АНГЛИЙСКИЯТ БАЙ ГАНЬО

Людмил Попов

В помътнялото от декемврийската мъглица утро на онази развълнувана година, когато училището отново се премести - този път в изоставеното поделение на Транспортните войски, аз изскочих на портала и малко респектиран от думата англичанин се приготвих да посрещна чужденеца, като се притеснявах от още суровите условия на новото местообиталище. Отвън леко потропваше присвилият се от хлада дългуч, с малка раничка на гърба и едва долавящо се нетърпение.
- Как си?- попитах го аз, а то на английски минава и за поздрав, на което и той отговори с глупавото английско - Как си? - което сигурно трябваше да означава “аз съм добре, а ти как си?” или пък “Добър ден?”, а пък моят въпрос вероятно означаваше, че и аз съм добре.
Имах една позната Нина, частна учителка по математика и рекламна агентка, занимаваше се още с предлагане и изработване на визитни картички и всякакви рекламни листчета, както и със събиране, и издаване на рекламни вестничета, и какво ли още не, за да изкара хляба в това трудно време на крадливи власти и лъжливи политици. Тя имаше три деца които учеха - момчето в техникум, а момичето замина в консерватория в Америка; третият най-голям син следваше нещо техническо и помагаше на майка си, работеше като крупие в игрална зала вечер до късно. Мъжът й, с някаква инженерна специалност, беше програмиран така: отиваше сутрин на работа, връщаше се в пет и половина, сядаше пред телевизора с шише водка, което беше купил по пътя за вкъщи, щракаше на някаква програма, гледаше до изпиване на бутилката и с това се изчерпваше неговото присъствие в дома. Никой не биваше да го безпокои с никакви въпроси, обяснения, разкази, молби за помощ, или каквото и да било. Ставаше нервен, дразнеше се до загубване на себеобладание и даже налиташе на бой, най-вече на жена си. Тя се държеше, гледаше да крепи равновесието, да се грижи за децата, да приготви нещо за ядене и както можете да си представите… беше й трудно, много трудно. В къщата, от поведението на бащата, се оформяше една безразборна и безредна атмосфера на егоистична самостоятелност - не се слагаше например вечеря или обяд, а всеки когато огладнееше изваждаше каквото има в хладилника и се наяждаше сам и …готово, после друг. Аз лично се смущавах когато виждах това при няколкото си гостувания, но Нина никак не се притесняваше - просто, като че ли те, другите бяха котета или кучета и когато са гладни навираха муцуни в паничките. И нямаше значение има ли някой на гости или не. “Котето” идва, сяда на паничката, нахранва се, става и идва друго. Нина беше спокойна - важното беше да не се безпокои отеца. Как са се събирали, как са се любили та са я докарали до три, не ми стана ясно? Всъщност ясно е, че съм наивник и трудно разбирам живота на хората. „Остави да си живеят хората, както им е угодно!” - се намира винаги да ми каже някой и да ме постави на място. Та захванах да разказвам за Нина защото при нея се запознах с преждеспоменатия дългуч.
