Димитър Хаджитодоров

Михаил Михайлович Пришвин е роден на 4 февруари 1873 година в имението Хрущево, Елецка област на Орловска губерния, в семейството на търговец. Осиротял рано, той е записан да се учи в елецката мъжка гимназия. През 1885 г. прави неуспешен опит да избяга в Азия и е оставен да повтаря класа. Четири години по-късно, за грубо държане спрямо учителя по география, е изключен от училището и завършва образованието си в Тюмен. В 1893 г. постъпва в химико-агрономическото отделение на Рижския политехнически институт, където се сближава със студенти - марксисти. През 1897 г. е арестуван и задържан в Митавския затвор, след което е изпратен под надзор в Елец. Продължава образованието си в агрономическия отдел на Лайпцигския философски факултет през 1900 г.  Три години по-късно се дипломира и се завръща в Русия. Работи като агроном в околностите на Москва. Запознава се с Ефросиния Смогалева, родом от Смоленска област, и заживява на семейни начала с нея. През 1905 г. сътрудничи на сп. „Опитно агрономство” и съставя книгата „Картофът като полевата и градинската култура”. Кореспондира в няколко вестника и прави първите си опити в художественото литературно творчество. По предложение на етнографа Николай Онучков, заминава на север, в Олонецка губерния, за да събира фолклорен и етнографски материал. След завръщането си през 1907 г. издава серия очерци, обединени със заглавието „В края на неплашените птици”. Книгата привлича вниманието на четящата публика. Михаил Пришвин се запознава с писателя Алексей Ремизов. Преди Първата световна война пътува до Карелия и Норвегия, на Светлото езеро в Керженските гори на Нижегородска губерния и в степите на Киргизистан. Впечатленията си описва в книгите „Очерци за Виговския край”, „Подир вълшебната питка” (1908 г.), „Пред стените на невидимия град” и публицистичните сворби „Черният араб” и „Адам и Ева” (1909 г.). Запознава се с декадентите Зинаида Гипиус и Дмитрий Мережковски, публициста Дмитрий Философов и поета Максимилян Волошин. Избран за действителен член на Императорското Географско общество през 1910 г. Скоро след се среща и дружи през целия си живот с Максим Горки. От 1914 г. Пришвин започва регулярно да води дневник. След въвличането на Руската империя във войната известно време е военен кореспондент на фронта. През пролетта на 1917 г. отива в родното си имение в Хрущево като делегат на Временния Комитет на Държавната Дума. След конфликт със съселяните, се завръща в Петроград и работи редактор на литературния отдел на в-к „Волята на народа” - орган на  партията на  десните есери.  В 1918 г. е арестуван от болшевиките и задържан за две седмици в затвора. Заминава със семейството си за Смоленска област. Следващите години работи като библиотекар, краевед и учител по география. Отказва да се присъедини към отстъпващата армия на белогвардейския генерал Константин Мамонтов. Организира Музей на дворянския бит и пише повестта „Светската чаша”.  След гражданската война публикува ловни разкази в съветските вестници и списания. Работи над автобиографичния роман „Кашчеевата верига”. През 1925 г. Пришвин се премества със семейството си в градчето Переславл-Залески, заема се с краеведческа работа и написва книгата „Ручейте на Берендей”. Година по-късно се прехвърля в гр. Сергиев Посад (по-късно Загорск ), където става свидетел на демонтирането на камбаните в голямата Троице-Сергиева лавра и превръщането й в трудова комуна. В края на двадесетте години на века Работническата Асоциация на Пролетарските Писатели (РАПП) се изказва критически за творчеството му. През 1931 г., командирован от няколко периодични издания, пътува на Урал и  към Далечния Изток. Написва книгата  „Златният рог”, а по-късно и повестта „Женшен”. Участва в подготовката на Първия конгрес на съветските писатели. В 1933 г. се отправя към Соловецките острови и посещава строящия се Беломорски канал. Следващата година работи върху сценарий за филма „Хижата на стария Лувен”, по мотиви от повестта „Женшен”, и участва в работата на Първия конгрес на съветските писатели. Избран е за член на управлението на Съюза на писателите. В 1935 - 1936 г. г. пътува в северните гори на Пинега. Пише серия очерци „Берендеевата гора”. Повестта „Женшен” е преведена на английски и задграничното й издание става повод Пришвин да се запознае с творчеството и дейността на канадския писател Сивата Сова. Пришвин се разделя с Ефросиния Смогалева през 1937 г. и се премества да живее в Москва. В ранната пролет на 1938 г., заедно със сина си Петя, пътува към гр. Кострома и наблюдава пролетното разтопяване на снеговете. Присъства на спасяването на зайци и лосове от прииждащите води. Пише книгите „Сивата Сова” и „Необлечената пролет” и обработва материалите за Беломорския канал. Издава цикъл кратки миниатюри и разкази „Лисичи хляб”. През 1940 г. се запознава и сключва брак с Валерия Дмитриевна Лебедева. Пише циклите „Фацелия” и „Горски капчук”. След хитлеристката агресия спрямо Съветския съюз, се евакуира в с. Усолие, Ярославска област, сравнително недалеч от Москва. Впечатленията от живота в тила са отразени в книгата му „Повест за нашето време”. Завръща се в Москва през 1943 г. и пише цикъла „Разкази за ленинградските деца”. Награден за 70-годишния си юбилей с ордена на Трудовото Червено Знаме.           В края на войната публикува повестта „Слънчевата съкровищница”   (1945 г.), закупува дом в село Дунино, Московска област и работи върху книгите „Очите на земята” и „Осподарския път”, посветена на изграждането на Беломорканал. През 1947 г. е избран за председател на Московската природозащитна организация и сътрудничи с цикъл статии на периодичния печат. В периода 1952 - 1953 г.г. пише повестта „Вековната гора”, в която обобщава впечатления от пътуването в Пинега. Пришвин умира в Москва на 16 януари 1954 г. Посмъртно са издадени книгите му „Вековната гора” и „Очите на земята”. Съпругата му Валерия Дмитриевна се грижи за архива на писателя в с. Дунино. По-късно там е създаден дом-музей на писателя. Михаил Пришвин е превеждан често на български език в годините около Втората световна война и след нея. У нас са издавани следните книги:  „Бялото герданче” (1939 г.), „Жаба пътешественица” (1941 г.), „Избрани творби” (1946 г.), „Слънчевата съкровищница” (1947 г.), „В страната на дядо Мазай”, „Журка”, „Таралеж” (1948 г.), „Лисичкиният хляб” (1949 г.) „Златни ливади” (1957 г.), „Вековната гора” (1959 г.), „Очите на земята” (1965 г.), „Сивата Сова” (1966 г.), „Повести и разкази” (1972 г.), „Избрани творби” (1976 г.). След 10-ти ноември 1989 г. книги на Михаил Пришвин не са публикувани в България.

