Димитър Атанасов – Отзиви за пиеси и постановки


Сборникът „Запазено място” от Димитър Атанасов /ИК “Жанет 45″, 2008/ включва пет пиеси, съпроводени от предговор за драматургичния свят на автора от театроведа Светлана Панчева. Три от тях са поставяни в различни театри на страната - „Небесна кръчма“ през 2000 г. в Пловдив и Силистра; „Зелено“ през 2002-2008 г. в студентския театър “Алма алтер” в София /играе се седми сезон, 96 представления/; „Куче в банята“ през 2004 г. в Драматичен театър – Пловдив. В периода 2000-2007г всички пиеси са публикувани в различни литературни издания: “Небесна кръчма” в списание „Проглед“ /1-2, Смолян, 2002/; “Зелено” в сборника „Десет номинирани пиеси“/Плевен, 2002/ и в сборника „8 фестивални пиеси“ /Шумен, 2002/; “Няма страшно” в сборника „13 фестивални пиеси“ /Шумен, 2003/; “Куче в банята” в алманах „Света гора“ /Велико Търново, 2005/; “Сметището” в е-сп. “LiterNet” /2007/ и в сборника „Десет номинирани пиеси” /Плевен, 2007/.
“Драматургията на Димитър Атанасов е белязана много силно от визуалното, тя е един свят ярък, колоритен, динамичен и в общи линии строг на думи, но богат на действие и освен това населен с неочаквани и със сигурност интересни човешки характери. Свят, привлекателен с многообразието си, с подвижността и динамиката си, с една особена синкопирана стилистика, в която изскачат най-неочаквани теми, образи и визии за бъдещето.”
Светлана Панчева, театровед


ОТЗИВИ
ЗА ПИЕСИ И ПОСТАНОВКИ


***

Голямата изненада на конкурса “Нова българска драма” в Шумен е пиесата “Зелено” на Димитър Атанасов, която прави силно впечатление с куража на автора да говори на един поетичен, но същевременно адекватен театрален език за участта на избралите свободата подивели домашни коне, които откъснати от яслата и юздата, поемат грижата за оцеляването си в общността, в която всеки значи нещо и носи своите отговорности. “Зелено” е предизвикателство към театралните творци с метафоричната персонажна находка, с драматичното напрежение, с извисеността на проведената художествена идея, от която днешният театър се чуждее, страхувайки се да отправи жизнелюбиви, подчинени на естетиката на красивото послания. Тази пиеса носи в себе си потенцията на извисения, на поетичния театър, на изначалното му чудачество, затова тя изисква истински рискови жестове от страна на режисурата, откриване на може би простичък, но убедителен ход за сценичното й решение…
Ст.н.с. Кристина Тошева, театровед, в. “Култура”, бр. 21, 1 юни, 2001