Веднъж бях у тях и по същото време се върна най-малкото коте, Теодор по име - те му викаха Теди, а аз Теошко, защото от Тодор е Тошко, а от Теодор трябва да е Теошко. Мразя измислените от превземка, от глупост и национална нищожност чужди имена! Много ги мразя! Та, Теошко влезе в стаята, с него и този човек, дълъг и сух като върлина, с къси панталони и раничка на гърба. Представиха ми го - Майкъл, англичанин, идва в България през лятото, ама кара дълго лято - от април до октомври! Природолюбец, планинар, треньор по джиу джицу, военен пенсионер. По-късно разбрах, но тук му е мястото да го кажа, иначе може да забравя, че пенсията му била толкова малка, че било невъзможно да се оцелее с нея във Обединеното кралство повече от седмица, а за България стига, стига ама, ако успее да каже и на бирата малко по-рано - стига! Намерил цаката той, но за да дойде в България, участвал с дарение за българско дете в някаква международна фондация за защита на бедните деца, в България - нали при властта на комунистите през 1991 г. с правителството на Луканов я бяхме докарали дотам - до последна бедност, пък и пропагандата засилваше здравата, така че ни изпращаха храни от цял свят, та имаше случаи да изпращат и хляб в колети. Много такива боклук демократи като Коцето Маджаров - например, сега мастит председател на Съюза на винопроизводителите, забогатяха тогава като се наредиха да разпределят помощите, които всъщност препродаваха. Внесъл Майкъл десет лева за едно момче от Първенец и след време дошъл да го види как я кара с десетачката, поживял, поял и попил у тях доста време за повече от сто десетачки, после внесъл и за Теошко десетачка и се нанесъл у тях, защото онези хора не го изтърпяли и го изгонили - по-нататък в този разказ ще разберете точно защо и колко пъти, как и от кои други места са го натирили; поживял той при Нинчето доволно през лятото, след това и през другото лято, сприятелил се с малкия и го водил по балкана - удобно му е било, Теошко знае доста добре езика, а и Нинчето също, та не се е тормозил с разбирането.
- Майкъл. Как си? - представи се той, като подаде ръка с тънки, дълги, лепкави и както ми се стори, с мръсни нокти, пръсти. Раничката си висеше на гърба му, а той се обясняваше нещо с Теошко, разглеждаха някакви снимки, правени в планината, подадоха и на мен да разглеждам. Снимките бяха любителски, някои за спомен с малкия, с други деца, опити за пейзажи, снимани отделни дървета и скали или само облаци, имаше и макроснимки - цветя, насекоми, минерали, но явно с недостиг на техника и на умение. Показа ми и апарата - Зенит - съветски апарат с още някакъв обектив и с пръстен за макро. „Защо англичанин с Зенит?” - „Защото беше много евтин” - обясни той.
Казах му, че съм фотограф по професия, но не критикувах снимките, оставих го да се радва, той се вълнуваше и хвалеше по детски, държеше се даже малко инфантилно, но не болезнено. Просто не си слагаше грижи на сърцето. Дойде ми на ум, че в училището в което работех, няма учител - англичанин, а би било много добре да има такъв при нашето засилено изучаване на английски. Попитах го, без много надежда, че това би могло да стане, но все пак го попитах, а Нина прояви много жив интерес - тогава не се сетих защо.
- Какво ще правя, какво ще работя? - попита и той твърде заинтересувано. - А от кога? Съгласен съм! - каза въодушевено и обясни, че трябва първо да си отиде до Англия да уреди някои въпроси свързани с жилището си, т.е. да го освободи, да си вземе важни неща и ще се върне през ноември или декември. Поиска още някои разяснения за това къде ще живее, къде ще се храни, а затова ще му се плаща ли не попита.
- Ще си имаш стая, храната е от училищната столова и ще получаваш една малка сума по българските стандарти. Ще преподаваш бойни изкуства и ще водиш упражнения по английски.
- Той не знаеше дума български, нито някой друг език, като повечето тъпи англичани, което в случая беше много полезно за учениците.
И ето го пред училището, потропва на студа. „Навярно скоро е свалил късите панталони” - казах си аз. У нас англичаните или други такива протестанти имат мания да ходят като на война или на учение - с камуфлажни якенца, полувоенни, къси или три четвърти панталонки, някакви туристически шапчици или ленти за глава, с превръзки, копчета и ципове по всички възможни места на дрехите и тялото. И непременно раничка на гърба, каквито носят тук учениците. Обувките му - като че ей сега ще изкачва Хиндокуш или ще гази блатата в делтата на Амазонка. А стои на улицата, застлана гладко, или в стая в училище, или в дима на бирарията „Безистена”. И никога няма и да помирише Хиндокуш. Протестантин! Дойде, пристигна!
