ВЕЧНИЯТ БОТЕВ

Драгомир Шопов

ЗАПЕВ

Българийо във камък, в глас и в цвете,
в планински връх и в изворна вода.
Ти идваш с тайните на вековете
и аз намирам твоята следа
във конника, изсечен сред скалите,
в словата на монаха в Хилендар,
във дряновите пръчки непревити
и на Батак във светия олтар.


ВЕЧНИЯТ БОТЕВ

Целуна го във горда самота
не милата Венета, а смъртта.
И върху камъка дори се пукна рана,
от хищен вълк и от орел съзряна.
И се разцепи жилавият дъб
не от куршуми, а от скръб.
Какво ще обинтовате, треви? -
Убитият
пак продължава да върви!
Навлиза в друго време преди нас
и там гърми високият му глас,
и там повтаря ехото подето
все тези думи:
- Мила ми Венето!…
Остана той във свойта самота
докрая с нея,
после - със смъртта.
Ще го спаси ли някой някога -
незнам!
Очи ли вдигна нависоко -
той е там,
все там и в радост, и в беди,
и с остър поглед
от Балкана ни следи.
Как ще го спрете, жилави треви?
Той продължава още да върви
по билото на този свят проклет,
родил го
за войвода
и поет!


ВЯРНОСТ

Мои кирилски букви -
вселена от вярност и обич.
Съхранени в паметта
на моя изстрадал народ.
Вас ви гонеха,
изгаряха ви
със злоба,
но оцеляхте
под високия
славянски свод.
Жилави букви.
Те са навред -
във вика
на едно скърцащо остро перо.
Те са в гласа на детето,
което се мъчи правилно да ги изрича.
Те са в сърцето на монаха,
орисан да прави добро
и да научи българина
само пред истината да коленичи.

Жилави букви,
отдавна разбираеми вече.
С тях се четат молитвите
в нашия храм.
Те отвеждат по една пътека далече, далече.
Светят свещи.
Светят букви.
Много светло и чисто е там.
Капят сълзи от свещите
по нашите длани грижовни.
Буквите
защитават сърцето на славянския род.
Те повеляват да помним, да помним,
че Словото е живот.
Искам винаги да бъде така,
каквото и да се случи -
буквите да са свидетелство
за нашата вяра и свяст.
От България
светът може още много да научи,
ако ние самите
вярваме в нас.


В КЪЩАТА НА ДЕБЕЛЯНОВ

Изгубих си копнежите предишни,
мечтите си отдавна измечтах.
И прах са твойте белоцветни вишни,
и горестите твои - също прах.

Но кой сега събужда тишината
и кой прихлопва пътната врата?
Не виждам никой. Духа силен вятър,
избягал тук от фронта и смъртта.

Защо не тръгна с него? Тъжни мисли.
Писма във кръв, без злоба и без мъст.
И в мен отеква онзи страшен изстрел,
след който се превръщаш в шепа пръст.

Горчива пръст. А майка ти във мрака,
самичка станала отчаян мрак,
остана цял живот така - да чака
ти да прекрачиш бащиния праг.

Тя още чака. Галят я звездите.
Листо я пази. Птица й шепти
за фронта и момчетата убити,
но тя не вярва, че сред тях си ти.


СТАРАТА ГАРА

               На Евтим Евтимов

Няма никой. Перона не чака
пак да махне с ръка изпращач.
И камбанката вече не трака
като някакъв гладен кълвач.

Няма никой. Тополите само
се подпират на тихия мрак
и си шепнат: „Но туй е измама.
Как тъй може без никакъв влак!…”

Няма никой. И бавно се лутам
по траверсите, скрити в трева.
Отлетели са всички минути -
май че късно разбирам това.

Отлетели са думи прощални,
отлетял е моминският смях
и сега като в прашна чакалня
аз мълча и си мисля за тях.

Виждам своите стари другари,
виждам мама със бяла коса.
Колко пътища, релси и гари
аз преминах през сняг и роса.

Как отново сега да ги стигна?
Не, не вярвам ще мога ли пак.
Моят влак няма тук да пристигне.
Отлетял е последният влак.


ВОДИ МЕ, ВРЕМЕ

Окапаха звездите. Застудя
и моят ден вратите си залости.
Днес само спомените са ми гости.
От нищо друго - никаква следа!

Но как се случи? Кой от мен отне
утехата от срещи пожелани?
Аз още виждам слънчеви поляни
със гривите на младите коне.

Аз още чувам шепот на води
и глас на птици някъде далече.
Дали са само в мен - не зная вече.
Но всичко е различно от преди.

Годините, годините… И в тях
какво спасение ще ме повика?
Какво съм аз? - Не съм ли просто никой
или съм друг, а не какъвто бях.

Така! Оттук нататък - все така.
Не вярвам повторение да има.
Окапаха звездите. Дълга зима.
Подай ми, време, своята ръка.


ЗАВРЪЩАНЕ

Осъждам те на вечност,
моя любов.
Моля те -
недей изгаря на клада.
Аз за теб съм на всичко готов.
Аз за теб се върнах от ада
на самотата,
на безпаричната болка,
на недописания стих.
Не помня колко нощи бях там
и колко
в мрачни таверни
вино от сълзи изпих.
Не помня колко кенарени ризи
разкъса моето горящо сърце.
Но помня как Вергилий ми каза:
- Влизай!
И аз мрака пред мен
улових в ръце.
И после стъпка след стъпка -
напред.
Прилепи падаха в косите ми бели.
А Едгар По,
невероятният поет,
повтаряше едно име -
Аннабел-ли!
И продължавах. Вървях, вървях.
В най-потайната
от всички потайни доби
видях как един рилски монах
бавно крачи
след три синджира роби.
И някъде там,
по път иззидан от черната нощ,
пред мен се свлече
парижка улична барикада.
Чух песен. Едно момче на име Гаврош
умираше с песен.
И тук се свърши ада.
Моя любов,
за тебе сега съм тук.
Моля те -
приеми ме такъв,
макар по-стар с няколко века.
Ако се съмняваш,
че не съм аз, а е някой друг -
все едно.
Нека още един да бъде щастлив.
Нека!