„Запазено място” за Димитър Атанасов

Когато през 2000 г. се появи на пловдивска сцена първата пиеса на Димитър Атанасов - “Небесна кръчма”, това можеше да се приеме и като носталгичен жест/поклон към един топос/място, обикнато от пловдивската бохема, и към самата бохема – такава, каквато тя беше до 1990 г. /авторът дълги години беше секретар на Клуба на дейците на културата в Пловдив и като такъв добре познава мястото, което едновременно бе кръчма/кафе “Кристал” и Клуб на дейците на културата/.
Появата на пиесата можеше да се приеме и като естествена последица и влияние от дългогодишни приятелства с актьори и художници /двата основни персонажа са художник и актриса/, от културрепортерстване и водене на вестникарски рубрики/страници за култура и прочее. Всичко това би било точно така, ако пиесата бе самотен и случаен опит, несподирен от други подобни занимания. Не защото “Небесна кръчма” нямаше качества, а защото познаваме подобни случаи, когато след първия успешен опит не следва друг – поради драматичния често пъти сблъсък на автора и театъра. Особено ако авторът е оценен предварително като прозаик или поет, горчивият сблъсък с театралната реалност наистина е способен да го откаже от следващи драматургични занимания.
Нашият случай не е такъв. Димитър Атанасов потегли към сцената след като имаше вече солидна колекция от отличия за първите си книги и особено за романа “Тарпани”. Срещата му с театъра в действителност не е възприета от него като разочароваща. Спектакълът в Пловдив, за който мога да съдя /другата постановка е в родния му град Силистра/, бе поставен от Пламен Панев с участието на актьорите Максим Генчев /донякъде участник в събития, експонирани в пиесата/ и Светлана Илиева. Представлението се игра незаслужено малко поради извънхудожествени обстоятелства /седемнадесет пъти/, и достатъчно дълго за да бъде забелязан и окуражен авторът като драматург. “Небесна кръчма” съдържа, освен прекрасна идея и текст, нещо много важно. Съдържа възможност за представление – за действие, за визия.
Това в още по-голяма степен се отнася за следващата пиеса на Димитър Атанасов – “Зелено”/2001/, поставена от режисьора Николай Георгиев в студентския театър на Софийския университет под заглавие “Зеленодиво”. Персонажите са коне, диалогът е забележителен – кратки, изключително точни и наситени изречения, отразяващи динамиката и многогласието на табуна. Пиесата е рядък и ценен опит в анималистичната, в екодраматургията, оценен много положително и отличен на два фестивала – в Плевен и в Шумен.
И ето че след нея Димитър Атанасов ни зарадва със следващия си опит – този път в монодрамата. “Куче в банята”/2003/ е с посвещение на актьора Стефан Попов и очаквано той бе първият изпълнител като действителен герой на тази монодрама. Факти, известни от публичния живот на популярния актьор, са вплетени в задъхания разказ за живота и смъртта, за всички съвременни страхове и, разбира се, за театъра. Като литература се чете на един дъх и носи всички белези от стила на Димитър Атанасов – кратки, афористични изречения, с много вътрешна енергия и динамика. Това до голяма степен отразява и енергията на прототипа. И въпреки че драмата е монологична, в нея има вътрешно движение, обрати на мисълта и настроението. Има основен сюжет и други съпътстващи го, подкрепящи или опровергаващи го. Предвидени са сценичните ефекти. Опасното е, че в историята има твърде лични репери и трябва да си голям смелчага за да се заемеш с реализацията й. Но по-важното е, че “Куче в баня” съдържа няколко завладяващи разказа, основният от които е за смисъла на живота и изкуството.
Най-нова по време е комедията “Няма страшно”/2004/, писана по горещите следи на едно сериозно изпитание за автора, свързано със здравето му. Ситуациите, възпроизведени в този текст, са точно толкова абсурдни, колкото са българското здравеопазване, пазарна икономика и прочее реалии на съвременния ни живот. “Няма страшно” /новото заглавие в книгата е „Бацили”/ конструира модели на живеене и поведение от последно време. Целият абсурд е най-очевиден тогава, когато човек е на границата между живота и смъртта. В българската драматургия находката с избора на място на действие и жанр бе направена с “Районна болница” на Христо Бойчев – пиесата-хит от края на 80-те, току преди промяната, и развита в “Полковникът птица” на същия драматург. Разликата е в авторовото светоусещане, в средствата и степените на смеха – Бойчев е по-ожесточен, по-гротесков, Атанасов твърди: “Няма страшно” и залага на по-безболезнения комизъм.
Димитър Атанасов принадлежи и не принадлежи към най-новата вълна в българската драматургия. Състезава се с тях на конкурси, печели награди. Различава се от тях не просто с избора /личен и изживян/ на свои теми и персонажи, но и с успешния си опит в другата литература. В негова пиеса е изключено да прочетеш такъв образец: “Той: Казах ти “не”! Тя: А аз ти казах “да”! Той: Казвам ти - не! Тя: А пък аз ти казвам “да”! Той: Значи така? Тя: Да, така!”
Интересно е да четеш пиесите му. Защото са и литература, не просто текстове за театър. И в този смисъл мисля, че издаването на сборника с негови пиеси “Запазено място” от ИК “Жанет’45” е много добра идея. Знае се, че издателството е “запазено място” за българската драматургия и текстове за театър. Макар че ползите вероятно ще са в в бъдеще време.
Пенка КАЛИНКОВА
Пловдив, 2005


