КЛИНЦИТЕ

Танчо Илиев

Жестока и гореща въздушна вълна, дошла от братска Африка, като порой заля цялата страна. Младите хора започнаха да се крият по кафенетата, а възрастните, за радост на управниците, започнаха да се задъхват, приклякват, падат и да напускат скоропостижно грешната земя.
В канцелариите на проектантската организация въздухът бе спарен и задушен като в току-що събута маратонка, а инженер Каменополски работеше сам, облян в пот. Колегите му си отидоха, а той остана да завърши заключението на проекта, който утре щяха да докладват на директора. Жегата навлизаше през прозорците и спуснатите щори, като го караше често да бърше челото и шията си с една чиста носна кърпа, подарък от последната комсомолска сватба, на която целият отдел отиде и поднесе на младоженците една съветска пералня “Вятка”.
“Готови сме за утре. Дано директорът този път да остане доволен” – каза си.
В това време телефонът звънна.
- Ало, колега Каменополски, ела веднага! – чу се гласът на директора.
Остави чертежите и папките, взе само последната страница от изчисленията и химикалката си и се яви в кабинета му. Директорът току-що се бе завърнал от министерството и не беше в обичайното си ведро настроение. Той дори не попита за проекта, а започна нападателно:
- Каменополски, знаеш ли, в министерството не са доволни от последните разработки? Искат да ги преработим и дадем друго вариантно решение!
- Но ние сме предложили най-икономичното. Така ще се вложат най-малко средства – възрази инженерът.
- Тях не ги интересува това. Те искат по-скъпото, за да усвоят повече средства и да вземат преходното червено знаме на Министерския съвет. Не ти ли е ясно, че това дава по-голяма тежест на изпълнените задачи. Постоянно ви уча, теб и подчинените ти в отдела и все не разбирате от основни неща, а си добър специалист, нищо че си безпартиен. Дано да проумееш това и утре да докладваш по-скъпия вариант, иначе пак ще ни върнат разработките и проектите. А не забравяй, че идва време да правим оценка на работата и ще определяме коефициента на премиалните! – завърши с метален глас директорът.
Каменополски не възрази. Той разбираше, че няма да се вземе
под внимание мнението му, затова тактично замълча. Освен това жена му беше учителка по пеене, при това с възпален ларинкс, имаха две деца ученици и парализирана леля, за която се грижеха, затова остави директора да говори и заплашва колкото си иска. По едно време началството се умори, спря, позамисли се и каза:
- Абе, аз те гълча, макар че си прав, но да знаеш мен колко ме руга министърът, пък накрая се успокои и ми каза един виц. Чуй го:
“Някога в стари времена султанът извикал придворния ковач и му казал:
- Искам още тази нощ да изковеш 10 000 клинци за конете на войската. Ако до утре сутринта не са готови, ще ти взема главата!
Върнал се у дома си умислен човекът, явно ще се умира. Жена му го посрещнала, па го запитала какво се е случило.
- Остави, остави – отговорил той. От утре ще бъдеш вдовица. И разказал какво му заповядал султанът.
- Не се тревожи – казала тя. Все ще се уреди някак си работата. Ела да хапнем и пийнем и да се гушнем в леглото, че може да ни е за последен път.
Така и направили. На другата сутрин ковачът станал рано и отишъл в работилницата. Докато чакал да дойдат палачите,си рекъл: “Чакай да изкова два клинци преди смъртта.”
Едва завършил втория и на вратата силно се похлопало.
Отворил вратата и гавазите на султана нахълтали вътре, а онбашията им викнал:
- Имаш ли един клинец, бре?
- Имам – отговорил ковачът.
- Дай го бързо, защото тази нощ умря султанът и не стига един клинец да заковем капака на ковчега му.
Ковачът дал не един, а двата клинци, за по-сигурно, па ги изпратил по живо, по здраво.”
Тук началството се засмя многозначително и погледна към инженера. Каменополски разбра и показа служебната си 14-каратова усмивка, а в същото време, кой знае защо, химикалката, която стискаше в ръката си, му заприлича на едър клинец, готов да влезе в работа.