Димитър Васин

ЯДРО

До днес каквото съм обичал днес го пак обичам.
И утре до сърцето му ще стигна - да го имам.
Безумен бях, безумен и оставам. Туй е всичко
- едничкото, което ми остана да е с име…
За чужда обич с обичта си лудо ще поспоря.
Ще проверя остатъка от многото си чувства
навярно, за да разбера, че обичта е болка,
която лесно може днес ръката ми да пусне.
Изкуство е да обереш плода върху дървото,
да обречеш сърцето си и тъй да го прикъташ,
че вкоренено то да си остане, да проводи
най-лудото ми чувство, даже да е вече късно.
Откъсната е и усмивката, която свети
по пътя към ядрото на безумия и лудост,
която е повярвала в духа и на поети,
в сърцето е повярвала и с обичта се лута
между добро и зло, между сезоните до вчера,
до днес и утре. Днес различно и от утре.
Каквото съм обичал и обичам си е честно.
Пък нека съм безумен. Нека съм и с име чуто.

ЮНАШКИ

По-здрав и от букачка стигам билото и пламва
кръвта ми - де гиди - и луда, и неукротима.
Тъй горе ще посрещна и смъртта. А не зад брава
сърцето си да скрия, че за хората да стине.
Отмина дума в тъмното. Завръща се по мъжки.
Че мъжко е обичането й… Нощта ме води
сърцето си да проверя и клони да накърша
за знаци под звездите и по пътя на войводи.
Прохожда ново чувство и деня без страх отвива.
Не знае грях. И аз не зная. Зная само песен,
която по високото ви стряска и е жива
дори и в гроба. Трудно е от било да се слезе.
Но лесно си е - де гиди - да си останеш с обич.
И да забравиш ниското си, било да прегърнеш
дори юнашки и по-здрав от бука да надскочиш
най-светлото на много живи и на много мъртви.

ЩУРЕЦ

Запято време - вечери, които съм повикал рано
да си доучим тънките мелодии от детството.
За песента ми трябва влюбено сърце. И друго няма.
Приятели до мен от доброта да са разтресени.
Разнесени са звуците и вечерите - вече пълни
със близостта и нежността, без възрасти останала.
Щурец и детство във панелите до късно се прегръщат,
за да изпея с вярност и неверни разстояния.
Че нещо, кърваво изтръгнато от мене, съм загубил -
загубил съм го някъде по ъглите захвърлено,
изпял си песента и си потърсил нови верни думи,
преди да поговоря пак със живите и мъртвите.
Не виждам и не чувам нищо в тъмното на вечерта си.
И търся из душата си следа да се обичаме -
с най-тънките мелодии да се обичаме. Да мразим
познатия ни и неверен звук, а не различния.
До тук каквото съм изпял си е изпято - да повторя
при късното откритие и късното си влюбване.
Да скъсам изтънялото, но не и детството си с болка,
понесена със щурчовите истини на чувствата…

ШЕВИЦА

От болката до радостта, убодено от светлото
до тъмното втъкаваме дори лъжа и истина.
Зашиваме дори езиците си. Цвят заселваме
в сърцето и в душата на чудатости измислени.
Подаденото от земята никне и в сърцето ни.
Изплакано е слънцето и птиците втъкаваме.
Под облаците хляба си приведено замесваме.
Единствено със кучетата под небето скарани
събираме доброто да ни свети заобичало
единствено доброто ни и нашето умение
да стигаме до слънцето, да стигаме до всичкото
от болката и радостта, което сме разменяли.
Че от сърцето ни събирано, със кръв съшиваме.
И със цвета, от който истините сме загребвали,
от който сме изправяли във гробищата живите
сме оцветявали живота тъмен и на слепите…

ЧЕПАТО

От спора със времето ехо, от спора със временни
и чувствата в друга посока ме хвърлят и крият.
Но аз съм си същият - с мама на прага поседнали
от времето мъдро си търсим и своята милост.
Измолен живот. И безмилостно в него помолиха
послушно да носим най-жадния дух на земята.
А ние чепато и светло си хвърляме болката,
та всеки от нас търпеливо дълга да си плаща…
И с мама, и с тати навярно при Бог ще се срещаме
и с Бога ще спорим дали сме наистина луди
или си лудуваме, хванали истински свещите
и мъжки живеем чепато със своите чувства…

