СКОПИЕ

Димитър Атанасов

Откъс от подготвената за печат книга „Македонска тетрадка”

Скопие

Още преди да наближим Скопие се хващам, че тананикам една песен, която знам от детството:

Скопие, Скопие, Скопие,
беше, беше иубав град.
А сега стана гроб на
мама, тате и на мойот брат.
В едно топло иутро
страшна вест се понесе.
Гръм и трясък се разнесе
лично Скопие отнесе…

Пееше я моят съученик до осми клас Йордан Николчев – Даню от Айдемир, Силистренско, виртуоз на акордеон, самоук музикант, баща му свиреше на гайда, чичо му на хармоника, другият му чичо на цигулка, третият на кавал – известните братя Николчеви. Винаги, когато ми се случи да пътувам към Добруджа, се виждаме с него и все го карам да я изпее… Тази и още една:

Там нейде край морето
рибар безгрижно пей,
а вятърът край него
тръстиката люлей…

Но да се върна към Скопие…
Голямото земетресение на 26 юли 1963 година. Градът е почти разрушен. Жертвите са хиляди. Стотици хиляди остават без покрив. Цяла Македония е в траур. България също. Много семейства у нас жалеят свои близки, загинали в земетресението. Спомням си, събирахме помощи за пострадалите. Изпратихме строители, които участваха във възстановяването. По това време световно известни архитекти работеха за обновяването на града. Един от тях бе знаменитият Кензо Танге, чийто урбанистичен проект за реконструкция на Скопие спечели международния конкурс под егидата на ООН.
Ако бяхме изпълнили всички негови идеи, днес столицата със сигурност щеше да изглежда доста по-различно, смятат самите македонци.
Впрочем, Скопие е град, който сякаш е орисан да не го подминава нещастие. Първото разрушително земетресение, за което има исторически свидетелства, е през 518 година. Следващото е 1555-а, а само година преди последното, най-катастрофалното (1963 г. – 6,1 по Рихтер), Скопие преживява потоп – река Вардар прелива бреговете и наводнява града и околностите.
И всеки път се въззема и въздига отново и отново…
Първото, което се вижда, е огромният християнски кръст, издигнат на планината Водно над Скопие в чест на 35 годишнината от създаването на Македонската православна църква. Наричат го още Милениумски кръст. Старото име на планината Водно е Кършияк, което напомня махалата със същото име в Пловдив от другата страна на Марица, където е Новотела и моста Герджика. Произходът е от турски, думата е съставена от „кърши”, което значи „отсреща”, а „яка” е „край”, „бряг”. И тук планината Кършияк наистина е отсреща, от другата страна на река Вардар. Кръстът е висок 76 метра, изработен от желязо. На корпуса му са монтирани 650 светлоотражатели. През деня свети като слънце, а нощем, казват, се виждал от 40 км разстояние във всички посоки. Е, ние няма да чакаме нощта, за да се уверим в това.
Навлизаме в града. Първото впечатление остава най-вярно и най-свежо.
- Имам чувството, че съм в София! – възкликва Тони от Бирдас.
Споделям напълно нейното мнение. Същите сиви булеварди, същите олющени сгради, същите мрачни, отрудени хора. Малки разлики има, естествено, например в София колите са по-лъскави, не могат да се видят застави, лади и москвичи.
Спираме на един паркинг срещу националния историческия музей. За съжаление музеят е затворен. Неделя е.
Следва свободна програма. Нямаме нужда от екскурзовод. Повечето от нас вече са били в Скопие, някои имат близки.
На групички през крайбрежния парк се отправяме към центъра. Сенчесто, приятно ларго, с много зеленина, алеи, дървета и цветя. От откритите капанчета се вие дим и се носи тъй познатата балканска миризма на скара, по масите седят кибици на всякаква възраст. Срещаме антикварни дами в демодирани, но аристократични тоалети от миналия век, дендита в поизлинели бели костюми. В същото време тийнейджъри с ролери се гонят по алеите, влюбени двойки се целуват по пейките.
Животът е такъв, какъвто е. За предпочитане е да му се радваме.
Отляво, на отсрещния бряг, се издига Скопското кале. Ние вървим към Камен мост. Матей предлага да видим първо Стария град с чаршията и калето над него, а после да разгледаме новия център. Нашата тайфа, която включва Запрян, Рая, Ружа, Христина и мене, сме съгласни. На Матей може да се разчита. Идвал е много пъти в Скопие, участвал е в изложби, има роднини тук. Маркирал е места, където е ял и пил, и където пак може да почука.
- И ще ми се отвори! – уверява той.
Следваме го като гладни палета майка си. Поне аз.
