ЕДНО КАФЕ СЛЕД РАБОТА

Панчо Панчев

Това е истинска случка, но ще се правя, че съм я измислил, за да мине за разказ. На моята възраст хората ходят на лекар, както едно време ходехме на кино. Дори по-често. Особено голямо развлечение е ходенето на лекар за възрастните жени, некрасиво наричани бабички. За да не приличам на тях, аз не ходя толкова често и целта ми е главно да получа компетентно потвърждение, че съм здрав.
Любим израз на моята лична лекарка след като ми измери кръвното е, че ставам за новобранец. Вярвам й, защото ми се иска да е права. По-пестелива в оценките си е очната лекарка, при която ходя. Последният път тя ми каза, че нямам дори начало на пердета и други съответстващи на възрастта ми „придобивки”, а половината диоптър, с колкото трябвало да се коригира погледът ми, не налагал веднага да си сменя очилата. Това е хубаво, защото наскоро си направих нови два чифта. Щом забутам някъде джиесема си и не мога да го намеря, набирам номера му (по домашния телефон) и така лесно го откривам. Той се обажда, пъхнат под някоя папка. Очилата обаче няма как да се обадят. Точно за това ми е необходим вторият чифт. Защо ли съвременните изобретатели не са конструирали досега очила, които при нужда звънят? Не вярвам да е трудно.
Независимо от добрите вести, с които ме зарадваха лекарките, скоро се върнах към обичайното си за последно време не особено розово настроение. Уж ми предстои пътуване в чужбина, но интересно защо този път не се въодушевявам достатъчно от чудесния повод. На всичко отгоре поканата, която бях длъжен да приложа, за да получа виза беше сбъркана и трябваше да ми се изпраща втора.
С нея в ръка тръгнах към мястото, където ми се случи или по-скоро започна историята, която съм седнал да ви разправям. Тя е кратка и все пак доста редове изписах вече, а още не съм сложил истинското начало. Напоследък, колкото и да не ми се ще да си го призная, се улавям в многословие. И някак по-бавен съм от преди: уж по-разсъдлив, а почти никакъв плод не раждат разсъжденията ми. Само стигам до заключението, че единствената привилегия на остаряването е голямото намаление на картата за пътуване в градския транспорт.
И все пак ето какво ми се случи… Отидох, носейки споменатата по-горе покана, в Консулския отдел на Руското посолство, за да подам молба и да получа виза. Вече бях си осигурил такава за Беларус, където всъщност имах работа, но кой на мое място не би използвал близостта, за да прескочи и до Москва при свои близки приятели… Ох, извинявайте, пак се разбъбрих! Та на гишето в Консулския отдел ме посрещна любезно млад, протоколно облечен господин. Той прие документите ми и сякаш лично виновен за моята напреднала възраст, започна да ми се извинява, че хора с такава отдавнашна година на раждане каквато е моята, за да получат виза, трябва непременно да имат и застраховка. После подробно, като на малко дете, ми обясни къде най-близо и най-лесно за мен може да ми бъде издаден въпросният документ.
Начертаният от консулския служител маршрут ме отведе право до намираща се през две улици канцелария, бивш гараж, където делово ме посрещна приятна жена на средна възраст. Тя внимателно изслуша думите ми и чак тогава ми каза, че мога да се застраховам в съседната на нейната канцелария, също разположена в бивш гараж. Дори ме заведе до там и каза вместо мен на колежката си, какво ми е нужно. Благодарих й и тя се върна на своето работно място, а аз срещу малко търпение и неголяма сума пари получих необходимата ми за визата застрахователна бележка.
Всичко стана толкова лесно, почти светкавично в сравнение с чакането пред редица наши бюрократични гишета. След като доволен си взех документчето и благодарих (винаги го правя и се радвам, когато го чуя и от други), реших да се върна и да благодаря също на дамата от първия гараж, която не само ме упъти, а дори ме придружи до търсеното от мен място. Нищо не ми костваше след така успешно свършената работа, да проявя още малко от своята любезност, познатата на приятелите ми и осмивана от тях. Така с непринудена усмивка на лице се запътих към жената, която без да е длъжна и без да печели нещо от това, ме заведе при колежката си.
- Пак добър ден! - й казах аз. - Върнах се за да ви благодаря и на вас. Ето ми я застраховката!
И размахах пред очите й листчето с печатите. А тя ме погледна някак особено. Не веднага стана от стола си и недоумяващо изговори:
- Ама вие само затова ли се върнахте? За да ми благодарите?
