитат птици с отворени уста. Синината на небето стъпкана лежи на прашния път и моли…
По него тежко минават загрижени хора. Те не роптаят, не дигат плесница против обезкръвената жадна земя. Може ли да дигнеш ръка на майка?
Майка, която обичаш, майка, в която вярваш от столетия. Еднъж ли си поднисал до устните си нейната угарна десница и си благославял нейната велика доброта и безсмъртие? Да дигнеш ръка за проклятие?
Добрата, може би тя е разпъната за нашите грехове. И търпеливо се моли с попукани уста, заради нас.
О, тя знае по-страшни времена.
Когато собствените й деца я поиха с кръв и ненавист. По-добре да умре от жажда. И колко много още знае тя…
Мълчи и търпи - Майка.
в. „Слово”, бр. 1859, 1928 г.