…………………

                               … да пазим природата - това означава да пазим родината.

                                                                                                      Михаил Пришвин

Ако природата можеше да чувства благодарност към човека, задето е проникнал в живота й и я е възпял, тази благодарност щеше да бъде отправена преди всичко към Михаил Пришвин.

                                                                                                Константин Паустовски

Михаил Пришвин, подобно на своя съвременник Константин Паустовски, също би могъл да заяви: „Почти всяка моя книга е едно пътуване. Или, по-точно, всяко пътуване е една книга” (1). Животът на този своеобразен автор е сложен и понякога противоречив. Оформил се като писател в бурна и неповторима със сътресенията си епоха, той често оценява от различен ъгъл събитията, на които е свидетел. Главната тема на творчеството му, като нишката на Ариадна, го извежда от позицията на талантлив белетрист и натурфилософ до оригинален природозащитник. Независимо от критичните оценки спрямо някои от творбите му, той успява да предаде това чувство на съвременниците си.

Михаил Михайлович Пришвин е роден през 1873 г. в имението Хрущево, Елецка област на Орловска губерния, в семейството на търговец. Бъдещият писател осиротява, когато е на седемгодишна възраст. Останала сама, майка му, с неимоверни усилия, преодолява разрухата в стопанството и дава образование на петте си деца.

Младият Пришвин не блести с успех в училището. Вместо да усвоява знанията на програмата, той се опитва неуспешно да избяга в Америка или поне в Азия.

В края на ХІХ в. постъпва в химико - агрономическото отделение на висшия институт в Рига. Въвлечен в революционен студентски кръжок, той е арестуван, престоява десетина месеца в затвора и е изпратен под надзор в родното си място.

Три години по-късно, поради забрана да учи в Русия, продължава образованието си в Германия и завършва агрономическото отделение на философския факултет в Лайпциг. Студентът слуша лекциите на Хекел в Берлин и Йена, увлича се от музиката на Вагнер и се запознава с натурфилософията на Гьоте. Мирогледът му се променя и той не участва повече в непосредствената революционна дейност.

С диплома за инженер по земеустройството, Михаил Пришвин работи агроном в Луга и Москва. Там написва няколко селскостопански статии и книгата: „Картофът като полева и градинска култура”.

Но „Пришвин е човек с безусловно писателско призвание. На него той подчинява живота си. … Животът на Пришвин е пример за това как човек може да се откаже от всичко възприето отвън, наложено му от средата, и да започне да живее само „по повеля на сърцето”. В този начин на живот се крие най-велик здрав смисъл. Човек, който живее, …, в съгласие с вътрешния си мир - е винаги творец, обогатител и художник.

Не се знае какво би направил през живота си Пришвин, ако бе си останал агроном … във всеки случай едва ли би открил пред милионите хора руската природа като един свят на най-възвишена и светла поезия. Просто той не би имал време за това. (2)

През лятото на 1906 г. етнографът Николай Онучков предлага на Михаил Пришвин да замине на север от Санкт Петербург, във Виговския край на Олонецка губерния - територия, недокосната от цивилизацията, за да се запознае с фолклора на жителите й. 

Записаните 38 предания и множество песни влизат в сборника „Северни приказки”, издаден от Онучков.  Бъдещият писател дебютира с очерци за природата, бита и културата на обитателите на гъстите дебри, под заглавието „В страната на неплашените птици”. Както си спомня автора, издателят, заинтригуван, го запитва не може ли да закупи вилно място в земите, за които се разказва в ръкописа. (3)

 Необичайнатата тематика донася известност на Михаил Пришвин, наградата сребърен медал на Императорското географско общество и правото да бъде негов член. Скоро след това се появяват книгите „Очерци за Виговския край” и „Подир вълшебната питка”, отвеждащи читателя в Олонец, Карелия и Норвегия.. 

Преди Първата световна война Пришвин сътрудничи в няколко вестника и се запознава с известните творци Алексей Ремизов, Александър Блок, Дмитрий Мережковски, Максим Горки, Алексей Толстой и др.  Блок  поощрява очерците на Пришвин, в които открива освен „…поезия и още нещо” (4). Горки с интерес следи творчеството му. Поощрителните отзиви на пролетарския писател съдържат мисълта, че Пришвин  „… нарича своите поеми очерци” (4). Повече от представителите на Сребърния век, обаче, не разбират своеобразния талант. Водещите авторитети разпространяват мнението, че той бяга от проблемите на съвремеността. Небезизвестната Зинаида Гипиус го упреква в „безчовечно творчество”. По късно Пришвин прави своя извод: „Аз се спасих от декадентството с това, че пишех за природата.” (4)

След пътуване към Заволжието, той публикува книгата „Пред стените на невидимя град”. Посещенията му в Крим и Киргизия завършват с очерците „Адам и Ева” и „Черният араб” и го утвърждават като специалист по краезнание. В навечерието на голямата европейска война Пришвин издава първите си събрани съчинения в три тома.