„Зеленодиво” като завръщане към естественото състояние
на свобода и хармония с природата

Университетски театър “Алма алтер” представя “Зеленодиво” от Димитър Атанасов. Това е същата история за подивелите коне, избрали свободата, която, разказана в романа “Тарпани” и после пренесена с други средства в пиесата “Зелено”, донесе на автора, силистренец по рождение, пловдивчанин по съдба, куп награди. В романа “Тарпани” /заглавието в превод от киргизски означава “диви коне”/ животни и хора са противопоставени, защото хората действат като животни, а животните като хора - с онази “човечност”, която липсва на себеподобните ни. Главната идея на повествованието, чийто подтик, от действителна история, случила се и видяна от писателя в Стара планина, е за нетърпимостта на хората към свободата, включително и към своята собствена, за разминаването на човека с природата.
В началото на 90-те години, когато романът излезе, извън находката с историята за подивелите коне - сама по себе си необикновена, темата за избора на свободата звучеше много своевременно. Текстът на този еко-роман, великолепно вписващ се в традицията на Йордан Йовков и Емилиян Станев, на Лев Толстой - “Холстомер”, Джек Лондон, Троеполски с “Белият Бим Черното ухо”, но с една особено изострена съвременна рефлексия, беше отличен в конкурса за роман на издателство “Христо Г. Данов”. Получи и наградите “Пловдив” и “Светлоструй”. По-късно Димитър Атанасов написа пиесата “Зелено”, в която е запазена основната идея, но 17-те персонажи - Сребристата, Сивака, Буйната, Острогривестия и т.н. са коне. Журитата на Националния конкурс за нова българска драматургия на Фондация “Концепция за театър” /2000/, на Националните театрални празници в Шумен /2001/ и на Първия национален конкурс за българска драматургия “Иван Радоев” /2001/ оцениха по достойнство заявката за оригинално виждане, за раждането на нов автор за театъра.
Отличеният текст, въпреки дефицита на свежи идеи в съвременната ни драматургия, досега не бе поставян. Плашеше спецификата му - персонажите са коне, диалогът с къси реплики е изключително динамичен, отразяващ многогласието на табуна. И ето че се случи нещо много добро - постави го Николай Георгиев с млади актьори от театъра на Софийския университет.
Типът театър, от който се интересува Николай Георгиев - “physical”, склонността на режисьора непрестанно да експериментира, чудесно прилягат към авторовата идея и текст на Димитър Атанасов. Проблемът за крехкостта на свободата и нейната цена е изследван със средствата на физическия театър, но думите в този случай имат огромно значение - те назовават/маркират точно стремежа и състоянието на освободеност, придават смисъл на движението напред и нагоре. Те не пречат на освобождаването до краен предел, а просто го осмислят. Защото тези думи са поетични, пестеливи и истински, те разказват истинска история, те изразяват вечен стремеж.
/Врания: Точно така. Искаме да живеем без стопани. Без ясла и обор.
Скокливата: Отдавна искам да питам… Това ли е свободата?
Сребристата: Добър въпрос. Какво е за теб свободата?
Острогривестия: Зелено.
Белочелата: Сочна трева.
Буйната: Бистра вода.
Тънконогата: Лято.
Чилестия: Да си жив, по дяволите.
Кулестия: Да си силен.
Белоногата: Да даваш живот. Да раждаш.
Сивака: Да обичаш. Да те обичат.
Сребристата: Свободата е любов. Да живееш в хармония със себе си и другите. С планината.
Врания: Човекът не обича другите. Не обича и себе си. Не се уважава. Конете не са просто друга порода хора. Те са по-добрата порода! Далеч от хората. Това е спасението ни./
Режисьорът Николай Георгиев се е отказал от някаква част от текста, тъй като той работи с малка група актьори, но е останал верен на главното - порива, движението, трептенията към “зеленодивото” на природната, естествената освободеност. Четливи са отделните сюжети в цялото, особено завладяваща е великолепната история за малкото конче и опитващия се да го съживи и защити с дъха си табун.
Актьорите с темперамента, пластиката и доверието на своите 20 години също придават на думите неимоверна достоверност. Спектакълът диша, пулсира, излъчва нежност, устременост и фино загатната еротика. Той е целият един порив, мелодия, изпята на един дъх. Използвана е музика на “Велма”, “Дед кен денс”, “Берлинер теория”… Сред изпълнителите /пет момичета и едно момче/ е и Петя Йосифова, авторка на хореографското решение. Желанието и умението на тези млади актьори да общуват със своята публика преди, по време и след спектакъла също е забележително.
Разбира се, драматургичният текст е толкова интересен и предизвикателен, че с надежда очакваме и други прочити, други сценични реализации.
Пенка Калинкова