Навярно думите й съдържаха единствено изненада от нормалната ми проява на възпитание, която все по-рядко се среща в обноските на днешните хора. Аз обаче изтълкувах изреченото от нея по-иначе. Сигурно така ми се е искало. И без дамата да подозира мислите ми, продължих на ум (само за себе си) нейното голямо учудване със следната малка добавка: „Може би се върнахте не само за да ми благодарите? Може би искахте да ме попитате не бих ли изпила едно кафе с вас? Някой път, след работа…”
Но тя не каза такова нещо.
Независимо от това аз го запомних, нищо че изобщо не беше изречено от нея, а само помислено от мен, изкуствен плод на моето предизвикано въображение…
Скоро перипетиите около визата и застраховката бяха затрупани от други случки и срещи, избледня и споменът за любезната дама и учудването й от връщането ми в нейната канцелария-гараж, за да й благодаря, че ме придружи до съседката си. Наистина почти бях забравил всичко това.
И неочаквано на Виенското летище, където трябваше да се прехвърля на друг самолет, я видях нея. Седи на едно кресло и държи чантата на коленете си. Вгледах се по-внимателно и уж разхождайки се скъсих разстоянието между нас, докато разбрах, че… съм се припознал. Може би виновни бяха очилата ми, на които не им достига половин диоптър, но защо тогава не оприличих тази или друга жена от чакащите в залата на някоя друга от многобройните ми познати? Не случайно големи световни учени се занимават с гънките и капризите на подсъзнанието.
През последните дни бях доста зает и залисан около предстоящото пътуване, но някъде дълбоко под суматохата от приготвянето ми за тръгването (май отдавна не бях напускал границите на България), се криеше и мисълта за тази дама. По-точно неизречената от нея, а помечтана от мен покана да пием кафе. Някой път. След работа.
Целият ми престой и в белоруския град Витебск, и после в Москва беше хубав като щастлив сън. Поради своята режисьорска заетост директорът на театъра, който беше домакин на първия етап от пътуването ми, предостави грижата за мен на няколко момичета от екипа си. Те изпълняваха това свое задължение така добре, че трябваше постоянно да им се отплащам с топли думи на благодарност. Никоя от тях обаче не се учудваше на любезността ми, както служителката от канцеларията-гараж, за която пак си спомних без повод. Две от грижещите се за мен белорускини се казваха Валентина и Людмила и понеже все бърках имената им, започнах да ги наричам с обединеното „Валюда”. Интересно - как ли се казва българката, за която отново си спомних и чието име дори не знаех.
Името й наистина не знаех, но и в Москва често, ни в клин, ни в ръкав, както казва народът, си спомнях за нея. Спомнях си, въпреки, че моите приятели, на които гостувах (народна артистка и мъжът й, известен режисьор) ми бяха направили доста гъста културна програма. Изпълнявах я с възторг и приятна умора. Видях чудесни театрални постановки, но между напрегнатите ми часове успяваше да се промуши и по нещо, което ми напомняше за моята бегла позната от София. Врата на гараж ли, дреха ли - облечена или изложена на витрина, шапка ли, макар изобщо да не бях виждал въпросната дама с шапка…
Иди го разбери това необяснимо апаратче, поместено в черепната ни кутия! Та аз само веднъж съм я виждал за две-три минути. Защо тогава се заглеждах по московските витрини, за да й избера подарък? Някакъв сувенир, който прави изключение от правилото да е кич. Намерих. Купих го. И понеже не можах да го скрия от гостоприемните си приятели, трябваше да ги лъжа и да се оправдавам с нелогични измислици…
На връщане, докато тихо скучаех в самолета, имах достатъчно време да помисля върху всичко това и се чудех на себе си, ама много се чудех и то със злобна самоирония. Тя обаче не ми попречи още на другия ден след като се върнах в София да тръгна към гаражите, превърнати в канцеларии. Дамата, с която щях да пия кафе не беше на работното си място. На стол на тротоара обаче, под оскъдния есенен припек, беше седнала другата - която ми направи застраховката. Позна ме и без да съм я питал нищо, ме информира:
- Топалова я няма. Замина за Канада. Отдавна се канеха с мъжа й, но сега бързо взеха решението. Той син им отдавна е там. А вашето пътуване как мина?
- Благодаря. Добре, много добре.
Дойде ми на ум да подаря на нея московския сувенир, но се отказах. Държах го известно време на масата си и после го прибрах някъде, за да не ми напомня повече за дамата, с която се канех да пия кафе. Някой път. След работа.