Богдан Цветанов

Откъс

Върнах в библиотеката си книгите, които бях отделил в първия си порив. Възпря ме представата за войната като непрекъснато сражение.
…Министерската заповед, с която изпращаха випуска ни да стажува на фронтовете на Отечествената война, предизвика завист у останалите, а у нас въодушевление, което постепенно щеше да намалява, за да се превърне в по-сдържано и по-сериозно отношение към войната.
Потеглихме от училището в обичайната колона по трима след шпалир от разплакани майки и сестри, и бащи, които мъжествено криеха болката си от раздялата, вечна за някои. И те не издържаха, когато подхванахме старата позната им войнишка песен „На прощаване”.
Полкът, в който бях разпределен, заемаше позиция на река Драва. Помощник-командирът на полка ме попита не нося ли книги.
- Книгите са нужни и тук! - отговори той на мълчаливата ми изненада.
Разчиташе и на психическото въздействие на своя пръв въпрос към мен. Попита ме за книги, за да ме успокои, по-болезнено да премина към непознатия свят на сраженията.
Ябълковите дървета бяха отрупани с цвят.
Обикновено обхождах позицията вечер и после през нощта. Тогава бодърстват само часовите и позицията е уязвима.
Единственият от по-старшите командири, когото срещах през нощните си обиколки, беше помощник-командирът на ротата, бивш партизанин. Съветваше ме да не ходя сам, а и той се движеше без охрана, нарушавайки бойното правило, но рискувайки само себе си.
И във фронтовата болница, където скоро попаднах, срещнах един политически офицер, подобен на споменатите двама. В ясните нощи излизахме на терасата. От него получих своя пръв урок за звездите над нас.
Тримата разжалвани войници, осъдени на смърт и загинали, биха могли да бъдат тези трима офицери, преживели своето юношество различно от мен.
Лежах върху топлата земя в очакване на сигнала за атака. Неусетно бях заспал. Събудих се прав сред непознати войници. Бяха наши, но би могло и чужди да са. С безстрашното си движение насън бих могъл да предизвикам удивление, ако не и паника сред противника. Така понякога човек бива пленен или извършва подвиг. За втори път изпадах в сомнабулно състояние. Първият път беше във Военното училище в София. Заспал в ротното помещение както обикновено, събудих се в чайната върху една маса, на която бях пренесъл и постлал дюшека си. Не си спомнях за своето нощно преместване.
Имаше войници, които в опасни рейдове ме изоставяха, а им беше заповядано да бъдат с мен. Имаше и други, които тръгваха подир мен, без да им е било заповядано.
При придвижванията в тила от една позиция към друга цялата дружина се събираше около старшия командир. Напразни бяха усилията му да възстанови походния ред. Струпали се около него, войниците се чувстваха в безопасност. А бяха достатъчни само няколко групирани снаряда, за да се лиши дружината от качеството си на бойна единица.
Има нещо, което реално и ревниво бди върху светостта на войнишкия кораб.
- Не трябваше да минавате оттук! - каза ми един войник.
По пътя към него бях стъпил върху надгробна могилка.
През нощта сънувах, че ме раняват, и се случи на другата вечер. Беше майска вечер, а на австрийската граница валеше сняг. Не разбрах веднага, че съм ранен - беше ми за пръв път и нямаше с какво да го сравня. Усетих само, че ръката ми гори отвътре.
Оставих подофицера си да ме замества и с другите ранени поех към ротния превързочен пункт. Стенеше само войникът, който бе най-леко ранен. А най-тежко раненият, с когото по-късно лежах в една пътуваща волска каруца, ме завиваше със собствения си шинел. Той беше от попълнението, което се налагаше след всеки бой. Само два часа стоя на фронта, и вече пътуваше по обратния път.
За войната научих повече не на бойната линия, а в болницата, сред ранените - не от разказите им за преживяното, а от картината на сполетялата ги участ.
Любовта към родината неудържимо избухва, чуеш ли внезапно гласа й отдалече. Утринният поздрав на националната говорителка от Радио София, излетял в ефира и приземил се в болничната стая на един унгарски град, вече не е глас на отделен човек.
Съседната сграда в Надканижа беше червеноармейска болница. Там за пръв път видях казаци с червени лампази.
Поканиха ни на концерт, който бяха подготвили за нас - ранените от фронтовата болница на Първа българска армия. Импровизираният казашки хор пееше за далечни, отдавна невиждани страници. Под белите превръзки на челата пламенееха златни коси. Солистът, който в песента си бягаше на кон в степта, се опираше на патерица.