От 1914 г., в желанието си „да бъде спасена приказката във време на погром” (5), до края на живота си, той старателно води дневник, където записва впечатленията и размислите за събитията, с които се сблъсква. Оттам черпи материал за циклите миниатюри, някои издадени посмъртно. Свидетелствата на времето съдържат не само поетични природоописания.

Публикувани изцяло през 90-те години на миналия век, те допълват биографията на автора. В тях са вписани прозрения за епохата, факти за колективизацията в селото, за сталинските репресии и за неизменния стремеж на писателя да утвърди „светостта на живота” (5) като висша ценност. Забележките спрямо драстичните промени в битието на обикновения човек, вероятно са смущавали немалко изследователи. Цялостното публикуване на дневниците е осъществявано поетапно, според политическата обстановка.

През войната Пришвин отива доброволно на фронта, като санитар и като военен кореспондент. След Февруарската и Октомврийска революции 1917 г. работи агроном, учител и краевед.

Политическите промени не въодушевяват Пришвин. Той възлага известни надежди на Февруарската революция, но продължението й през м. октомври предизвиква отрицателните му отзиви, публикувани в есеровския вестник „Волята на народа”. През януари 1918 г. Пришвин е арестуван от ЧК и две седмици лежи в затвора. Въпреки това продължава да пише очерци за анархията и разграбването на селата. Няколко месеца по-късно съселяните му го прогонват от родния му дом като „класов враг”, макар че няма политически прояви и аристократически произход.

Пришвин би могъл да напусне Русия през 1919 г., с отстъпващата армия на ген. Константин Мамонтов, но, посрещнат с недоверие и едва не разстрелян, се отказва, защото се чувства отговорен за случващите се събития, още повече че и той се е увличал от идеите на революцията.

Освен това е възмутен от грабежа, устройван от белогвардейците над отвоюваните селища. По-късно, подобно на Константин Паустовски, изследователите решават, че в емиграция Пришвин не би могъл да напише толкова и това, което създава, въпреки хаоса в обществената и икономическа обстановка.

Пришвин се вглежда сдържано в противоборстващите сили през гражданската война. Впечатленията от преживяното записва в книгата „Светската чаша”, недопусната до печат от Лео Троцки, характеризирал я „изцяло като контрареволюционна” (6).

След утвърждаването на съветската власт Пришвин се опитва да преосмисли позициите си. Навечерието на бурните събития намира отражение в биографичния му роман „Кашчеевата верига”.

В средата на 20-те години на миналия век, след продължително запознаване с горите в Подмосковието, Пришвин обяснява: “…въобразявайки си, че съм приказния цар Берендей, аз обиколих с пушка и бележник за записки целия този край… и описах ден след ден живота му в съответствие с движението на нашата планета в… книжката „Ручеите на Берендей” (7). Посветена на пролетното пробуждане на природата, тя представя „… местата, където Пришвин се чувстваше у дома си - в колибите на горските, в забулените с мъгла речни разливи, под облаците и звездите на руското полско небе…” (2) 

Зоркият му поглед различава проявите на сезона, характеризирани със заглавията „Пролетта на светлината и водата”, „Пролетта на зелената трева”, „Пролетта на гората” и „Пролетта на човека” (8). Те обединяват очерци и поетични миниатюри, обмислени търпеливо сред природата. До този момент в националната литература няма подобна творба, въпреки интересните книги на Сергей Аксаков, Дмитрий Мамин - Сибиряк и стиховете на Иван Бунин.

Руската асоциация на пролетарските писатели (РАПП) изказва скептичното си мнение, че книгата е „…един от способите за борба срещу нашата съветска култура.” (6)

Максим Горки, обаче, я посреща възторжено. В писмо до Пришвин, той искрено оценява творчеството му: „Да се пише за Вас, Михаил Михайлович, не е лесно, защото трябва да се пише така майсторски, както пишете Вие… Според мен вие пишете не за природата, а за нещо по-голямо от нея - за земята, за великата наша Майка. Вие отлично познавате горите и блатата, рибите и птиците, кучетата и насекомите - удивително богат и широк е светът, който вие сте познали. И още по-удивително е изобилието от прости и светли думи, в които въплъщавате любовта си към земята и към всичко живо, …към цялата „биосфера”. А главното, което ме възхищава, е, че вие умеете да преценявате … човека не по лошото, а по доброто в него. Тази проста мъдрост хората разбират трудно, а и разбират ли я изобщо?” (9)

Далеч, в емиграция се отзовава и някогашния приятел Алексей Ремизов: „Пришвин, …, е първия писател на Русия. И колко странно сега звучи този глас от Русия, напомняйки на човека, … че има Божи свят, с цветя и звезди, …, че има още в света и простота, детство и доверчивост…”(6)

По същото време Пришвин публикува цикъл разкази със заглавието „Ловни предания и истории”. В предговора на първото издание той заявява: „Пиша не за ловците и даже не за хората в селата. Струва ми се, много повече именно за гражданина, в сравнение със селския жител, е нужно там, където зад чертата на града синеят в далечината назъбените гори, да ходят рогати лосове, да се изправят на лапите си мечки, да свиват гнезда всякакви птици. На всички е известно, че селския интимен пейзаж в живописта възниква с разширяването на градовете. Защо да не предположим, че именно в бъдещата държава ще възникне дълбока любов към природата, толкова активна, че всеки ще счита за нравствен дълг да съблюдава строгите закони за защитата на животни и растения…”(3)

Тридесетте години на миналия век добавят нова особеност във възгледите на Пришвин. Забелязаното “още нещо” от Александър Блок, прераства от регионална етнография и краезнание в натурфилософия, подкрепена с наблюдения в различни области на родината. Постепенно мисълта за защита на природата измества оценката за ползата от биологическите ресурси и намира съзвучие в моралните завети на съотечествениците.

