Александър Гочев

Не е лошо да си припомним едно предупреждение на философа и социолога Александър Зиновиев, авторът на “Зияющие высоты”, относно постоянните опити за пренаписване на историята. В своя последен социологически роман, “Русская трагедия” той пише [1]:

“Представете си, че ви попадне следното описание на 40-те години на 20 век в Европа. На основата на изключително развитие на науката и техниката започва обединяване на европейските народи в единно общество. През тези години повече от 10 милиона немци и представители на други дружески на Германия народи посетиха Съветския Съюз.

Повече от 3 милиона постоянно живяха в Русия в продължение на пет години. Повече от 4 милиона руснаци живяха и работиха постоянно в Германия в продължение на няколко години. Около 20 милиона руснаци и дружески на тях народи посетиха Германия и т.н. Как бихте оценили такова едно описание? А именно на такова интелектуално ниво се описва глобализацията която се извършва пред очите ни и с наше участие….

Има два типа фалшификация на историята. Първият - непроизволна, рутинна и в детайли фалшификация, обусловена от самите средства на познанието и описанието на историческите събития т.е. със средствата на историческата памет на човечеството. Вторият - преднамерена, екстраординарна и комплексна фалшификация, обусловена от причини с дълбоко социален характер. ..

За целта са нужни специално обучени хора. Те трябва да бъдат организирани така, че съвместно да създават съгласувана картина на миналото. Те са длъжни фактически да измислят такова минало, което е необходимо на настоящето използувайки наличния материал…

Разбира се, трудно е да се повярва, че намерението напълно да ни зачеркнат от историческата памет е осъществимо. Нали историческите изкривявания се разобличават. Разобличават се, но не всички. Може да се разобличи отделна лъжа.

Но когато лъжите са милиони и милиарди, когато се отбират и комбинират, когато това се прави година след година, десетилетие след десетилетие, когато във фалшификацията участвуват милиони професионално подготвени хора, когато се използува баснословна техника и специално разработени методи за фалшификация, когато милиарди хора са подлагани на идеологическо оглупяване, поколение след поколение, няма никакъв шанс да се преодолее този световен поток от лъжи и да се установи истината.

Не е исключено след няколко века да се открие някаква частица истина. Само частица. И каква? В тази частица нашата история може изобщо да не е отразена или ако ще бъде отразена в неузнаваем вид. Уви, най-вероятния вариант е, че нас, руснаците, изобщо ще ни зачеркнат от историята. Ще бъде така, като че ли ние изобщо не сме съществували.”

Масовото оглупяване, за което става дума по-горе, е желано и неотклонно осъществявано в глобален мащаб и днес от световния суперелит, който има главно финансова природа.

С най-голям потенциален ефект в този аспект е образованието. Болонската образователна система, например, приета на въоръжение в Европейския съюз, разбира се, и у нас, по дизайн има за краен продукт тясно специализирани индивиди, (хора-винтчета) без универсално фундаментално образование, подготвяни за предварително определени ниши на пазара на труда.

Тъй като тези ниши постоянно флуктуират, няма никаква гаранция, че след получаване на дипломата тези ниши няма да бъдат запълнени. Отговорът е преквалификация - пренарязване на винтчето, което от своя страна си е друг почетен бизнес с постоянна клиентела.

По ирония на историята, Болонската система, която унищожава по дизайн университетското образование (т.е., по дефиниция, универсалното образование), е създадена в първия университет в западния свят, Universita di Bologna, през 1088 година.

Допълнителна идеологическа обработка с цел изтриване на специфично националното върви на пълни обороти по направлениятз на мултикултурализма и политическата коректност за създаване на нов тип унифициран европейски индивид.

Ван Ромпой, предишният председател на Европейския съюз, е заявявал, че трябва да се откажем от всякакви опити за възстановяване на националната идентичност, че няма народ, няма родина, Европа е нашият универсален дом [2].

Налагането на политически коректен език от най-влиятелните средства за масова информация в сферите на образованието и служебните отношения постоянно набира сила и бележи нови завоевания, което не е нищо друго освен ограничаване на свободата на словото и лингвистичен тероризъм, важен компонент на необходимата социална дресировка за контрол на масите и опасната класа (социалната опозиция).

Новият речник се попълва постоянно и за неговото налагане се следи най-ревниво от страна както на неолибералния така и на неоконсервативния интелектуален елит, щедро финансирани от богата мрежа от фондации, част от които на държавна трансатлантическа издръжка.

В САЩ, например, се замества думата “негър” със “черен” или друг с подходящ синоним в произведенията на Марк Твен, които се изучават в училищата. Механизмът е ясен - от крехка възраст ви се напасват правилните очила, през които трябва да възприемате не само историята, но и бъдещето на света.

Наскоро избухналият скандал (политкоректно е да се използува чуждицата “дебат”) около последните промени в програмата за преподаване на история в шести клас предизвика публикуването на отворено писмо [3], подписано от най-изтъкнати историци, литератори, балканисти и траколози, които предлагат списък на използуваните от тях професионални термини при описване на периода, в който българите са били поданици на Османската империя.

В това писмо намираме и следния пасаж: “Днес това легитимно право на историята да бъде наука се изземва с удивителна лекота. От нея се изисква по-скоро да бъде слугиня на политиката, а не и равноправна научна дисциплина и учебен предмет, който култивира способности за аналитично мислене.”

Тази констатация e в унисон със социално-политическия метод на системното непрекъснато “огъване”, с помощта на който лесно можем да превърнем “бялото” в “черно” за най-голяма изненада на професионалистите в областта на съответната терминология. Следващата крачка е резултатът от “огъването” да се обяви за легитимна част на историята, замествайки съответните вече неподходящи раздели. Механизмът е известен: ако не се използва новопрепоръчаната терминология - няма финансиране.