Обличах отново бойната си куртка - преместваха ме в друга болница. Усетих портфейла си в долния десен джоб - отдавна не бях надниквал в него. Разтворих го и на пода падна парче от мината, която ме беше ранила. Пробило кожените стени, то беше спряло до една иконка на Свети Мина, сложена там от майка ми, за да ме пази, подобна на иконките с чудотворна сила, които в детството ми разнасяха скитници. Без нея парчето би могло да продължи. Години подир това майка ми палеше свещ пред светеца на празника му.
После беше санитарният влак от приспособени товарни вагони - един и същ, но с различни железничарски бригади. Имало е сериозни причини за бавния му ход по дългия обратен път, но това не омаловажаваше скоростта, която изведнъж бе пораснала от българската граница насам.
На гара Драгоман, където за пръв път бях стъпил върху земята, обут в детски обувки, видях чичо си - гаров чиновник там. Още в детството ми този човек ми беше внушил уважение към книгите. Даде ми да чета „Дневникът на един ученик” от Едмондо де Амичис, но си я взе, без да съм я дочел, защото обръщах страниците, като предварително наплюнчвах палеца на лявата си ръка.
Не бих го видял, ако той не ме търсеше, а никой не знаеше за пристигането ми. И самият аз не знаех кога ще се върна.
- Майка ти ми се обади по телефона - каза той. - Сънувала, че ще се върнеш на Свети Кирил и Методий в 7 часа вечерта.
Гаровият часовник показваше същия час и денят беше същият.
Тук е трябвало да се родя. Преди двайсет години баща ми е бил чиновник на същата гара. Усетила родилните болки, майка ми дошла в София и съм се явил на този свят в Майчин дом до Централната гара. Сега отново се раждах.

Косите на майка ми бяха побелели. За войниците на фронта има драматични, но и весели дни. Дните на майките в родината са едни и същи - все в цвета на страха за сина, излетял от гнездото.
Лечението ми продължи в София. В болницата идваха непознати хора с подаръци. Една гимназистка застана до леглото ми. Тя не ми подари нищо, но ми подаде лявата си ръка. Привлече ме към нея съобразителността й. Дясната ми ръка беше превързана и ми беше по-удобно да се ръкувам с лявата, което момичето веднага разбра.
Запомнил съм и един войник, прегърнал момичето си във вечерна градинска алея. Спокойно можеше да си остане и така, полумракът го извиняваше. Но той видя бялата ми превръзка, отдели се от момичето си и ми отдаде чест.
И в трамваите стари хора ставаха, за да ми отстъпят мястото си, макар че бях ранен в ръката и можех спокойно да си стоя прав.
Сред ранените в болничната стая имаше един войник с няколко ордена за храброст, по-достоен за уважение от останалите, но те се държаха на разстояние от него. Защото не беше пострадал в бой, а на една софийска улица, където след завръщането му от фронта го блъснал трамвай. Самият той се срамуваше от своето „раняване”. А неговата съдба е много по-близка на хората, които обикновено не проливат кръвта си при романтични обстоятелства. Повече от нас, ранените в боя, той беше Човекът.
От раната останаха в ръката ми трайни, но незначителни последици. Вече бях офицер в гвардейската дивизия, командвана от онзи партизански генерал, който преди Девети септември почукваше върху нашия стъклен похлупак, за да провери здравината му.
Мирното съжителство у мен между променилия се свят и княза продължи. Дворецът отново беше отворен, както в деня на рождението му. Всеки, който искаше да засвидетелства своята симпатия към царския син и царицата, можеше свободно да го стори, като се разпише в една книга, навярно със златни обковки, изложена в дворцовото преддверие. Отново бях сред хората, които влизаха в двореца. Подписах се ясно и отчетливо. Смятах, че им дължа този жест. Но той вече нямаше характер на клетва за вярност, беше прощаване с тях. Именно в онази минута, когато се простих с миналото си според собствените си представи за честта, станах офицер от гвардията. Не целувайки новото знаме, а разписвайки се в дворцовата книга, положих клетва за вярност пред народа.
Мирното съжителство между противоречивите неща възприемах като мъдра държавна политика.
Партийните агитатори отричаха Христос, а денят на неговото рождение продължаваше да бъде сред официалните празници.
На Бъдни вечер събрах войниците си в ротното помещение и прочетох пред тях Гоголевия разказ „Шинел”. Някъде към средата ми се стори, че съм сбъркал в избора си. Трябваше да се спра на нещо по-кратко. Тишината в помещението опровергаваше страха ми. Аз се уморих да чета, но войниците не се бяха уморили да слушат. Може би някои от тях за пръв път чуваха за Акакий Акакиевич. Той им беше близък. И той като тях тогава се раждаше с надеждата да бъде по-щастлив.