* „Зеленодиво” от Димитър Атанасов, спектакъл на студентски театър Алма Алтер, режисьор Николай Георгиев, гастрол в Учебен театър на ПУ „П. Хилендарски”, Пловдив, 5 декември, 2002


Дивата свобода!

Свободата! Хубава тема, разглеждана обикновено в светлината на нейния интелектуален образ! Казва се дори, че едно от неизменните неща, към които се стреми човек, е свободата да се изразява.
Но кой се е замислял за свободата като физическа, а не само като духовна необходимост?
Българската трупа го направи в своя спектакъл “Зеленодиво” от Димитър Атанасов.* Актьорите се питат: има ли в човешкото тяло звук, който да изразява неговите трепети, усещания, импулси… Дали те имат цвят? Аромат? Изражение? Изказ?
Попадаме направо в сърцето на дивата природа - сред дивите коне, изпитващи изконната нужда да бъдат свободни. Свободни - като вятъра, небето, луната! Осмелили се да бъдат свободни и решени да защитават своята свобода!
Именно третирането на физическата свобода е новото! Животните, както и телата, могат да разкъсат оковите на физическата зависимост, на насилието. А щом въпросът се отнася до този вид свобода, какво по-възпламеняващо от тяло, постигнало или възвърнало си свободата? Тяло, изразяващо се на присъщия му физически език?
Спектакълът е изграден чрез езика на тялото, езика на жестовете и движенията - бързи, резки, непредвидими, но винаги динамични и ритмични. Тялото отключва животинското. Шестима актьори, връхлитайки на сцената, активизират духа на публиката. Освобождението на телата се превръща в красота, възторг, полет…, а понякога и в страх. Звуците подплътяват движенията, за да се подчертае инстинктивното усещане. Пространството е планината. Времето е след залез, а актьорите са тези, с които идва нощта.
Синята светлина на прожекторите отразява свободата на телата и духа.
Режисьорът се е доверил на живия контакт с публиката, на диалога на сетивата. Още в самото начало трупата провокира и приобщава зрителите към спектакъла. Завързвайки ръцете на част от тях, като знак за ограничението на подчинилия се. През цялото представление играещите следват неотлъчно линията на физическо и духовно общуване с публиката… С гъвкавостта и пластичността на телата си, с излъчващите светлина и топлина лица, с безграничното пътуване в погледите им… Докато всичко това застине в точката на съдбовна обреченост.
В определен момент актьорите сякаш спират да играят. Но в разгара на финалните аплодисменти спектакълът неочаквано продължава. По този начин пада всякаква преграда между играещи и гледащи.
Последна изненада за всички присъстващи е “истинският” край на представлението. Отдавна е паднала всякаква преграда между играещи и гледащи… Следват бурни финални аплодисменти… С почти неистово физическо усещане… Но това отново не е краят. Актьорите ни поднасят мента и бучки захар. Зеленото на свободата и сладкото на подчинението. Вкусът и цената на свободата. На първичната свобода…
Раня Адел
Раня Адел, „Дива свобода!”, сп. “The Experimental”, Кайро, брой 9, септември 2003. (Превод от английски език - Албена Петрова.)

“Зеленодиво” от Димитър Атанасов. Спектакъл на театър “Алма Алтер”, България. Постановка на режисьора Николай Георгиев. Спектакълът е представен на Международния фестивал на експерименталните театри в Кайро, Египет, септември, 2003. (Бел. пр.)