ЦЕЛЕБНО

Край пътя и край сипея отдавна цъфне диво цвете
- не съм го отминавал без да се наситя на дъха му.
От здраве никой не е боледувал. И нощта по-свети
за влюбени очи, които лудо любовта ги лъхва…
Излъган от смъртта. А цветето остана и със корен.
Оголени са сетивата ми - оголени докосват
и нервите на този свят, за който съм се дълго молил
преди да разбера, че в него сме най-чаканите гости.
С дъха на цветето целувката ми истини спасява
край пътя и край сипея. В съня ми и в деня нататък.
В душата на поета. И в забравената празна слава.
В смеха на ехото ми. Във мига, от който и изплаках.
Спокоен не отминах никога и никого без обич -
до гроба си не бях без болката на други да не хвана.
Така останах луд и лудостта си жива не отсрочих
пред истината и лъжата на незвани и на звани…
През тишината и сълзата винаги до обич стигах -
с дъха на диво цвете разцелувал късния си празник
и изцерил кръвта преди да си отида много тихо
и много тихо някога и на сина да го разказвам…

ХАРМОНИЧКА

Изслушах звуците. И себе си изслушах и изплаках.
Изплаках изтъняло и хорото - да сме близо двама.
Във устните ми звуците са живи. И денят е празник.
А някой някого в деня посреща, за да го измами.
Хармоничката вече е прибрана - джобът ми е празен.
Мелодията е с начало и със край, от който бягах
до вчера, днес, до утре и нататък, не по звук да лазя
и да забравя откъде съм тръгнал и къде е прагът.
По стъпчица и стъпка тъй живота упорито учих
отключил звуците - повтарял ритмиката на хорото;
повтарял тласъците на кръвта си с еховито чувство
и във сърцето си поуморено без да ги залостя…
Сърцето си изслушах. Себе си изслушах и по обич
живота си поведох с болката на всички. И повиках
света на мъртвите и живите смъртта, за да отсроча
и звуците вплета в хорото на човека и на вихър…

ФАМИЛНО

Че всяка възраст има своята си зрялост отлетяла.
И има своята си изкласила нова истина.
Отворена врата за род и корени - сама и стара.
С една луна над прага й до съмване увиснала.
Поименно сме тръгвали по пътя си без име -
по пътя си със име при началото се връщаме.
Където нас ни няма, но където ни и има.
Където живите са се обръщали към мъртвите.
Където светлината е началото и ни събира
кръвта ни с кръв да провери и ни открива белези
оставени ни за наследство и последна наша спирка
на името, с което обичта сме си извезали…

УНЕСЕНО

Мъглата ме отнесе зад полянката и зад градчето,
зад мисълта на топлото и на квартала, който ляга
след новините късни. Дали и себе си съм? Свети
последният ми стих и пак оставаме сами за кратко.
Д о светлото. И до мига сърцето мило да ни води
извън квартала. И извън полянката. Дори и грешно
до мигли, тежки от грима и натежали други порти,
за да поставя и ръка в ръка и дума с дума срещна.
Къде сте, мои мили грешници? И пред коя ли къща
сте си забравили усмивката? Без слънцето не идва
мъгливият ми ден. Без слънцето и нощ не се обръща.
И едро зърно не минава никога през дребно сито.
Сгреших ли извървяното и през полянката преминал?
Унесено в мъглата най-истинската своя обич стигнах.
Че през мъглата и римуваната близост ми е мила…

ТРЪНЛИВО

Петите си очистих и си шляпам пак из пепелта.
До храста сред поляната се стига много трудно.
Живота си от тръни няма да очистя. И следя
единствено посоката. За нея се и будя.
До чудото да извървя най-трудния си земен път.
Да надживея и страха, и сетната си болка.
Най-хубавите мисли най-далече да ме отнесат.
Да върша туй, което само с обичта си мога.
Измъквам себе си от ледове и много жива жар
и преминавам сам и босо времето трънливо.
Все още нося истината в себе си - да се теша,
да крия болката и нова болка да откривам.
Отварям и сърцето си. Извикано от думите
очите си отварям - пътя чист да е нататък.
Ушите си отварям - с истина да са разчувствани.
Живота си живях в трънливото за обич плакал.
Живях го с трудна обич, ала не с омраза в лесното.
Изгазих много трудно и лъжливото си равно.
Петите си очистих и на храстите изплезих се.
И през поляната живота чужд не ще забравя…

СТУДЕНО

Във пръстите ми - шепа въглени да разтовариш.
Във чувствата ми даже и кръвта ми да запалиш.
За нищото не се намира огън - ни за сватба,
ни да ни постопли и да ни побие прави.
Разбити са пъртините - нагоре вече бягат.
До вчера във горещото на лятото се криха.
Избраното съблече чувствата и мина прага
до сянката на хляба и сянката безлика.
Изчаках живата поява на студа забравил,
кръвта забравил със ръка човешка да постопли
и да ме поведе през думите зад дим и брава,
през радостта да поведе, а и през скрити вопли.
От въглен много въглени и истини се раждат,
посипани от мисълта за ближния и влезли
в сърцето на сезона, в моето сърце безстрашно
и за затопляне на студената ни близост - песни.
Заслизах от върха. И от измислици заслизах
Да се повторя в ниското. В следа да се повторя.
И да раздам дори последната си здрава риза.
За знаме. И за песен в шепата ми много топла.