Самото финансиране трудно се осигурява по чисто академичен път, но почти без проблеми и щедро ако разработката е в съгласие с принципите на своевременно разработен глобално-социален неолиберален вносен проект. Такива проекти са насочени към бъдещето, продукт на т. нар. проектно-конструкторски подход към историята, който има за цел да я управлява, като нейното ревизиране е само отработен тактически прийом.

Основно оръжие на този подход е психо-историческото оръжие, което се активира като се постави интелектуалния елит на дадена страна в информационното поле на чужд проект, в който светът се описва и възприема чрез вече определени понятия.

Следва включване в сферата на пропагандата и информационната война. Нейните офицери не са журналисти, а аналитици към най-големите световни информационни агенции. Там става и първоначалния отбор на фактите - кои от тях са новини и кои не са.

В лекции по икономика учат, че пазарните отношения се базират на информирани консуматори, които правят рационален избор. Всеки, обаче, който внимателно гледа телевизионни реклами, знае, че бизнесът влага неимоверно големи ресурси, за да създаде неинформирани консуматори, които правят нерационален избор.

Същият механизъм, използван да минира пазарните отношения, се използва за манипулиране на демократичния политическия процес - създава се неинформиран електорат, който прави нерационален избор от минимален брой фиксирани възможности, електорат социално дресиран, например, както в рамките на Болонската образователна система, да подбира един от няколко вече готови отговори. С награда -ахарче,ако познае.

Сериозен проблем за глобалния проектно-конструкторски подход към историята са националните държави, т.е. държави, които провеждат национално ориентирана политика, даваща икономическо предимство на националното пред глобалното (т.е. за сметка на глобалния хегемон).

Тази ерес се преследва и унищожава най-безмилостно от края на Втората световна война насам с всички средства, включително и военни [4,5] (за илюстрация: държавите от Южна Америка преди, Ирак и Либия - в близкото минало).

Съвсем свеж пример предлага Financial Times от 26 януари 2016. В статия на Мартин Вулф, известен журналист и член на Билдербергския клуб, се призовават тези, които той нарича “глобален суперелит”, т.е. включително и членовете на клуба, да попречат на Доналд Тръмп да стане президент на САЩ. Като причина не се изтъкват личните качества на кандидата, особено известен с полит-некоректния си език. В замяна съвсем оголено и безпардонно се предлага аргументацията, че национално-ориентирани политици могат да провалят плановете на глобалния елит за по-натъшно развитие на глобалната икономика.[6].

Стабилна национално-ориентирана политика може да се реализира само ако интелектуалният елит на една нация е възпитаван в дух на патриотизъм (например, както в Япония, където това е основна задача на образованието).

В рамките на глобално-либералния канон патриотизмът често се възприема като мръсна дума поради директен, безболезнен и вече стандартен манипулативен преход към нацизма, в много случаи негов синоним, когато нещата опрат до безогледна пропаганда. Та в този канон може често да се чуе поговорката със звучене на фундаментална истина: «Патриотизмът е последното убежище за негодяя».

Работата е там, че спомената поговорка в оригиналната редакция на Джонсън [2], изглежда малко по-различно: «Даже и за негодяя има последно убежище и това е патриотизма, любовта към родината».

Сравнението на двете формулировки е много разголващо за това до какви висини може да достигне неолибералната манипулация. Най-куриозното в тази игра с думата «партиотизъм» е, че гросмайсторите на информационната война в полза на неолибералния глобализъм, англосаксите, са се постарали да си формулират свое собствено последно «убежище», което за техните неолиберални ученици може да звучи като най-чиста ерес: “Right or wrong, this is my country!” (”Права или неправа, това е моята страна”). Обяснението е изключително елементарно: това е убежището ако искаш да не си слуга на международната арена.

От казаното по-горе може да се предположи, че еволюцията в подбора на понятията “турско робство”, “турско иго”, “османско владичество, “османска власт/управление/господство”, “турско присъствие”, “българо-турско съжителство” все още има възможност за развитие с краен резултат, например, от вида “взаимен европейски туристически обмен с участието на милиони българи, турци и други братски народи в перода 14-19 век.”

Не ясно само дали думите “България” и “българи” ще заслужат нещо повече от споменаване, между другото, в бъдещите исторически писания.

—————————–

Литература:

1. Александр Зиновьев. Русская трагедия (1999). Последният социологически роман на автора. Части от романа са публикувани в книгата с текстове и интервюта на Зиновиев, “Третата световна”, издание на “Нова Зора”, 2007 (ISBN 954-9741-07).
2. Александър Гочев, Pax Americana: Капитализъм, либерална глобализация, информационна война и културен елит. Списание “Везни”, 2015, брой 8, стр. 138.
3.Вестник “Стандарт”: http://www.standartnews.com/balgariya-obrazovanie/istoritsi_terminat_e_osmansko_vladichestvo-320287.html
4. Noam Chomsky, American Foreign Policy; Delivered at Harvard University, March 19, 1985; (http://www.chomsky.info/talks/19850319.htm ).
5. Noam Chomsky, The evil scourge of terrorism”: Reality, construction, remedy (Erich Fromm Lecture, 2010)( http://www.chomsky.info/talks/20100323.htm).
6. Martin Wolf. The economic losers are in revolt against the elites. Financial times: http://www.ft.com/cms/s/0/135385ca-c399-11e5-808f-231cd71622e.html#axzz3yrhGNPeD