Както разказва природоописателя Иван Соколов-Микитов: „Пришвин не приличаше на нито един друг писател. … той тръгна по свой, пришвински път. … оригиналността му… е очевидна.” (10)

В десетилетието преди Втората световна война Пришвин заминава в командировки на Урал, в Далечния Изток и на север, по трасето на бъдещия Беломорканал. По инициатива на Максим Горки, съветските писатели от онова време работят върху романи или публицистични творби на тема: „История на фабриките и заводите”. В Петрозаводск, Константин Паустовски написва забележителната повест „Съдбата на Шарл Лосенвил”. (2)

Очерците на Пришвин, със заглавието „Златният рог”, разказват за Далечния Изток. В тях авторът представя развъдниците за зверове с ценна кожа. По същото време Константин Паустовски подготвя повестта „Кара Бугаз”, посветена на разработването на суровинно находище край Каспийско море. (2)

Преди заминаването Пришвин се запознава със състоянието на съществуващите зооферми. За първи път той споменава науката екология, „…изучаваща растението или животното не под микроскоп, а в тяхната собствена среда.” (11) Специалистът, обясняващ възможностите на защитените зони на Изток, прави паралел с резерватите в Канада и се изказва против безразборното избиване на зверовете с търговска цел.

Пътешествието започва „… с книгата на В. К. Арсениев и особено, когато по щастлива случайност самия автор на тази известна и обичана от много хора книга се срещна лично с мен и увлекателно разказа за своя забележителен герой Дерсу Узала като за жив човек.” (11)

Пътят към Далечният Изток насочва темата от развъждането на самури към най-търсените местни богатства - „корена на живота” (11), както наричат растението женшен, и еленовите рога - „…в реликтовия край на крайбрежието на Тихия океан” живее „… петнистия елен, най-изящният реликт с изключително драгоценните лечебни панти (рога - б. м.)…” (11), които „…постъпват в научните лекарства на източната, тибетска медицина.” (11) Природните дарове имат неподозирани възможности. Притежателите на женшена могат да спечелят баснословни суми от продажбата му, а „… пантите само на един елен достигат като цена до хиляди златни иени.” (11) Но подобни придобивки са опасни за местните жители, защото бракониерството най-често изпреварва добросъвестния улов.

В еленовите ферми, наследени от близкото минало, „Операцията по отрязване на пантите има същото значение … като събирането на урожай…” (11). Съпътстват я процедури, които водят животното до мястото за отделяне на рогата. „При най-малкото невнимание, еленът в своя безумен страх ще разбие всичко или ще се осакати…..” „… при операцията с първия елен аз приех толкова близо съдбата му, че, когато … видях ужаса в очите и после как се вряза триона и високо нагоре плисна кръв и елена, изплезил сив език захърка, започна да мучи и застена, аз, освен че не можех да фотографирам, сам едва се задържах на краката и за минутка трябваше да се извърна, за да скрия вълнението от другарите си.” (11) По-късно, в художествените си текстове, Пришвин пропуска тези впечатления.

Стопанската полза от еленовите ферми има своя обратна страна. Ограничени в движението си, тревопасните са подложени на нападенията на паразити. Продължителното им задържането в определен район намалява теглото им и размера на лековитите рога, което се отразява върху цената. (11)

Освен за елените, очерците разказват и за остров Фуругелм, който: „… бе девствена пустиня, населена с несметни ята морски чайки, корморани, каменарки и други морски птици.” (11) На неголямата територия, близо до Камчатка, е създаден развъдник за полярни лисици със скъпа кожа. Новите обитатели са ценна промишлена придобивка, но характера им е непоносим за заварените предшественици. Купчините яйчени черупки, разпиляни безразборно, говорят недвусмислено за посегателствата.

„А колко птици, особено чайки, са загинали от острите зъби на полярните лисици! По време на нашето посещение на острова птичите пазари бяха съвършено разстроени и оставаха цели само гнездата на кормораните, настанени на отвесни и съвършено непристъпни скали.” (11) За да изхранва по-добре питомците, охраната отстрелва тюлени или последните корморани, криещи се от вечно гладните хищници. „когато ние плувахме на лодка с пушките си, лисиците знаеха, че хората се грижат за тях, а когато се раздаваше изстрел, някои, особено смели, хукваха в надпревара да хванат падналата птица преди ловеца.” (11)

Био-експериментът вероятно оправдава разходите на развъдника, но Пришвин не се сдържа и задава няколко въпроса: „… питомника изплаши тюлените със стрелба и унищожи техните леговища. Беше ли това крайно необходимо? … А още ние видяхме как егерите стреляха в непристъпните гнезда на кормораните и някои млади корморани, мърдайки, се примъкваха към края на скалите и падаха, а други така и оставаха на място и само десетките червени ивици на скалата, съответстващи на числото улучили сачми, свидетелстваха за напразните жертви. Би трябвало въобще да се забрани стрелбата по кормораните, които умеят да се пазят от лисиците и към използването им като хранителен запас да се прибягва в най-краен случай. Възможно е, че има още много деяния, с които ние поправяме природната линия в своя полза и те първоначално не са по-добри от безумните лисици, разстроили за една година цялото огромно птиче общество.” (11)

Михаил Пришвин все още не е утвърден природозащитник, но поднесените факти съдържат еклогически проблеми в зародиш. Обстановката, в която живее и твори, допринася за особеното представяне на видяните събития. Законодателството в някогашната Руска империя и в Съветския съюз не подкрепя разхищаването на природните ресурси, за разлика от свободната инициатива с цел печалба, поощрявана в Съединените щати и в Канада. Освен това, политическото управление през 30-те години на миналия век не допуска неконтролирани граждански инициативи. Пришвин не би могъл да разчита на обществената подкрепа на природолюбителите, така както това се случва с Ърнест Томпсън Ситън, Сивата Сова и Алдо Леополд.