Уставът задължаваше офицерите да носят ръкавици и през лятото, но в тази точка офицерите не го спазваха. Ръкавиците символизираха отреченото минало, външния му блясък. В полка с ръкавици ходех само аз, но не от привързаност към устава. По този повод полковият лекар, който по-късно стана прочут психиатър, ме нарече в мое отсъствие буржоазен офицер. А един нерв в ръката ми беше засегнат при раняването ми. Пръстите ми не можеха да лежат в една плоскост. Ръкавицата ги изравняваше и ми позволяваше да отдавам правилно чест. Лявата ръкавица държах в другата си ръка ненахлузена. Ръкавицата на недоразуменията и сега понякога лежи между нас.

Някои от постъпките ми са имали по-дълбок смисъл от смисъла, който съм им придавал като млад офицер.
Обявих пред войниците си донякъде с външна тържественост, но искрено, че занапред няма да налагам най-тежките наказания, предвидени в устава. Защото вече няма провинения, които да им съответстват. След време обявих, че няма да налагам и наказания от по-нисшата степен по същата причина - отпаднали са съответстващите провинения. И така постепенно изграждах свят без наказания. Неговият недостатък беше, че е камерен.
Войниците ми помагаха дори в личните ми тревоги от извънказармен произход. Не ги споделях с тях, но те ги усещаха.
- Здравейте, войници.
Произнасях поздрава тихо - бях в плен на тревогите си.
А войниците ми отговаряха така гръмко, че целият плац се ослушваше. Отговаряха ми така, както биха отговорили на своя прославен генерал. Изправяха се между мен и тревогите ми.

Идва времето на всяка книга. Тя с години лежи в библиотеката ни неразлистена, с години я подминаваме, не знаем какво съдържа тя. А идва ден, когато посягаме към нея. Прочитаме я и се оказва, че точно тя ни е трябвала в тази минута. Като че ли самата тя знае кога да обади за себе си.
Не беше само „Как се каляваше стоманата”, но съм убеден, че и на нея се дължи. Защото тя предлага изход от драматични лични неща. Другото беше угнетяващото ми съзнание, че твърде дълго съм живял откъснат от народа. И вместо на морето или в планината отидох през годишния си отпуск на национална строителна бригада. Пети строителен батальон „Асен Златаров” строеше далекопровода Курило - Пловдив. Бригадирският живот ми беше полезен. Разшири се моята собствена платформа за щастието. Върнах се по-самоуверен, по-твърд, по-мъжествен и интимните ми тревоги не ме угнетяваха както преди…