Влязохме, показах му стаята с баня към нея, с гардероб, предверие със закачалка, бюро, маса и столове, легло - всичко наред. Той хвърли раницата в гардероба, извади по масата разни спиртничета, канчета, прибори, ножове, компас, фенерче, като че е в палатка на път за Южния полюс. Пристигнал преди десетина дни и живял у Нина, понеже още не се бяхме настанили добре в училището - боядисвахме стая по стая, първо учебните, после спалните на учениците и накрая столовата, стаята и спалните за учителите. Когато стана някак си готово - готово, ама не съвсем, Нина светкавично го засили към училището, та ми се обадиха от портала да го посрещна. Видя, хареса и отидохме с Аудито да приберем останалите багажлъци за покоряването на Южния полюс. Нина вече го беше стегнала, готов за товарене - всичко беше в антрето, тя явно гореше от нетърпение да го пръждоса по-скоро. Влязоха за последен път в стаята да прегледат за нещо забравено и аз взех та надникнах - лъхна воня, като че ли имаше умряло куче. После се сблъсках още много пъти с „хигиената” на англичаните. (Чърчил се будалкал за българите, че „има един народ на Балканите, дето като отидат на баня си казват: Честито!” А, бе, той не се ли е оглеждал около себе си?) Сега се сетих защо Нина е слушала с интерес и надежда разговора за прехвърлянето на Майкъл в училището.

*
Първите дни живя дисциплинирано - ходи, където ходи - точно в 12 се явява в спортно облекло на тренировъчен час в залата. Часът провеждаше много акуратно, взискателно и с пълно напрежение, така че учениците се уморяваха пределно. Взеха и да се опитват да кръшкат от тези тренировки. Отначало бяха много въодушевени, че ще упражняват джиу джицу, но като получиха натоварването и видяха, че това става с много труд, започнаха да увяхват. „А, така ли било? Ами нали бяхте много навити! То ставало със зор, с труд, с упоритост!” Глезените деца днес не са готови да положат никакъв труд! Никакъв! Дайте им дрешки, обички, рошави косички, дюнери и пици, дискотеки, телевизия и компютърни игри. И повече цигарки! „Ох, на мама и на тате - колко ни е хубавичко детенцето! Нека си поживее! Че после животът е тежък.”
В това училище „тежкият живот” започваше веднага! Никакво глезене и лигавене! И Майкъл ги тренираше здраво! Това добре, но после, след тренировките така ги разпускаше, че стаята му се превърна в зала за развлечения. Кафе, чай, даже и цигари. Оказа се, че той е страстен, побъркан пушач! Развиваше приятелства с пушене, с игри на карти и на шах. На шах, а` пропо - той не успя да победи никого. Английският вървеше само за развлечения. Упражненията се водеха в същия стил. Наложи се сериозен разговор, много сериозен!
Вечерта, преди запланувания разговор, седяхме с директорката в столовата, разговаряхме и обмисляхме разни болни въпроси за училището на чаша водка. Много сложно беше положението ни, училището имаше врагове отвсякъде - сега „Транспортните войски” искаха да подпишем много тежък договор с невъзможен за изплащане наем, такси за ток, вода и ремонти. Без ремонтите не може, без ток и вода - също, обмисляхме какво да правим, за да се намали наемът. Преместването на училище в последния момент се отрази фатално на броя на учениците. Училището работеше по правилата за строги и непреклонни изисквания по дисциплината, възпитанието, учебния стил и готовността с уроците. Взискателността към учениците беше висока, а още повече към учителите. Разбра се, че нито едните, нито другите са готови за това. И се образуваха три фронта: с учителите, с учениците и с родителите. Дори и четвърти - с Отдела по образованието. Последните отначало ни приветстваха, че правим истинско - стегнато, изискващо училище, а после под влияние на оплаквания на родители, някои слабо подготвени учители и на атаките от други частни училища, образувани само да взимат парите и да подаряват дипломи, се настроиха враждебно и ни атакуваха непрекъснато. Оказа се, че цялото образование в страната се гради на снизходително отношение към подготовката на учениците - бележките и после свидетелствата и дипломите просто им се подаряват. Та доста ученици отпаднаха и поради истинското, сериозно обучение с реално получаване на знания и реални оценки. Този въпрос, с формалното обучение без дисциплина и възпитателни изисквания, вече е огромен и стои заплашително над цялото образование, така че ще го обсъждаме и в други разкази и съчинения - нека тегне над големите и „мъдри” глави на министри и народни представители.