След Втората световна война д-р Бернхард Гжимек повдига въпроса за вредата, причинявана на популациите носорози от бракониерите в Африка. Едрите бозайници са унищожавани заради техните рога, изнасяни за Индия и Китай, по същите причини, поради които тибетската медицина употребява и еленовите рога. Последните известия потвърждават опасенията на забележителния учен относно застрашените видове.

Джералд Даръл пък посочва вредите, нанасяни върху местната природа при преселването на бозайници, птици и растения, неприсъщи за районите, в които нахлуват хората със своите интереси.

Впечатленията от Усурийския край позволяват на Михаил Пришвин да създаде една от най-значителните си книги - „Женшен”, публикувана първоначално под заглавието „Коренът на живота”. Сюжетът съдържа най-същественото от видяното в Далечния Изток. Главните герои са руснак и китаец с необичайни съдби. Руснакът е участник в Руско-японската война през 1905 г. и оцелява по чудо след смъртоносен артилерийски обстрел. Армейските му задължения завършват, когато се съвзема на бойното поле и напуска кървавата касапница. В Усурийския край той се среща с китайския лечител Лувен и остава да живее при него. За разлика от героите на „изгубеното поколение”, появили се след Първата световна война в литературата на Запад, боецът има бодър и оптимистичен характер.

Китаецът Лувен е бивш безжалостен ловец, отказал се от избиването на диви животни. В своята напреднала възраст той се грижи за семейството на покойния си брат, като изпраща заработеното на вдовицата и децата й.

Двамата създават ферма за елени, в която добиват ценните рога. Руснакът конструира съоръжение, подпомагащо отстраняванено на природното украшение на мъжките екземпляри без увреждане. Учуден, Лувен се обръща с уважение към него, наричайки го „капитан”.

Повестта разказва за живота на стадото. Поетично са описани красотата и изтънченото поведение на неговите представители. Не са пропуснати безпощадните битки през определен сезон между мъжките елени, някои от които завършват трагично.

Но книгата не случайно носи названието „Женшен”. В Усурийския край се намира вълшебния „корен на живота”, който е на особена почит. Капитанът за първи път вижда легендарния реликт в обществото на шестима „яки и добре въоръжени смелчаци” (12), намерили приют в скромната хижа на Лувен. Очарованието, с което охранителите се вглеждат в растението,  е един от силните епизоди в книгата.

„Всички китайци, след като ми направиха място, … потънаха в безмълвно съзерцание… Прикова ме да съзерцавам корена мълчаливото въздействие върху моето съзнание на тези седем души, потопени в съзерцание на корена на живота. Тези живи седем души бяха последните от онези милиони, които в течение на хиляди години … вярваха в корена на живота, мнозина го бяха съзерцавали може би със същото благоговение…” (12).

Лувен обяснява на Капитана, че за да намери женшен, трябва да има „чиста съвест в глава” (12).  Той посочва място, където е открил легендарното лекарство. Ценният корен е настъпен случайно от елен и замира за неопределено време. Трябват още петнадесет години за бавното му съвземане, преди Капитанът да изпита чудодейното му въздействие.

Историята със женшена има свой скрит смисъл. Сполетялата го злополука напомня посегателството спрямо човешките дарби, потискани умишлено или поради нещастни стечения на обстоятелствата, което може да бъде преодоляно благодарение на чистите съвест и помисли.

Книгата „Женшен” се откроява сред произведенията на тридесетте години  на ХХ век. Александър М. Коноплянцев, приятел на Пришвин от Елец, е възхитен от нея „… и счита, че повестта ще влезе в световната литература.” (5). Хармонията между хората и природата дава правото на някои изследователи да обяснят автора като „… представител на руския космизъм, чиито идеи са сходни с тези в съчиненията на Н. Ф. Федоров, В. И. Вернадски, А. А. Ухтомски,  А. Ф. Лосев.” (13).

По предложение на Народният комисариат по лесовъдство, Михаил Пришвин се заема с темата „Дърводобив”, за да способства „…за привличане интереса на обществото към горската промишленост.” (11). Събраният материал е изложен в серия очерци, публикувани през 1935 - 1936 г. в периодичния печат под заглавието „Берендеевата гора” (11). Пришвин споделя мисълта, че “… добре оформените гори трябва да се изсичат, за да не ги оставяме на червейте и пожарите.” (11), но автора се надява да забележи и: “… нещо такова, което другите, ежедневно заети с това дело, не виждат.” (11).

Увлекателно записаните наблюдения съдържат темите и герои, към които писателя се връща след войната. Търсещият му поглед открива вековна гора в автономната република Коми, недокосната от брадвите на секачите. Споменът за този феномен съпътства Пришвин до края на живота му. Публицистът не е сигурен в близката съдба на величествените стволове, но белетриста преосмисля нейното битие и прави обобщения, лайт-мотива на последната му повест „Вековната гора” (14). Очерците за „Берендеевата гора” съдържат още една подробност - Пришвин реагира в пресата срещу поголовната и безразборна сеч в районите, които посещава и това доказва внимателното му вглеждане в деянията на съвременниците.

