МОЯТ ДЕН Е ОТПЛУВАЛ НАВЕКИ…

Димитър Чаков

***

Моят ден е отплувал навеки -
моят ден - неузряла мечта.
Ето златните, лунни пътеки
и студената гръд на нощта.

Аз съм с моите зли суеверия,
що рисуват портрета на Страх,
и разплакан пред странни предверия
чакам твоя последен замах.

Зная, мойта молитва е мъртва,
- моя стон леден кръг обкова -,
а от близката каменна църква
всеки звън е горчиви слова.

И расте и израства огромен
твоя образ по-хубав в нощта,
и целува ме черния спомен
- моя ден - неузряла мечта.

—————————–

сп. „Модерно изкуство”, г. І, кн. 4, 1923 г.


СТОРЕТЕ, ДАЙТЕ ПЪТ

Тревожен глас зове народа
за подвизи и за дела, -
гори от клетви небосвода
над родните села.

Надеждата е остаряла,
грехът все повече расте, -
смъртта е сякаш вред простряла
стоманени ръце.

Но вечността стои премъдра,
нащрек са младите сърца:
ний ще развеем буйни къдри
над пламнали лица.

В борба могъща и неравна
ще смажем всякаква беда
и вред ще екне песен плавна
на мир и свобода.

Ний идем, стройни легиони,
след нас се хиляди тълпят, -
искреят ведри небосклони:
сторете, дайте път!…

—————————–

в. „Пламък”, г. 1, бр.23, 27.06.1935 г.


ОСВОБОЖДЕНИЕ

Над сините, далечните баири
денят се ражда с огнен лик
и хвърля поглед мощен и велик
по цялата земя обширна…

И, дето беше нощ и мрак,
и дето беше черна безнадеждност -
заплува трепетната нажност
на сладката утеха пак.

И ти и аз напразно сякаш помним
часа на ужаса в града,
във който някога гладът,
съпътник вечен, ни подгони.

Да поздравим със шапки във ръце
на изтока изгряващото чудо,
не виждаш ли, полето диша лудо
и целий свят е днес едно сърце.


МАЙ

Кой издига вълшебния флаг
над земята - с възторг на победа? -
(златни къдри над чер саркофаг,
разпиляни във буйна безреда.)

Топли ласки прегръщат света,
този свят, който страда безмерно,
де мечтата е плод на мечта,
а утехата - горест вечерна.

И трепти като нежно сърце,
като майка над свойте отрочета…
и простират безумни ръце -
там надолу - игриви поточета.

Ето Май със вълшебния флаг
над земята във скръб обезлистена:
колко много любов свети пак,
колко много възторзи и истина!


ЗАЛЕЗ

Завари ни унили, изпращаме те скръбни,
по-скръбни, откогато сме заживели в скръб.
Какво да пожелаем за себе си от тебе,
когато се завърнеш до утре, пътник скъп?

Дали надежди смели, или възторзи нови,
по-нови от лъчите на твоя ореол? -
Тежат ни, остарели, железните окови,
само що изковахме, о, златен наш сокол…

Където поглед стига - наблизо и далече -
неволята е спряла кръз родния си край.
Сбогуваш ли се нас и слиза тъмна вечер
и скритом ни терзае и страхоти вещай…

Изпращаме те скръбни, довиждане, до утре,
отнасяш и със себе последния възторг,
да храним ли надежда за ново, светло утро,
кажи ни, устрем вечен, ти, Слънце - огнен Бог?

—————————–

в. „Литературен час”, г. 2, бр. 21, 05.02.1936 г.


ВЕЛИКДЕН

Годините, на времето с крилата,
летят като прелетници на юг,
окъпани във ведрата позлата
на слънчевия ден и там, и тук.

На юг кипеше някога живота
от страстите на стар един народ,
отрекъл се от Бога и във злото
загубил всяка жажда за възход.

Тогава се роди синът Господен,
тогава бе разпнат на дървен кръст,
че неговият дух - духът свободен
от злото бе по-смел и по-чевръст.

Исус Христос - синът на Бога Славен,
Исус Христос - човекът със сърце,
след хиляди години пак изправен
простира кротко върху нас ръце.

И днес една любов навред се плиска:
че сам Христос не беше победен!
И ето ни - покланяме се ниско
със вярата във утрешния ден.

—————————–

в. „Литературен час”, г. 2, бр. 30, 08.04.1936 г.


ПРОЛЕТНО УТРО

И сякаш празник е във тоя час,
часът на свежия и златен пламък -
отключиха се дверите на чуден замък
и Пролетта отново е при нас…

Тя иде от далечните страни,
от царството на белите пауни -
и като весел звук на струни
на утрото във златото звъни…

И ето я, оглежда буен лик
във сенките на сините прозорци,
а тръпнат вън пробудените скворци
и влюбено подсвирват, с ясен лик…

И песен, и цветя, и аромат,
и весело, и странно шумолене,
не е ли туй безкрайното стремление
на вечния, трудящия се свят!…

—————————–

в. „Час”, г. 3, 31.03.1937 г.