Така, от дума на дума и окъсняхме доста - стана някъде към два часа и като решихме да спим, раздигахме това онова. Внезапно на отворената врата се появи Майкъл с едно изражение на лицето нетърпящо никакво възражение, като че казваше:
- „А, ето ви и вас. Разкрих ви най-после! Пийвате си, а! А се правите, че не знаете английски. Знам ви аз вас - колко съм виждал такива, ей!”
Стаята му беше срещу столовата и ние бяхме забравили за него, той излязъл следобед от училище и се връща сега, порядъчно подпийнал. Поведението му го издаваше напълно - той трудно се държеше на краката си, ломотеше непрекъснато - и на ум не му дойде да попита за това, дали е желано присъствието му. Тръшна се на един стол, запали цигара, забрани му се, той я прибра - после непрекъснато я вадеше и прибираше, палеше и гасеше.
- Какво пиете? А, водка ли? Аз не обичам водка, ама заради вас ще пийна малко! - Английския, който той сипеше върху нас безразборно и неразбрано, се приемаше повече от маниерите му - желанието да пийне, съучастническото му поведение - демек - „ето ви, нищо че разправяте за дисциплина и въздържание, знам ги аз тези работи. Пък и английски разбирате, нищо че се правите, че не разбирате. Знам ви аз, вас!”
Той беше пиян като талпа, трудно се владееше, дори трудно седеше на стола. Падна два-три пъти и се правеше, че столът е неудобен. Със зор успяхме да го отпратим, като тръгнахме да си лягаме всички. Това разбира се стана след изпиване на бутилката и то изключително от него. По-късно разбрахме, какво че Майкъл е направо казано алкохолик - без да изпие десетина бири и каквото друго откачи, той не смяташе деня за нормално завършен. Първо ходеше в „Биг Бенд” - кръчма на главната улица, вероятно привлечен от родното наименование, после откри по-евтина, с подходящи приятели-пиячи - „Безистена”, пак на Главната, свряла се в един пасаж, с пиячка на по-достъпни цени. Разбра се, че това е главният мотив за пребиваването му в България - прекрасна страна с много евтина пиячка! За цената на една бира в подобно заведение, в Истборн - родния му град на брега на Ламанша, по негови сведения; той изпива тук шест от същото качество! Рай, рай, ти казвам! Но всичко това той вършеше под прикритие, беше видимо много щастлив, че е успял да си осигури квартира, храна, малко пари и така цялата му пенсия от 130 паунда оставаше за къркане! И за негова чест ще кажем, че той успяваше, просто си я изпиваше заедно с харча за цигарите като две и две! Още към средата на месеца оставаше „на сухо”, нямаше вече пари и линееше изтегнат на леглото в стаята си или пушейки на двора. Това се изрази особено болезнено следващата година, когато си загуби картата за теглене на пари от пенсията, която му изпращаха по сметка от Англия! Но всичко по ред. Сериозният разговор така и не се състоя, защото скоро, съвсем скоро настъпиха важни събития, по-важни от един сериозен разговор. Между другото се случи и нещо, което разкри значима подробност от личността на Майкъл и нейното място в общността и разнообразието на народите.