През 1935 г. цикълът „Ручеите на Берендей” е преработен и разширен под названието „Календар на природата”. Новата книга се състои от кратки очерци, есета и поетични миниатюри за всички годишни сезони. Както посочва авторът: „Аз опитах да направя пътешествие не толкова на далеч, колкото…. да задълбоча възприятието на това, което ме окръжава, близкото и повседневното. Аз написах „Календар на природата”, а след това изцяло започнах да пиша така: аз открих в него свой работен метод.” (3).

В сравнение с Витали Бианки, който поднася като кратки дописки впечатленията си в „Горски вестник”, Пришвин споделя натурфилософските си и поетични изводи върху наблюдаваните факти.

Следват циклите миниатюри - „Златните ливади”, „Лисичи хляб”, „Ботушът на дядо”, „Горският капчук” и др., открояващи многостранния му талант на певец на природата, народопсихолог, мислител, свързващ любовта към родния край с етиката, разказвач на приказки, изпълнени не само с естетическо, но и с дълбоко нравствено чувство. Неголеми по размер, съставени от хиляди детайли, те продължават традицията на Иван Тургенев с неговите „Стихотворения в проза”.

През 1936 г. повестта „Женшен” е преведена на английски език. Предговорът, написан от професор Джон Хъксли, сравнява Пришвин с канадския писател Сивата Сова. Тъй като не знае нищо за този колега, Пришвин се обръща към издателството с молба за разяснение. В отговор получава книгата „Странници в дивите гори”, която преразказва и публикува под заглавието „Сивата Сова”.

Пришвин набляга особено върху усилията на индианския ловец в защита на природата. В увода той пише: „Нашият руски лов в ръцете на нашите писатели винаги е бил само в малка степен спорт, ако го сравним с чуждестранните ловци. Ловът у нас в някои случаи, като при Пржевалски, е метод за познание на природата, а сред масите лова е любов към природата или, по-точно, достъпна за всеки поезия на житейските радости. Сигурен съм, че с времето нашия лов ще прерастне в необходимата ни работа по охрана на природата”. (15).

В дневника си отбелязва най-характерното за канадския природозащитник: „Забележително е, че този щастливец сам създава несъществуващата страна на неплашени птици и зверове.” (15).

След години, в очерка си „До моите млади приятели”, Михаил  Пришвин отново припомня за Сивата Сова: „Особеност на нашия лов е, че той съдържа в себе си свещеното чувство за опазване на природата като наша родина. В човека от всяка страна се таи това славно синовно чувство, както ние го разбираме, например в книгите на на канадския писател индиец Сивата Сова, и особено, когато съпоставяме това чувство с онова страшно разрушаване на живота, което носи в себе си варварското унищожаване на горите… Нашите идеали за опазване на природата… това е дядо Мазай, който бие през есента големи бекасини, а през пролетта по време на наводнение спасява зайците.” (16).

Впечатленията от Беломорканал, прокаран в местата, където някога Пришвин се запознава със северната природа и нейните жители, подсказват началото на романа „Царят на природата”, в който писателя  отразява настъпващите промени за областта. По това време никой не предвижда мрачната слава на грандиозния строеж след десетилетия.

Първата част - „Падалото” - разказва за  висок водопад, подхранван от  северните езера, преодоляван всяка пролет от сьомгата, доплувала от океана, за да хвърля хайвера си в изворите на реката. Съветската власт изпраща  комисари за да организират преграждане и спиране на оттока. Бъдещите строители уверено разясняват пред местните жители ползите за обновеното отечество… Пришвин едва ли е знаел за Хенри Торо, който през ХІХ в. в Съединените щати, се противопоставя срещу подобен замисъл. Но, дори и осведомен за това събитие, той не би могъл да оспорва правителственото поръчение с екологически аргументи. Епизодът, макар и не голям, е публикуван в преработения вариант на романа, носещ заглавието „Осподарският път” (17).

В навечерието на Втората световна война Пришвин заминава за   Костромската и Ярославска земя. Поводът са стиховете на Н. Некрасов за дядо Мазай, който спасява зайците от пролетните наводнения край родното си село. Всъщност, авторът иска да преживее настъпването на пролетта, на която посвещава толкова много страници в творчеството си.  „Аз искам да разкажа как се бореха Мраз и Слънце, Вода и Вятър и в каква беда попаднаха животните, как те се спасяваха, и как ние ги спасявахме…”… „Аз особено обърнах внимание на поемата на Некрасов „Мазай и зайците” и много ми се прииска да отида в този край и с очите си да видя животните, които се спасяват всяко по-своему по време на наводненията.” „Пролет ми се иска да бъда с цялата природа и да споделям радостта си с всички хора.” (18).

Заедно със сина си той открива потомци на некрасовия герой, присъства на разливите на р. Волга и разказва за местните ловци, които закрилаят дългоухите обитатели. Застрашено е и стадо лосове, изолирано на малък остров. Един от героите на Пришвин заявява: „Не мога да слушам как реват…, току-виж, и аз ще зарева.” (18)

С помощта на голям сал ловците се насочват към животните, които с последни сили се противопоставят на стихията. „Тогава … два млади лоса … направиха нещо толкова страшно, което за дивите зверове е по-ужасно от самата смърт; те заплуваха право към хората, към сала, отдавайки се на тяхната милост и не вярвайки - каква милост могат да очакват зверовете от човека. Хванаха ги с въжета, изтеглиха ги, и те лежаха спокойно на сала .” (18).

Мястото, към което се стремят бедстващите е „остров на спасението (18) и Пришвин обобщава: „Прииждащата вода през тези денонощия обезпокои много убежища на лосовете, и до вечерта към нашия бряг пристигаха все нови и нови партии.” (18)

Между спасителните усилия Пришвин узнава историята на съвременния Мазай, отказал се да избива големите горски обитатели.

