МОЛИТВА ЗА НАС

Иван Пенев

МОЛИТВА ЗА НАС

В тоя свят разтревожен, невъзможен и трънен
кой върти съдбите на безбройни души?
Триста дяволи сякаш в алчността си бездънна
водят кораба земен към бездънни злини.

Няма верни компаси. Няма милост човешка.
Докъде ще достигнем с тоя страшен товар?
Милиони умират с глад в очите си трескави,
а трезорите пълни: тъмен златен олтар.

И се кръстят пред него с добродетел лъжлива
шепа грешници земни с вледенени сърца.
А от ярост глобална скърца корабът диво –
всеки миг ще се пръсне като прах в пустошта.

Не съзираш ли, Господи, твоят свят си отива.
Ти от слово и дух го създаде с любов.
Със любов го спаси! Дай му път и закрила!
Ако в грях е потънал – дай му нов благослов!

Дай ни, Боже, смирение.
                              Нека бъдем добри!
Още вярвам в Живота.
                              Щом живота си
                                                     Ти!


СЪНУВАН СПОМЕН

Сред океана черен на нощта
премигват потни свещите небесни.
Мирише на коне и на жита,
на детство,
                 на препечен хляб
                                            и песни.

Луната е отново сърп извит
от синкава стомана – млад и тънък.
Земята диша с майчински гърди
и от роса блести, преди да съмне.

А вечността с разсънено лице
в прегръдката на татко млада тръпне.
Под роклята аз ритам със краче
към слънцето, покълнало над хълма.

Аз бързам да го срещна.
                                      Аз не знам
какво е дълго лято с кратки нощи.
Но там и днес е моят земен храм.

И моята душа там скита още.


ЮНОШЕСТВО

Тия летни ливади, препълнени
с песента на щурци и надежди,
не заспиват под месеца щърбав
и в звездите над мен се заглеждат.

Аз стоя – звездоброеца рошав,
на чардака на лятната нощ и
чакам вятъра лек да прескочи
над съседските зрели овошки;
да прогони комарите звънки,
да раздипли замрелия огън.
И под мен сред кошарата тъмна
да замлъкне клепачът нестроен.

Да се плиснат безбрежни над мене
на покоя пространствата ясни.
И да чуя как в мойта постеля
на мечтите крилата ми раснат.


* * *
                                        …корен в небето
                                                  Биньо Иванов

Обърнато небе. Разплакан свят.
Въздишки къдрят локвите.
                                        И вятър
изтрива бръчките на моя град
и влюбени липите разцъфтяват.

Край мене шляпат млади чудеса
и позлатяват вадите шуртящи.
Мирише на изкъпана коса
на чай,
          на пчелен мед
                                и летни страсти.

Небето – купол на огромен храм –
под слънчевата вечност се издига.
И ти вървиш до внуците си сам
достоен мъж с брада и спомен дрипав:

за юношески дъждове през май,
за липовия аромат на юни,
за хълмовете в твоя селски рай
с разпрегнатите цигански катуни.

И шляпаш редом с детските крачка
сред локвите на тоя град бетонен.
И си едно от тия чудеса
в земята с плод, в небето с влюбен корен.


* * *

Пак приведен над белия лист!
Но сърцето ми стих не отронва.
Уж е пролет,
защо, моя песен, мълчиш,
пълна със спомени?

Кой приплаква пред прага ти
в ранни зори?
Кой размества капризните ноти?
Пее славей,
зора подмладена зори –
над сърцето ми кръста на Ботев.

И се питам без жалост –
идеала висок
и земята си с обич ли сричах?
И дали съм научил тоя страшен урок –
Свободата до смърт да обичам?

И дали е пресъхнала моята кръв,
и дали е угаснал куршума?
Кой днеска знамето вее
с балканския лъв?
Кой ръка мафиотска целува?

Тоя страшен въпрос е надвесен над мен
като просяк над кофа с боклуци.
А зората зори.
Идва новия ден
с новината за нови хайдуци.

Как да бликне, приятелю, днес песента,
Щом надеждата в мен
не пролиства.
Аз съм син без Родина.
Запустяла земя.
Син без корен и топло огнище…


* * *

Този кучешки свят
като кост е заседнал
във гърлата ни недояли.
Не можем нито да го преглътнем,
нито с пинсета да го извадим –
той е живата болка
                    на излъганите ни идеали.
Колко дълго в строя
сме марширували
с барабаните на революционния устрем?
На колко свалени велики вождове
сме оплювали развенчаните бюстове?

Днес очите ни недовиждат,
но душите ни са отворени
за илюзиите,
през които се изниза
животът ни с изтръгнати корени.

Боже, колко тъжно умират
възторжените ни животи.

Слава на мутрите
за лимузините им бронирани!
И за опръсканите със кръв
недвижими имоти!…


* * *

Ние бяхме „тихите” поети.
Сред кипящ априлски вълнолом
бяхме шепа въгленчета светли
в оглушал от патос мрачен дом.

Пяхме за звезди осиротели,
за живота, смачкан от лъжи.
И за тишината на разстрелите,
от които черна скръб вали.

Вече си отиваме. Незнайни.
Прошумели в своя век жесток.
Но отрекли шумните бездария
с дългия си мълчалив урок.