МЪНИЧЪК МИГ

Найден Вълчев

МЪНИЧЪК МИГ

От музея на Шекспир във Страдфорд си купих молив.
- О, молив за сонетни! - си рекох. И малък мотив

закуцука отнейде към първата стъпка на текста.
- А защо си не купи и гума? - попита ме Шекспир.

И се върнах. И купих. И светна навън вечерта,
но внезапният оня мотив като дим отлетя.

И сънувам как Шекспир от някоя своя пиеса
се покаже и тихо: - Сонетите, каже, къде са?

Ами те, тези есенни лебеди, де да ги знам
дали в някой жълт залез ще плеснат с криле и насам…

Но все пак ми остана спасен, непромит, неразсейван
този мъничък миг от далечния Страдфорд на Ейвън.


ИЗГНАНИК

Видях го - вървеше сред всичките други,
но нито ги виждаше, нито пък чу ги,

когато подпитваха “Кой е?”, “От де е?”,
“Кога появи се?”, “Къде ли живее?…

Но тези въпроси щастливите хора
ги казваха пътьом, че тръгваха скоро

след своите мисли за хляба насъщен,
след своите грижи и болки към къщи.

А той - с тази шапка, със странното яке,
къде да отиде? В мазето на мрака.

В приюта на нищите. С висшия диплом,
във пликче от найлон във джоба му сдиплен.

Видях го след време - със шапката стара,
с метлата от пръчки - мете тротоара

при черния чичо със черните вакси.
Но даже и той не подхвърля му “Как си?”

Мете тротоара и без да продума
събира в количката жълтата шума.

Мете и събира и аз си помислих,
че тези обрулени кленови листи

на куп ги събира - за своята клада.
И страда, тъй както се страда в балада.

Във Мюнхен ли беше? В Париж? Или Есен?
Не помня. Студено ми беше. Бе есен.


ИСПАНИЯ

Видях
        и светъл сняг по планините,
и златни портокали по брега.
Отнякъде димеше ланшна шума
и капеше Ел-Грекова тъга.

Усетих
          ужас на Разпети петък,
когато като каменни на вид
вървяха боси Божи ку-клукс-клани
по улиците нощни на Мадрид.

Забравих
             кипарисовия залез,
тълпата и щастливия и вик,
когато три магарета дръгливи
повлякоха пронизания бик.

Запомних
              след видяно и след чуто
как гидът куц беззъбо се засмя!
- Музеите са пълни с генерали
и със войници - черната земя.


КОНЦЕРТ

Ах, как ще рухнат върху Залцбург
от сняг затрупаните Алпи,
ах, как с бучене ще се сринат
над нас искрящите лавини,

ако със малката си палка
не ги възпира Караян -
да могат флейтите да махнат
с криле над кръглия тимпан,
да литне щрайхът, да запее
с гърла ликуващи медта
и всички звуци да се слеят
във Одата на радостта.

А Алпите - дете послушно -
стоят край залата и слушат,
и гледат как сега душите
искрят и стигат до звездите.