НЕВИДИМ ОГЪН
НЕВИДИМ ОГЪН
Умря и този хубав ден.
Сега потъвам в тишината,
в която някой нов Шопен
гравира бисерна соната.
А в мен назрява смелостта
и аз да трепна като нота,
пречистена от мисълта
за красотата на живота.
Сега не страдам. Аз съм слаб,
но въпреки това ми стигат
спечеленият къшей хляб
и неразлистената книга.
Щастлив съм само от една
милувка от ръката скъпа,
щом нестинарката луна
по звездната жарава стъпи.
Потъвам в скута на нощта,
съблякъл дневната тревога
и най-, най-простите неща
ме стоплят със невидим огън.
МИГ
Една откъсната звезда
разряза черното небе
и изгоря, за да даде
искри на своята бразда.
Искри за златната бразда.
Угасна тя като око,
наситено на светлина,
но звездната си тишина
превърна в камерен акорд.
Прекрасен камерен акорд!
И нещо живо в мойта плът
поиска земният ми ден
да бъде огън подарен
или трасе на нечий път.
Или трасе на светъл път.
Или под звездния покров
да пръсна щедро над света
за влюбените самота,
а за самотните - любов.
А за самотните - любов!
ВСЕКИ ДЕН ВСЕ ТАКА
В този ден синеок ти нахлу
на крилете на топлия вятър.
Може би беше в сън -
беше с дъх,
който лъха от теб и цветята.
В този ден синеок те дочух
още с първите птици в клонака.
Може би беше в сън -
беше с глас,
който пя или скрито проплака.
В този ден синеок те видях
още с първия лъч по стъклата.
Може би беше в сън -
ти изгря
по-прекрасна по цвят от зората.
Всеки ден
все така
идваш ти.
Всеки ден
все така
те посрещам.
ПРОЗРЕНИЕ
За сън гората готви се, лениво
отпуснала на вятъра коси,
а в тъмните й клони мълчаливо
луната вплита сърмени реси.
Пътеката-усойница се вие,
предлага ни гърба си уморен.
Звездите, виж, са слезли, за да пият
и тръпнат сякаш хванати в плен.
А ние с теб преследваме безкрая,
прегърнати, нечакащи зора.
Прекрасно е! Не искам и да зная,
че има край вълшебната гора.
В такава нощ с гора, звезди и вятър,
навярно е заченат този свят.
В такава нощ милувката е свята,
а който я получи, е богат.
С ЦВЕТЯТA ТИ
Сухи пламъци парят ръцете ми.
И в душата ми парят.
И в очите ми.
Сякаш пак съм потънал в позлатата
на узрялото жито.
И в мака му.
Сякаш в мънички огнени залези
пак ме викаш по пътя на слънцето,
за да търсим хармония в багрите
и в горещия дъх на безсмъртното.
Сякаш в устни, за пръв път докоснати,
пак откривам прекрасната истина
на любящия дух, на магията,
без която животът е никакъв.
Суха плът са цветята, откъснати
от ръката ти някога - помниш ли?
А ми светят и парят.
Изгарят ме.
Макове! Пурпурни макове!