Скопие е разположен по хоризонталата запад-югоизток край бреговете на Вардар. Девет моста свързват северната и южната част, но Камен мост в центъра е най-старият, с най-богата история и е един от символите на македонската столица. Той свързва старата с новата част на града. Построен е през VІ век по времето на император Юстиниан І, след голямото земетресение от 518 г. В първоначалния си вид е имал 13 свода, а бил дълъг 214 м и широк 6,5 м. Майсторски наредените каменни блокове били фиксирани с лято олово – строителен похват, познат още от траките. Някои от опорните колони са украсени с декоративни ниши, в други има просторни кухини с бойници, тези помещения са служили за стражници или караулни. Бил е ремонтиран и обновяван многократно през вековете. За такива дейности има данни от времето на Мехмед ІІ Завоевателя (1451 – 1469). Силно повреден е и от земетресението през 1555 година. Известният турски пътешественик, поет и историк Евлия Челеби също пише за красотата на обновения Камен мост в книгата си „Сеяхатнаме”. Той е бил в Скопие през 1660 – 1661 г. В края на ХІХ век, след поредното наводнение са изградени защитни стени на Вардар, които позволяват да се регулира водния поток на реката. В началото на ХХ век по заповед на султан Мехмед V мостът е разширен и от двете му страни е изграден тротоар. В края на Втората световна война при оттеглянето си германските войски го минират, но не успяват да го взривят и Камен мост оцелява. При последната реставрация от преди десетина години тротоарите са премахнати и мостът възвръща първоначалния си автентичен вид. Оттогава е пешеходен.
Бреговете на Вардар са укрепени с каменни стени за предпазване от пълноводните й води. От вътрешната страна има тротоари на две нива със стълби до самата вода, които иначе са прекрасно място за разходка край реката. Има пейки. Мяркат се и хора, предимно влюбени двойки.
Прекосяваме моста и се отправяме към Скопското кале. Рая ни придумва с чудесната панорама към града, само за снимки. А Матей обяснява, че до калето имало казарми, по време на войната там е било комендантството, баща му е лежал в ареста. Така че, имаме предостатъчно мотивация да се качим. Но преди това нека подам малко история.
Градът възниква някъде през VІ век в близост до античния град Скупи, разрушен от поредното голямо земетресение и възстановен от Юстиниан І. В границите на Римската империя е бил главен град на областта Дардания. По времето на Борис І и Симеон Велики е в състава на Първата българска държава. Дори е бил столица на България от 980 до 992 г. при цар Роман, син на цар Петър. След падането под византийска власт през 1018 г. е център на военноадминистративна област (тема или катепанство) България. Българска столица е бил още при цар Петър ІІ Делян (1040-1041 г.) и Петър ІІІ Константин Бодин (1072), които са били обявени за владетели след вдигнатите от тях въстания срещу византийското владичество. В средата на ХІІІ век Скопие е център на болярските владения на Константин Тих Асен, който бил коронясан от болярския съвет в Търново и царувал от 1257 до 1277 г. От края на ХІІІ век Скопие е в състава на Сърбия. По време на Стефан Душан е столица на Сръбското царство. От 1392 до 1912 година е под османска власт. През 1872 г. Скопската епархия е присъединена към Българската екзархия. В по-новата история от 1913 г. е в състава на Сръбското кралство, а от 1929 г. в Югославия до 1991 г., когато е обявена за столица на Република Македония. В тоя период на два пъти – от 1915 до 1918 и по-късно от 1941 до 1944 е в пределите на Царство България. Днес Скопие наброява над 507000 жители.
Скопското кале е друг от символите на града. Разположено е на хълма над Скопие, наричан Градище. Високата назъбена стена, извисяващите се квадратни и кръгли кули с бойници привличат като магнит погледа. За няколко минути се стига до твърдината. Стълбите и настланите с плочи пътеки са изрядно поддържани, зелената трева също. Високи старинни фенери като жалони маркират пътя, начесто са пейките, където уморените от впечатления туристи могат да отдъхнат. Крепостта е обточена с дълбок ров, над него е проснат дървен мост. Градежът е с петоъгълен облик. Евлия Челеби казва, че зидът на калето е висок 50 аршина и има 70 бастиона, а в него се влиза през три железни порти. Дължината на крепостната стена е 121 метра. От западната страна тече Вардар, там стената е най-висока. Тук-там зидът е изтърбушен, през дупките сякаш наднича града.
Калето е строено през VІ век. Разрушавано и възстановявано многократно, реставрацията по него продължава и днес. След земетресението през 1963 г. много от кулите са възстановени, дори се дострояват участъци от крепостта. Днес то е не само исторически паметник, а и оригинален културен институт. През лятото тук се играят театрални спектакли, изнасят се концерти и се провеждат различни културни прояви. Около него има доста новопостроени ресторанти, някои от които в същия средновековен стил.
Спускаме се към старата скопска чаршия. Възпята е даже в песни:

Старата скопска чаршия мелем за душата
Сакаш ли свирка чалгаджийска тамо побарай я…

Надали някой от нас сака чалгаджийска свирка, ала не можем да устоим на изкушението да се помотаем там. По тесните калдъръмени улички и сокаци едно до друго са наредени дюкянчета, сладкарници, капанчета, магазини, занаятчийски работилнички. Казват, че дюкяните наброяват 800. Носи се глъчка, ухание на кафе, на канела, на скара и на… Неопределимо е. Днес обаче е неделен ден и алъш-веришът нещо е замрял. Минувачите са нарядко, а туристите като нас още по. Разгеле, една албанска баничарница е отворена. Апетитната миризма ни примамва и се мушкаме в нея. Купуваме бюрек и боза. Големи кулинарни майстори са албанците, не може да им се отрече. Впрочем имам чувството, че старата чаршия е повече албанска, отколкото скопска. Сега вече можем да седнем в кръчмата “Каj Гоце”, да ударим я някоя “вешалица од каре”, я някоя “шарска плескавица”, “джигер”, “лепиня во каjмак” или “тавче гравче” (боб в гювече), в краен случай по едно горещо “каjмаклиjско каjве”. Бързо се разкандърдисваме от джигерите и кайвето, вместо това удряме по едно изстудено от самота, само спало скопско пиво, като скопско девойче. И бодро-бодро тръгваме обратно към Камен мост.
Минаваме край църквата „Св. Димитър Мироточиви”. Нейната възраст не е повече от 150 години, но пък има висока камбанария с внушителен и красив меден купол. Под него е монтиран голям часовник, чиито цифри са изписани с букви на старогръцката алфабетица. Самата кула е с много хубава архитектура, квадратна, със зъбери и извивки, сякаш е част от крепостна стена, строена със снежнобял камък, с по седем продълговати шахматно подредени абсидни отвори вместо прозорци на всяка стена.
Полковник Борис Дрангов – героят от Одрин и Люлебургас – е бил погребан до олтара на същата тази църква. Но след Първата световна война сърбите не могат да преглътнат това и заставят близките да пренесат тленните му останки в общото гробище.
Наблизо, на брега на Вардар, е паметната плоча на Мара Бунева, българка от Тетово, видна деятелка на ВМРО. Точно на Камен мост през 1928 г. тя застрелва Велимир Прелич, по чиято заповед са измъчвани до смърт и осъдени много студенти с българско самосъзнание, членове на младежката секция на ВМРО, и веднага след това се самоубива на място. Паметната плоча е поставена през 1941 г. Оттогава досега многократно е чупена, къртена, осквернявана, крадена и наново поставяна. Последният скандал е през януари 2007 г., когато българи и македонци, дошли да отдадат почит на лобното място на Мара Бунева след отслужената панихида в църквата Св. Димитър, били нападнати, обиждани и бити насред Скопие от организирана група развилнели се „футболни запалянковци”, както твърди скопската полиция, за да оправдае своето безучастие и ненамеса.
Прекосяваме отново моста, а след това площад „Македония”. От тайфата сме само аз и Кентавъра – всички се разпиляха, кой където го отнесе вятъра.
Нас вятърът ни отнася по улица Никола Вапцаров.
- Ей, добре, че тази улица не са я прекръстили – отбелязва Матю.
- Нима не знаеш? – възкликвам. – Та те смятат Вапцаров за македонски поет!
И обяснявам, че съм срещал публикации, в които се твърди, че е основател на съвременната македонска литература. Дори в много европейски университети има филологически факултети по „македонски език” и литература. И Вапцаров е включен в програмите им и се изучава като македонски поет. В Санкт Петербург например…
- Какъв абсурд! – не вярва Матю.
Академик Блаже Ристовски, продължавам аз, същият, дето направи кариера на гърба на Кръстьо Мисирков, нарича Вапцаров „македонски поет и революционер”. А литераторката Ружица Гечевска, водена от псевдонаучни съображения, откровено и нагло бърка литературата с политика, пишейки във вестник „Македонско сонце” по повод 95 годишнината от рождението на Вапцаров следното: „Неговото поетическо творчество е създадено с декларирана македонска национална съвест и то представлява дял от македонската литература, който идейно и съдържателно се отнася към неговата единствена татковина Македония.”
- Стига, моля ти се! – прекъсва ме Матю. – Не искам да слушам повече…
Защо ли?
На мене също не ми се говори. За съжаление тези, които трябва да говорят, също мълчат. Не съм чул досега една нота да отправим към македонското правителство, една официална дипломатическа реакция няма. За разлика от гърците, които не пропускат, но те знаят как да бранят своите интереси… Сърбите също, техните тайните служби и днес действат и всяват страх у македонците…