„ - Замислих се, … изглежда неслучайно и той, лоса, ходи по земята, и също и при тях е като при нас, само че те са за себе си, а ние също сме за нас самите, и ние вървим подире им, те се отдръпват от нас, и когато ние се радваме и сме щастливи - за тях нашето щастие е смърт.” (18)

Тези мисли спохождат ловеца, когато се прокрадва към майка с малки теленца:  „… оказа се, при тях е също като при нас.” „Когато излязоха на брега - започнаха да играят. Приближих се на лодката на пет стъпки от тях и гледам…” (18)  И „все едно ръцете ми вързаха: седя и гледам, а само да бях мръднал с ръка…” (18).  

„… в предишните времена аз не бях техен приятел…. А когато се върнаха войниците от фронта с винтовки, с патрони, започна истинска война и избиха до крак всички лосове.” (18).

Мазай за последен път посяга на лос в следвоенната разруха, но когато вижда примирението, с което зверовете приемат смъртта, се отвращава от постъпката си. „ И, от тогава не отивам на лов, сърцето ми не издържа, и мисля сега, лоса ненапразно ходи по земята, и само че при нас и при тях всичко е различно: за нас - щастие - за тях смърт. Но нима само смърт? Нямат ли и те също, както и ние, свое щастие? Ето сега си спомням как играеха, красавците, с розови ушенца. Имат и те също свое щастие, и чрез това аз осъзнах, че закона също не е глупав закон, за да не избиваме напразно животните. И поради него се подчинявам и… не избивам лосовете.” (18)

Макар и по-пестеливо, в сравнение с Ърнест Томпсън Ситън, Пришвин  представя трагизма във взаимоотношенията между животни и хора. Споменът от разказа оказва своето въздействие. Няколко дни по-късно Пришвин пощадява див паток, подмамен от зовящата го вързана птица. „Бих могъл спокойно да се прицеля от моето укритие, но си припомних своята гореща младост - и не стрелях в този паток.” (18).

Книгата „Необлечената пролет”, построена върху изобилните впечатления, се появява през 1940 г. Наред с местните жители, Пришвин споменава в нея и името на професор А. Формозов, известния еколог, който преди Втората световна война кореспондира с Томпсън Ситън.

В началото на хитлеристката агресия, Пришвин не се евакуира на изток, а остава сравнително близо до фронтовата линия, в малко селце, където наблюдава живота в тила. Общуването с местните жители помага за написването на поетичните му творби „Слънчева съкровищница” и „Вековната гора” (14). Обединени от едни и същи герои, те  илюстрират новото във възгледите на автора. В центъра на събитията са осиротяли младежи, които съзряват без увреждане на характерите си, въпреки лишенията и битовите тежести.

Нещо в преживяванията им напомня  „Сейджо и народа на бобрите” на Сивата Сова. Канадският писател започва повествованието си с тържествен тон, подходящ за старинно сказание. Михаил Пришвин нарича своите истории „приказка-предание” и „повест-приказка”. Почти като легендарните герои на Сивата Сова, Митраша и Настя живеят сами и се сблъскват с различни приключения в гората. Те опознават тайните на животни и растения и допринасят за облегчаване съдбата на съселяните си. Митраша прострелва кръвожаден вълк, който години наред заплашва добитъка, а „…. когато от детския дом на евакуираните ленинградски деца се обърнаха в селото за помощ според силите за децата, Настя им дари цялата своя целебна ягода” (19).

 „Слънчевата съкровищница” продължава поетиката на повестта „Женшен” и също би могла да бъде определна като творба на космизма. Увлекателна по сюжет, историята представя взаимоотношенията между човека и околната среда. Издирването на биологични ресурси е в неразделна връзка между разумни и неразумни същества. Това е тържествена песен, чийто акорди остават завинаги в паметта.

Спомените за Берендеевата гора възкръсват в премеждията на Митраша и Настя. Както Сейджо и Шепиен те предприемат продължително и рисковано пътуване на север, към тайнствената Вековна гора, когато узнават, че баща им е оцелял на фронта и се намира в тази област. Сейджо и Шепиен преживяват горски пожар и се борят самоотвержено със стихията. Митраша и Настя попадат в пролетен разлив и се подслоняват на малка височина, оградена от всякъде с вода.

Множество добронамерени хора помагат на  индианските деца. Грижливи мъже подкрепят и руските младежи. Жителите, които срещат Митраша и Настя, са с ясни понятия, незасегнати от войната, развращаваща и победители, и победени. Сейджо и Шепиен, заедно със своя баща Голямото перо, даряват свобода на младите бобри. Митраша и Настя прибират бездомното куче Травка, което измъква момчето от блатото (19), а по-късно, освен радостната среща с баща си, стават свидетели как „добрите наши прости хора спасиха Вековната гора.” (14)

Прототипите на героите са описани още в очерците за Берендеевата гора. Имената и характерните им привички се появяват и в повестта. Тяхно родово завещание е тайната на Вековната гора, предавана от поколение на поколение, с вечния пример за подражание - „Не гонете, дечица, щастието поотделно, гонете дружно истината” (14).

Афоризмът подсказва специфичната особеност на горския масив - дори, когато загиват, дърветата не падат повалени, защото се опират на най-близките стволове.  По неведоми пътища слуха за великото богатство се носи десетилетия наред и бащата на Настя и Митраша узнава за него още подрастващ, като за голяма и светла мечта.

Войната - велико народно бедствие и изпитание - протяга хищно лапи към дърветата, далеч в тила. Цели области са обезлесени за нуждите на фронта. Унищожена e до корен гора, приютяваща ята глухари. Прогонените птици, по силата на своята памет, се връщат при безжизнените  пънове. Тук ги заварват героите на Пришвин, излезли на лов в минути на отдих.