***

Истински триумф на духа ще изпитате от премиерния спектакъл “Небесна кръчма” на Димитър Атанасов с участието на Максим Генчев и Светлана Илиева, под режисурата на Пламен Панев в камерна зала. С неотразимата си актьорска игра, добре конструиран авторски текст и философски отправки “Небесна кръчма” стана хит още при първата си среща с публиката.
Мариана Митева, в. Демокрация, 27 септември 2000


За „Небесна кръчма”

ТОЙ е художник, ТЯ – актриса. Преживяват изпепеляваща любов. На нея й липсва материалната сигурност. Затова емигрира на Запад. Постига я. Но го няма изкуството. Няма я любовта. Ето защо след 10 години се завръща в родината. ТОЙ е останал верен на себе си, макар и съсипан от ръждата на ежедневието. Оттук – проблемът на завръщащите се. Изпратихме ги през 90-те. Сега ги посрещаме. На тях им предстои нова адаптация. Ще я постигнат ли? Ще намерят ли отново пътища към тези, които са оставили тук? Пътищата един към друг? А от тях към другите?
Из програмата на „Небесна кръчма”


***

Доживях да поставям пиеса, която е и част от мен. Когато правиш нещо такова, се вглеждаш особено самокритично н себе си, особено съсредоточено в околните. И от това непрекъснато взиране започнах да усещам, че някой се е вторачил в мен! И даже знам кой е!”
Пламен Панев, режисьор, в. Литературен форум, бр.10, 13.03.2000г


***

Прочетох пиесата преди две години и оттогава имам желание да я поставя. Тя е един сантиментален поглед към живота на бохемата н Пловдив, България и дори на Изток през 80-те години. Намерих в текста привкус, който се родее с Венедикт Ерофеев. Познах в него и много от известните творци около нас, които са част от живота ми. Освен това привлече ме и вълшебното заглавие…
Пламен Панев, режисьор, в. „Вести”, 19.04.2000г


***

„Кристал” днес отдавна не е онова, което помним. Промените издухаха в различни посоки постоянните му обитатели – неколцина се преселиха в „небесната кръчма”, други отлетяха към западните меридиани. Оцелелите и останалите дойдоха на премиерата на „Небесна кръчма”. Познаха се, криейки овлажнели очи. В Пловдив вероятно пиесата ще бъде възприемана по този начин – чрез сантимента на спомена за „Кристал” и някои други „опорни точки” от онова време (барчето на „Куклите”, например) или чрез разказа за мита/легендата «Кристал». Там някои се оженихме, други се разведоха. Имаше хора, които прекарваха целия си живот в него. Там живяха и там умряха. От любов и вино си отидоха мнозина, а един, който едва не изгоря, плака на премиерата. Сега такива общности и такива места вече няма…
Пенка Калинкова, театровед, в. „Култура”, бр.26, 7.07.2000г


Куче в банята – един спектакъл за:

ЛЮБОВТА: Тази – внезапната, която ни грабва като вихър; Тази – трагичната: полет в бездната; Тази - с която живеем цял живот, защото продължава рода.
ПРИЯТЕЛСТВОТО: Приятелят, който така нелепо си отива; Приятелят – измамник; Приятеля без когото не можем; Приятеля когото не познаваме.
РОДИТЕЛИТЕ: С които неизбежно се разделяме, но оставаме завинаги заедно; Децата, които ни отглеждат.
ЗА: Мъжът - който иска да бъде; Човекът за когото животът е едно окопитване; Императорът на една несъществуваща империя; Госпожата от “Драма за разлагаща се Дама”.
И ОЩЕ: Плешивата сватба или злочестата перука; Целувката… на един кон; Къщата… която плаче; Помазанието – свише…
НО ПРЕДИ ВСИЧКО: За все още неродените мигове на един актьор;
На един актьор по призвание; Актьорът, който ни кара да се чувстваме горди, че го има, че играе тук, за нас…
Из програмата на „Куче в банята” от Димитър Атанасов. Режисьор Николай Георгиев. Спектакъл на Драматичен театър – Пловдив.


