РЕВЕРАНС КЪМ ЛЮБОВТА

Анжела Димчева

Отдавна литературната критика е постановила, че парадигмата от словесни елементи, даващи форма на едно литературно произведение, не е случайна. Едно стихотворение винаги е късче огледален образ на своя автор. Или както точно го е определил Ролан Бард преди 60 години, „стилът е уравнение между литературния замисъл и телесната структура на автора - ето защо стилът е винаги тайна”.
А тази тайна - чувствена, изстрадана, натоварена с психо-социални дилеми - ни се открива постепенно в метафоричния паноптикум на авторовота въображение, в цветовото и музикалното обрисуване на състояния, идеи, мотиви, скрити и видими диалози, аналогии и препратки към Другия, към близкия или чуждия, към света като цяло.
Читателят постепенно започва да съзира очертанията на авторовия силует, дори чува гласа му, вижда очите му - и всичко това виртуално, само от втъканата в текста подсъзнателна енергия, един телепатично предаван автархичен език, който ни потапя в съкровената авторова концепция за живота.
Четейки стиховете на Катя Кремзер, още в първия момент се настройваме на една естрадно-носталгична вълна, наложена доста успешно в българската поезия от Недялко Йорданов. Неговите класически образци в този жанр („Не остарявай, любов”, „Остаряваме бавно”, „Младостта си отива”) и досега са поп хитове, изпълнявани от Михаил Белчев.
Катя Кремзер е поетеса на импулсивния стил - при нея няма претенциозно замъгляване на смисъла чрез сложни метафори или антилогични езикови конструкции. И въпреки песенния слог, тази поезия не е елементарна във внушенията си - тя прелива от нюанси, от авторефлексии, от риторични въпроси. В стиховете често има микросюжети - и точно там любовното чувство струи на мощни вълни. Ето един такъв епизод в стихотворението „Стъпки в снега”:

По стъпки мога да гадая,
когато някой мълчалив
набързо стъпва и нехае,
че снежен, пътят е красив.
Където са деца играли,
снегът е весел, разпилян,
където двама са вървели,
потайно скътал този блян.
Следи от малки, гладни птици
и стръкче щръкнала трева,
напомнят весела шевица,
чертана с бисерна игла.
Обръщам се, за да погледна
какви са моите следи -
самотни, малки стъпки, нежни,
подканят те, след мен тръгни.
Къде, кога е без значение -
това е път към вечността,
по-къс от всякакво безвремие,
щом тук те води любовта…

В повечето творби на Катя дебне някакво очакване; непоискано, но получено признание; ръце, които се докосват през огромни разстояния, вятър, нашепващ мечтания, погледи, пътуващи в една посока. Природата с многообразните се проявления се оглежда във всяка капка - дъжд, сълза или кръв. Самата поетеса определя експлозивния си натюрел и неговите проявления така:

Моят стих е любов, непресъхващ кипеж,
огледало, врата, безпорядък.
В зимна буря покълнала пролет, цъфтеж,
малък пристан, платната дочакал…
                              („Стихът, който не написах”)

В елипсовидния рисунък на емоциите, вибриращи в дадено стихотворение, ще открием детска чистота и непосредственост, кристално любопитство, в което израстват красиви сенки - познание, породено от интуицията, която всяка жена би припознала като своя. Защото любовта - като еротика, зачатие и грижа за детето - е генетично заложена в женската природа. Непрекъснатото търсене на нейното изражение предполага посвещаване на другите, отказ от всякакъв егоизъм, сблъсък с неразбирането, но и морално, и духовно възвисяване, защото „на любовта цената е висока”…
Катя Кремзер възприема своето творчество като част от личната си мисия - да живееш като другите, но не безлично в тълпата, да се посветиш на другите, заради красотата, която в забързаното ежедневие не забелязваме. Ще открием тези мотиви в ред творби: „Кафе с чадър”, „Гара за двама”, „Ако не си разбрал”.
Не случайно в целия свят продължават да се издават антологии на любовната лирика - това е преобладаващата тема за голяма част от поетите. Много е трудно след сътвореното от Сафо, Данте, Петрарка, Шели, Пушкин, Александър Блок, Пол Елюар, а особено в родната традиция - след Дебелянов, Яворов, Багряна и Блага Димитрова - съвременните поети да открият модерна формула и да изразят по оригинален начин това вечно чувство. Може би заглавието „Обичам те, любов” е съзнателно търсено от авторката. В тази привидна тавтологичност в семантично отношение е постигната градация, категоричност на посланието, което да стъписа равнодушния читател, преситен днес от порнографски и чалга визии, притъпяващи сетивата му за естетското, за духовно изисканото. А точно такава е личността на поетесата - фина сплав от ранима душевност, прозрачна материя и крехък идеализъм.
Читателят на хартиената книга вече е изчезващ вид - модерните технологии форсират до крайност вниманието на зрителя и той вече залага на бързо сменящите се кратки послания. Това е очевидно от социалните мрежи, където афористичността на поезията, краткият стих печели предимство пред дългите разсъдъчни текстове. Може би това е шанс за поезията да завземе нови територии и да наложи един нов модел на общуване. Или както казва Катя Кремзер: „Защо, любов, от тебе се отричаме, / нима се срещаш всеки ден и час?”
Преситените от постмодерна поезия читатели може би безвъзвратно са загубили първичната радост от срещата с избликващия самороден талант. Те не биха вкусили от очарованието на една тръпнеща женственост, която пристъпва „някъде в полето, / бере цветя и си играе, /със пръсти пише по небето.”
Катя Кремзер не се вторачва в негативните страни на живота. Изобразявайки очевидното в пейзажа, тя не го деформира, защото потъва в неговата красива преходност и заживява чрез формите на поетическото познание.


Катя Кремзер. „Обичам те, любов”, изд. „Лъчезар Минчев”, 2015.