„разбрали това близко и необикновено струпване на грамадни птици на едно място, ловците спряха като заковани. …. ставаше все по-светло… и всичко се откри пред погледа. Оказа се, че наоколо няма никаква гора… на едно голямо видимо пространство имаше само широки пънове от огромни дървета и върху пъновете, върху самите пънове бяха накацали и пееха глухарите! Някои глухари… бяха толкова близо, че всеки лесно би могъл да си хване един, но кой ловец би вдигнал ръка срещу такъв глухар!

Всеки ловец съдеше сега за птицата по себе си, като си представяше, че е изгорял собственият му мил дом, дето е свикнал да живее, и че той, дошъл на сватба, вижда само обгорелите греди. …А при глухарите това става по своему, но също много прилича на човешкото: върху пъна на същото дърво, дето е пял по-рано, потулен високо в гъстия листак, сега, кацнал на тоя пън, той стои беззащитен и пее. Глухарят пее сега същата истина, която остава и на човека… Ловците нямаха време да мислят дълго…

Всички те, учудени, не смееха да стрелят по пеещите върху пъновете бездомни сега глухари.” (14).

През тридесетте години, в „Календар на природата”, художникът Борис Иванович се отказва да стреля по двойка лебеди, поразен от красотата им. Героите на „Вековната гора” са обхванати от още по-възвишени чувства, правещи ги съпричастни към бедата на потърпевшите птици.

На ръба на жестоката необходимост, със стиснати зъби, някои от местните жители отстъпват пред призива на Отечеството да пожертват вековните дървета в името на победата. Но в този критичен момент героите на Пришвин отказват да посегнат на природното богатство.

Вестта за разгрома на фашистка Германия прави ненужно изсичането на гигантите и десетки труженици, намиращи приют край тях, въздъхват с облегчение. Включването в сюжета на тогавшния правителствен деятел Калинин има свои подтекст - държавата е отговорна при разпореждане с природните ресурси и е длъжна да се грижи за разумното им опазване.

Така писателят Михаил Пришвин по своему се доближава до „екологичната съвест”, разяснявана от Алдо Леополд сред съотчествениците му в САЩ. Възгледите, с които руските герои се отнасят към природата, могат да допълнят идеалите на Леополд, с които той запознава множеството фермери.

В последните години от живота си, освен с творческа работа, Пришвин е ангажиран и като председател на Московското природозащитно общество. Редица негови статии, публикувани в периодичния печат, са включени и в Събраните му съчинения. (19).

Той умира в Москва през 1954 г. Няколко месеца по-късно издават посмъртно натурфилософската му книга „Очите на земята” и повестта „Вековната гора”, постигнала най-високия връх в неуморното му природолюбие.  Критиката от онези времена характеризира творчеството му като „поетическа география”.

След 1980 г. домът на Михаил Пришвин в с. Дунино е обявен за филиал на Държавния руски литературен музей.

—————————–

Бележки:

1. Константин Паустовский - Северна повест, Повести и разкази, С., 1988, Накратко за себе си, превод Лиляна Герова

2. Константин Паустовски - Златната роза, превод от руски на Иванка Васева и Атанас Далчев, С., 1961 г.

3. Михаил Пришвин - Собрание сочинений, т. 3, М., 1983 г.

4. Михаил Пришвин - Собрание сочинений, т. 1, М., 1982 г.

5. Михаил Пришвин - Собрание сочинений, т. 8, М., 1986 г.

6. Алексей Варламов - Пришвин, М., 2008 г. ЖЗЛ

7. Михаил Пришвин - Собрание сочинений, т. 3, М., 1983 г.  В бележките е посочено, че името Берендей е заимствано от приказка на драматурга А. Островски.

8. Михаил Пришвин - Повести и разкази, С., 1972 г., Календар на природата, превод Любен Любенов

9. Михаил Пришвин - В ранен предутринен час, С., 1983 г., превод Надежда Станева и Митко Маринов

10.  И. С. Соколов-Микитов - Давние встречи, Л., 1976

11. Михаил Пришвин - Собрание сочинений, т. 4, М., 1983 г. В тома става дума за книгите на В. Арсениев „В дебрите на Усурийския край” и „Дерсу Узала”.

12. Михаил Пришвин - Повести и разкази, С., 1972 г., Жен-шен, превод Лиляна Минкова

13. В.А.Фатеев - Пришвин Михаил Михайлович, по материали от кн.: Русская литература XX века. Прозаики, поэты, драматурги. Биобиблиографический словарь. Том 3. П - Я.

14. Михаил Пришвин - Избрани творби, С. 1976 г.,Вековната гора, превод Атанас Далчев. Руското заглавие на повестта, посочено в книгата, е „Корабельная чаща”, което буквално означава „гора с високи прави дървета, подобни на корабни мачти”. В българският език няма подобен израз и преводачът е избрал заглавието „Вековната гора”.

15. Михаил Пришвин - Собрание сочинений, т. 4. М., 1983 г. В българският превод на книгата „Сивата Сова”, направен от Атанас Далчев, липсва този абзац.

16. Михаил Пришвин - Повести и разкази, С., 1972 г., До моите млади приятели, превод Александър Абаджиев

17. Собрание сочинений, т. 6, М., 1984 г. - „Осударева дорога”. Пришвин използва местното наречие - „осударь” от „государь”. На български може да се преведе като „осподар” от „господар”.

18. Михаил Пришвин - Собрание сочинений, т. 4. М., 1983 г.

19. Михаил Пришвин - Собрание сочинений, т. 5. М., 1983 г.