За “Зеленодиво”:

Високо в планината, на един връх, белеят конски кости. Светят в нощтта. Скелетите лежат в кръг, обърнати с черепите към центъра, като спиците на колело от каруца. В средата, където би трябвало да е главината, е свит скелетът на малко конче…
Гледката навява мисли за групово самоубийство.
Това е истинска история, чута от автора на пиесата – Димитър Атанасов, с която започва неговото търсене на подивелите коне в планината. Той ги намира и прекарва месец с тях. Резултатът е тази пиеса – изследване на проблема за крехкостта на свободата и нейната цена.
СУниверситетски театЪр “@лма @лтер” превръща пиесата в дишащ и пулсиращ physical театър, определян от публиката като “най-нежното, най-живото и най-зеленото постижение на @лма @лтер. Ето кратък откъс от рецензия за представлението:
“Зеленодиво” – новото предизвикателство от живота към театроправенето. От СУниверситетския театЪр към теб. Ефектът е като експеримент с психотропно вещество… Думите са без значение… Освобождаване до краен предел… Едно с природата, със земята, зелено и диво – като звук от магия… Мразя дъха си… Толкова жив и задължаващ… Лунната пътека те води до нещото, което желаеш… Толкова е истинско… Страх те е да дишаш…
Бягство от свободата…
Бягство към свободата…
Зеленодиво…
Тревисто зелено, отровно зелено, зелено зеленосиньо…
Не мърда… скала, смърт, назад… мръдна, разбра… мълния, изгоря…
Хляб… сладко… дом… човек, капан…
Връзвам, привързвам, завързвам, отвързвам, развързвам, връзвам, връзвам… връзвам…
… Зеленодиво… зеленодиво… зеленодиво… зеленодиво
[Repeat to fade]”
Из програмата на „Зеленодиво” от Димитър Атанасов. Постановка Николай Георгиев. Хореография Петя Йосифова. Спектакъл на студентски театър „Алма Алтер” при СУ „Св. Климент Охридски” – София. Сезони 2002-2008 г.


За „Куче в банята”:

…Приех да работя в този проект и заради Димитър Атанасов, с когото имахме една колкото неочаквана, толкова и луда среща – пиесата му “Зелено” ме провокира към създаването на “Зеленодиво”, един от спектаклите в моята кариера, които най-много се доближават до идеята за синкретичен театър и до това, което днес в палитрата на актьора е може би най-важното – езика на тялото.
В предложения драматургичен материал (не деля драматургията на добра и лоша, а на провокираща и не провокираща) намирам една изконна своя тема. Темата за самотата. Която кореспондира не само с моята и тази на актьора Стефан Попов душевност, но и с природата на твореца като такъв. Не случайно великият американски философ Емерсон казва: ” Който твори за себе си – твори за една вечна публика”. Да, творецът е сам в своето творчество. Като бегач на дълги разстояния. Стреми се да изпревари другите и когато е вече пред финала разбира, че се е откъснал от пелотона /от групата / и е сам… Изпитвам това след всяка своя постановка. Идва премиерата и аз ставам излишен. Спектакълът вече тече без мен. Той не е мой, а на актьорите и публиката. Същото изпитват и актьорите. Те вече не са това, което са – те са образа, ролята. “Азът” вътре в тях е сам. Докато се хвърли да овладява следващия образ, следващата роля. Само майката след раждането познава това усещане. Детето й е вече извън нея. От тук нататък тя може само да се грижи за него - с любов и отговорност, но не и с онази пълнота и сливане, което е имала преди раждането.
А да не говорим за самотата в живота и в отношенията с другите. Които най-често ни смятат за невъзможни егоисти – защото твърде често ги напускаме, за да бъдем с творчеството и духа си. Да, Егото на твореца има и своя егоизъм. Това е неговата самоотбрана. Защото, ако вземе със себе си в необятния космос на своето вътрешно пространство и други, няма да сътвори нищо съкровено. Ще възпроизведе само това до което е стигнал и знае. А творчеството не е познание, а скок – скок в неизвестното, в което ако имаш ден можеш да уловиш неуловимото и да докоснеш непостижимото. А след това да се затвориш в “банята” – тази в дома ти и тази в теб – и да виеш като куче…
Николай Георгиев, режисьор