*
В училището имаше кухня и трапезария, и заедно с храненето се провеждаше и важна част от възпитателното въздействие върху децата. Те си идваха като животинки от домовете си, също както илюстрирахме храненето на децата на Нина. Почти всички, бяха страшно глезени от родителите си - под влияние на реклами, американски филми и многобройните дюнерджийници и пицарии те не се хранеха с друго освен с банички, сандвичи или с продуктите на споменатите заведения. Супите и манджите бяха отречени напълно от храненето им. За огромно тяхно съжаление в училището храненето се извършваше по традиционния български и европейски начин - със супа, готвено и десерт - всичко което те не обичаха, освен десерта. Имаше един юнак, Иво, Ивайло, който беше на върха на глезотията. За него споменатото меню досега не съществуваше - той се беше хранил само със сухо ядене - банички, дюнери, пици и сандвичи. Даже не можеше да държи лъжицата и вилицата момчето. Когато попитахме майката защо синът и не може да се храни, тя отвърна, че те родителите ядат банички и пици. От този и от друг случай категорично разбрахме, че никое дете не е виновно за лошото си възпитание - за това вина носят само родителите! Днес родители няма - те са от поколението, възпитано и отгледано в неразбория, след загубването на националната ни идентичност и култура. Своето загубили, а чуждото не разбират! Те просто не могат да гледат деца! Не могат да възпитават! В столовата на гимназията се наваксваше, доколкото беше възможно, загубеното и се доставяше непритежаваното. Учениците постепенно, при условията на непреклонност, същевременно с убеждаване и с примера на учители и деца, научени на ред и на българска кухня от къщи, привикваха, започваха да ядат и да харесват готвената храна. Много добър пример за това даваше и Майкъл - той изяждаше с апетит всичко каквото му сипеш, не се мръщеше, даже не отказваше допълнително или нещо което му се разрешаваше да изяде от някоя изоставена порция. Видно беше, че е живял в лишения, при трудни условия. Ивайло неволно помогна да се разкрие тази тайна.
Веднъж, в разговор след храненето, в свободния половин час, той разказваше за квартала им и как там започнали да се заселват цигани, които ненавиждал, преследвал със своите приятели от махалата - разказваше някакъв инцидент, който го възбуди, така че той употреби израза: „Мръсни цигани! Гадни мангали!” Майкъл се впечатли от яростта на момчето и поиска да му преведат израза. Като разбра предмета на ненавистта на Иво, той на свой ред се ядоса, почервеня и изрече:
- Как така мръсни? Те са хора като нас! И аз съм циганин! Разбра ли? Аз съм циганин и се гордея с това!
Естествено, всички замълчаха, а едно от момчетата за което много основателно подозирахме, че е от цигански произход - казваше се Сава и беше от село Константин до град Елена - се зарадва и видимо придоби самочувствие. Иво замълча и се сви сконфузен.