РАНЕНО

Убийте мисълта ми, мъртвата ми сянка погубете.
Не се ли ражда нищо - не пестете думите си.
Додето съм - ще раждам песен. Ще поднасям цвете.
И цветето над гроба си без думичка ще пусна.
Помръквах скрито за света и за света възкръсвах
Преди да разбера , че в раните живее сила,
дарена ни от обичта. Че няма обич късна.
И само тя за утре мъдростта ни е спасила.
Превързвам се изкусно. И изкусно се взривявам.
За светлината на всяка моя закъсняла близост.
За преживяното със думите, разбили брава.
За оздравялото пространство, във което влизам.

ПРЕГРЪДКА

От близостта е сливането и припламването,
е плисъкът в кръвта ни, в мислите и в устните.
Разсипана е близостта ни - пак ще ни измами
това, което през сърцето сме пропуснали.
Невзетото и взетото с последната ни среща
ни доближава, за да проверим сърцето тихо.
Да ни пошепне думите, с които ни повежда,
които с обичта си и безкрайното откриха.
Светът е ням за умореното ни утро вече -
събудих се от тишината и остана в мене
с деня да спори тишината и да му попречи
богатството от мислите и устните да вземе.
Животът и смъртта прегръща, за да е безсмъртен,
да защити кръвта и продължилия й плисък;
деня, нощта и стъпките ми утре да прегърне,
че съм прошепвал само туй, което съм и искал.

ОПАРЕНО

Разбирам ви, защото исках тъй да ме разбират.
Усещам ви, защото исках тъй да ме усещат.
Настигате ме през жарава. По високо било.
По чувства и по думи. По захвърлените вещи.
До мъртви съм вървял и ням. До живи съм и плакал.
На своя огън съм се грял. От своя и разпръсквал.
Че на човек от огъня му трябва много малко -
да се опари и да продължи през хорски съсък.
Без мокро съм оставал и към нищото съм тичал
човека, за да хвана за ръка и да заминем
нататък, дето ще разбирам и разбират всички,
че във живота може да ни изгори и зима…

НЕЧУТО

Най-краткото пътуване е и най-тихото понякога.
И най-безкрайното понякога. И най-красивото дори.
Кога ли ще го извървя?… И аз, и вие сте полягали
до поменния си опечен хляб. И после дълго ни боли.
Излъганият няма никога и да узнае истина,
която го е водила нечуто и до гроба без сълза.
По ехото на мъртвите деня и нощите почистваме.
И аз към края си единствен за начало ще се понеса,
избран да си повторя свободата в своите измислици,
в далечното да си повторя думите със истинска лъжа.
Че бил съм и със истини, които често ме отписваха,
а аз си мислех в път пътуването как да продължа…

МЕРИЛО

Доброто има си и име, име си и няма. Запомнете!
И няма си цена, която има на земята. Запомнете!
Животът само е От - До. Завинаги. През мене дните смете.
И ме повика бащински нощта насрещна мисъл да отмести.
Посрещна ме пещта, опалена със проверени чувства.
По въглен съм събирал топлината й, потърсила комина
за връзка със света и хората преди земята да напусна,
но болка и сълза без обичта си никога да не отмина.
В теглилката да не поставям за проверка обичта и хляба,
До правдата и сам, и с други пътници да се изправям лудо,
до чудото, с което всеки края и началото забравя
и над света за пътищата до далечното да се потрудя.
Тъй винаги ще си оставам вкоренен до къщата наблизо.
Обърнал се за крачка по-назад, потърсил ехото от вчера
за мярка на сърцето си в сърце добро и влюбено да влизам.
И с него - за мерило - със жарта на влюбения да вечерям…

***

Йовкова хубост в душата нахлува.
Дето е имало, има пак страст.
Всичко край мене е багра от Лувър.
Лудост е всичко - да го изгоря.
Всичко започва и свършва със хубост.
Гроб не копае и в гръб не се крий.
Всичко пристига и всичко се губи,
но не играе в нечестни игри.
Чест се печели, но чест и продава -
хубост се мери, но не със пари.
Хубост се носи високо изправен,
че хубостта и в сълзата гори…
Йовкова хубост се носи в душата -
само със хубост животът кърви
и светлината от кръв не ръждясва.
Страст във кръвта ни изправя глави…