Вярно е, братя сме. Ала може ли да присвоиш биографията на другия и да се кичиш с нея?
- Това не е ли престъпление?! – питам.
Матей мълчи.
Разбирам, че трябва да сменя темата.
Ще се обадим на леля му – тета Агнеса, носи й писмо от майка си.
Нейната история е много любопитна. Матю я разказва, докато вървим към адреса.
Родът на майка му е от Солун. На времето избягват от турците, единият клон тръгва и се установява в Скопие, а другият в Кюстендил. Тета му Агнеса се жени в Станимака. Но след 1944 г., когато комунистите насила помакедончват сънародниците ни от Македония, тя отказва да се пише такава. Щом съм македонка ще отида да живея при брат си в Скопие, казва тя. И отива. Брат й Санде (Александър), вуйчо на Матей, е женен за Драгица от Кавадарци. А тета му Агнеса се омъжва за вуйчо му Методи от Татарчевия род от Ресен. Когато Матей отива на гости през 1966 г., малко след земетресението, неговите близки много ги е било шубе, че им гостува българин, страхували се сръбските власти да не им сторят нещо.
- Винаги съм ги разбирал и никога не съм ги упреквал – споделя Матей. – Те не са виновни. Виновна е държавната политика, че ги поставя в такава абсурдна ситуация. Това е тяхната драма и аз дълбоко им съчувствам.
- Тя е и наша драма! – вметвам.
Той не таи злоба към никого, макар че има основание да ненавижда. Гърците са ги прогонили от Солун като българи, принудили са ги да оставят дюкяни, имоти, имали са месарски магазин. Никой от техния род не е настоявал да отидат да си ги вземат или да ги съдят.
- И ето, че днес сме от една държава с тях – от Европейския съюз – завършва разказа той.
У тета Агнеса за съжаление няма никой. Предаваме писмото на съседка. Така и не можаха да се видят. После, когато се върнахме в Пловдив, той се е чул с тях. Били в болницата на свиждане точно в тоя час, затова се разминали. Късмет.
Докато обикаляме из града нито за миг не ме напуска чувството, че съм в София.
Връщаме се пак на площад „Македония” и сядаме в някакво снобско заведение, не мога да се сетя за името. Мушкаме още по едно скопско пиво. Кентавъра пак пуска лафа „защо да пием три, като можем пет”, умножаваме по три, лентяйстваме, бъбрим си и бройкаме скопските девойчета.
- Не са лоши, но пловдивските по ги бива – компетентно се произнасям.
Не, не го казвам от патриотизъм…
Искрено съжалявам, че не можах да се срещна с писателя Игор Исаковски, главен редактор на литературното списание „Блесок”. Имам публикации в списанието, чрез него романът „Тарпани” бе издаден на английски език в Международната библиотека „Вавилония”. Когато се прибрах в Пловдив и отворих електронната поща, видях, че имам писмо от него – определя ми среща в същия ден, по същото време, в което ние с Кентавъра кибичехме на бира. Уви, имейлът просто беше закъснял…
Става време да тръгваме, вдигаме се с нежелание и поемаме към парка. Мургав уличен търговец на колани се лепва като репей за нас и ни съпровожда чак до края на площада. Иска да ни пробута колан за 140 динара, след това пада на 120, след това на 100. Аз, със своя скромен опит от Китай, където бях за две седмици миналата година, а там уличните търговци са много по-нахални, му предлагам 10 динара и оставам непреклонен, дори когато сваля на 40. През цялото време вървим, а той ни следва по петите. Нямах никаква нужда от колан. Накрая момчето усеща, че се гавря, избълва срещу мен нещо неразбираемо, но твърде недвусмислено, и най-после ни оставя на мира. Като нищо можеше да си изкарам боя. През цялото време Кентавъра само гледа и се подхилква.
Всички сме на явката, няма я само Радост. Оттегляме се на сянка под дърветата и чакаме около час. Нервничим. Път ни чака, кой знае кога ще пристигнем в Пловдив. По някое време тя се появява. Усеща, че сме натопорчени и още преди да приближи почва да сипе извинения.
- Пуснала се е по мъже, голяма работа – защитава я Весела.
- А това не е нито грях, нито престъпление – подкрепя я Ружа.
Усмивката на Радост е повече чаровна и загадъчна, отколкото виновна, може би затова тутакси й прощаваме. Колкото за мъжете не отрича, но и не потвърждава. Само продължава загадъчно да се усмихва. Сетне вади кутия шоколадови бонбони и черпи наред, за да ни умилостиви. Макар че няма нужда.