Весела Страшимирова

***
Не съм ли като теб, море?
Във глъбините си
удавници ти криеш,
а горе, на повърхността
зовеш и мамиш младите смелчаци,
и тръгват те с корабите яки
да отвоюват слава и любов.

                             («Сърце»)

***
И тази нощ сънувах пак морето
и в песента му чух възторжен вик:
«Оковите на сушата сломете,
вий всички, жадни за простор велик».
                И тази нощ видях познати къщици
                като играчки детски по брега,
                а вятъра, вълните все тъй същите
                във своята самотност и тъга.

                                    («Морски сън»)

***
Нима да жаля аз съм родена,
на песен ме морето научи,
в живота кратък, бързопреходен
тъгата в своя стих ще заключа.
          И ще отмина с него в безкрая,
          дето изгарят мъки и страсти,
          вълните вечно, знам, ще изгарят,
          звездите нивга не ще угаснат.

***
Прииждат вълните и спират
на пустия бряг.
Не тъй ли и дните умират
на вечността пред безмълвно -
сребристия праг?…

***
Бели пенливи гирлянди кичат
водния свод.
Не бих те спасила, дори да бих дала и своя живот.
Ти слизаш надолу, надолу
към страшни скалисти подмоли,
където удавници рой
напразно за слънце се молят…
Останах сама, за да науча,
че героизмът е да живееш, не - да умреш.