ДАЙ С ТЕБ ДА НЕ БРОИМ ГОДИНИТЕ…

Валентин Кутвицки

превод: Татяна Любенова

ДАЙ С ТЕБ ДА НЕ БРОИМ ГОДИНИТЕ…

Дай с теб да не броим годините,
зад нас остава толкова тъга,
и нека заличим завинаги
ний календара зъл от паметта.
Нека очите ти се смеят,
в душата, дето царства пролетта,
зората алена пак да развее
надежда като корабни платна.

Нека тревогите да те отминат,
а бурите встрани да лазят,
и всемогъщи богове завинаги
от тръните да те опазят.
Да бъдат срещите ни радостни,
и от раздяла - миг скръбта,
и нека всеки ден и вечер
на дланите да носят топлина.

И нека дръзновената удача,
дар от изменчивата ни съдба,
в крилата си да те запази
от клевета и зла мълва.
Дай с теб да не броим годините,
презрели този календар,
че млади сме додето любим,
и слушаме на славей песента.


ЗАПОЧВАТ ДЪЖДОВЕТЕ ЕСЕННИ

Започват дъждовете есенни,
изплува и расте тъгата,
крещи в небето птиче ято,
не чакай дните прежни, весели.
Но ако в печицата звучно
беснее огънят, играе,
навявайки мечтите златни,
не пречат дъждовете скучни!

Бушуват буйни ветровете,
дерат на лесовете ризата,
огньове от листа облизват
пътеките към дворовете.
Но ако чак до сутринта
ний пеем, вдигайки стакани,
и миг щастлив е в паметта ни,
какво ни пречат ветровете?

Падат сурови снеговете,
и тягостно сърцата свиват,
замръзнала, река заспива,
а жива някога течеше.
Но щом далечната звезда
с искра вълшебна ни намига,
негаснеща, и все ни вика,
нам все едно е от студа.

Годините множат се, бягат,
и към земята ни превиват,
главата ни, отдавна сива,
понякога на гръд се скланя…
Но ако днес, както преди
пируваме с другари верни,
животът в страсти щом кипи,
какво са дните ни изтекли!


ДЪЖДОВЕТЕ НА РУСИЯ

Дъждове над Русия, тихо плаче природата,
безутешна тъга разпилява наоколо,
от безпътна година как да чакаме топло,
щом във гняв се отвърна от нас Господ Бог.

Над Русия мъгла - ни пътеки, ни бродове.
Буреломи, тресавища са безкрайни наоколо.
Как във дебри да търсим към правдата прохода,
щом във гняв се отвърна от нас Господ Бог.

Над Русия пожари, и са страшни бедите,
и навсякъде скръб, кръв и сълзи, и стон,
как да чакаме ние да отминат несгодите,
щом във гняв се отвърна от нас Господ Бог.

По Русия се вдигат от гробове вампирите,
беззащитната плът разпокъсват със вой,
как да чакаме щастие в тъмно царство на Ирода,
щом във гняв се отвърна от нас Господ Бог.


КОГАТО В СВЕТА…

И когато в света, с диадема венчан от звездите,
ние влезем веднъж сред море от усмивки и сълзи,
нас въвеждат ни там безгранично щастливи жените
и не вярват, че мечтата им приказна може да свърши.
Като млада-зелена трева във ръцете им ние растем
и от тях е урокът безкористен за любовта,
и полата на мама - кръг спасителен, ще почетем,
щом направим първата нелека крачка в света.

Идва време, когато чудесата са приказка цветна,
щом под снега теменужният огън искри,
със любов ни даряват, безкрайно прекрасни, жените,
с любовта и за щастие ни подаряват мечти.
Във ръцете им топли като свещ се топят сърцата ни
и в градините славеи звънки не жалят глас,
и крилата, които порастват на рамената ни,
ни отнасят нанякъде, към далечните небеса.

Минават години, и извършва се вечното тайнство,
изведнъж, над земята, щом припламне нова звезда.
Със деца ни даряват жените любими безкрайно,
с тях в дома ни навлиза дългочакана пролетта.
Като в детството пак правим своята първа стъпка
и узнаваме, сякаш за пръв път, огромния свят непознат,
и пътеки стотици откриваме в утрото тръпно,
за любов пеем песни, както във младостта.

Всичко свърша, нам не е завещано безсмъртие,
тръгваме, щом изтече на съдбата отредения срок,
ще заплачат от скръб, безгранично нещастни жените,
навеки изпращайки ни на път от родния праг.
Но в паметта им по земята нашият път продължава,
макар да се върне, уви, не е никому дадено,
но че срещнахме в пътя жените, благодарим на съдбата,
светлина и покой са ни те, мечта и любов, и радост!