Майкъл нямаше познатия вид на циганин, нито мургав, нито черноок, имаше кафяви очи и светло лице, но като се вгледахме по-внимателно открихме белези от споменатата народност. Тези знаци особено изразително се бяха отпечатали в поведението му - сега разбрахме някои черти, характерни и за мургавите приятели в България. Той допълни, че фамилното му име Дженеви произхожда от рода от едната му страна дошли от Италия - Дженеви от Дженова, на български Генуа. Баба си, която помни добре, била чиста циганка, с поведение, облекло и език отличаващи циганския род. В неговото семейство имало пет или шест братя и сестри с които той не поддържа съдечни връзки. Даже когато дойде в училището, в хладната декемврийска утрин, той съобщи, че скоро загубил сина си - 21 годишно момче. Убили го, като му нанесли смъртоносен удар в гърлото с хватка от бойно изкуство - той също се занимавал като баща си с джиу джицу и други подобни. Дълги години бил разделен със сина си, така че даже не го познавал, после синът му открил баща си, радвали се известно време на събирането, но ето - смъртта ги разделила. Впечатли ни не особено ярко изразената скръб и това, че само два-три дни след смъртта на сина си, Майкъл дойде в България. Следващата пролет му съобщиха, че починала и майка му - той прие съчувствия, но не отиде до Англия на погребение, това не го развълнува особено - на следващия ден от скръбта му нямаше и следа. Но може и ние да не съдим право. Свят широк, хора всякакви! Това, което издаваше циганското у него, беше изключителната му нечистоплътност! Той не се къпеше с месеци. Не се миеше сутрин, не си миеше ръцете преди ядене! Забърсваше се с някакъв спирт от време на време. От водата просто изпитваше ужас! За да седне с чисти ръце на масата, просто не му сипвахме, докато не си измие ръцете. Изпращахме да го надзирават ученици, които с нескрито удоволствие го придружаваха до миялната и го принуждаваха да си измие ръцете с омразния сапун. „Господине, той само ги намокри!” - издаваха го децата когато той кръшкаше. Връщахме го надлежно докато ги измие. В края на краищата ги измиваше, защото щеше да последва по-страшното - да не му се сипе ядене. Той явно е бил принуждаван да гладува - сигурно затова беше много, много лаком!
Пребиваването ни в тази учебна сграда на поделението на Транспортни войски завърши с това, че срещу Нова година ни изненадаха като прекъснаха електричеството - без ток през зимата с малки деца, това от полувоенните получовеци беше жестоко и възмутително! Това не впечатли никого - те просто са искали да ни изгонят. В управлението в София имаше „Началник на имотите” - върл комунист, който не можеше да приеме, че при тях - правоверните комунисти се помещава „частно” училище!
Трябваше бързо да напуснем мразовитата сграда, просто веднага! Отидохме да учим в едно заведение, неработещо кафене и още в една стая в центъра на града, а момчетата на пансион приех да спят у дома, както и директорката Андонова прие момичетата у тях. Майкъл се беше запилял нанякъде без да каже къде и като се върнал в сградата, все още незаключена, преспал в лютия мраз, разболял се (върлуваше епидемия от грип), лежал в студа и мрака няколко дни, после се обадил на учителката по английски - една завършваща студентка от Габрово, тя пък ме откри, та и него прибрах у дома си. Същевременно Нинчето му намери квартира - той се обадил и на нея, и няколко дни по-късно го преместихме в съвършена близост с местата където учехме. Беше много сърдит - имаше представа, че трябва да го гледаме и да се грижим за него всестранно, но това беше невъзможно - ние имахме младежи, почти деца, за грижи, а не инфантилен 50 годишен лигльо - циганин от английски произход или ако предпочитате, англичанин от цигански произход. Новата квартира на Майкъл беше мансардна стая с кухня, предверие и сервизни в подножието на Стария град. Там трябваше да плаща, обаче цели 180 лева и като се включат тока и водата - повече от половината от пенсията. Тъй че за бира и цигари оставаха само някакви 170 лева - на ден той харчеше 10 лева за бира и 5 за цигари, а и за нещо друго, така че за десет дена той им виждаше сметката. Безкрайна тъга го похлупваше след това, безкрайна и непобедима. Започваше да взима заеми и да проси - от училището, от учениците, от Нина и от всички познати в кръчмата. При новата пенсия, като се издължеше, излизаше, че всичко е похарчил предварително. От друга страна той забавяше или забравяше (разликата е една буква, но резултатът е същият) наема, хазяйката му идваше да го търси и да иска парите от нас. Той се прибираше мно-о-о-го късно на пръсти и излизаше рано да го не хванат. За хигиената ви е ясно - от стаята му вонеше на сто километра. Тук за причините ще го пожалим и няма да разкажем непременно директно, но можете да се досетите кое мирише най-много. От пиене той не можеше понякога да достигне навреме до квартирата си или до определени места и това беше причина честичко да се случва фаталното. Той не беше много по прането, както и по миенето и къпането, да не кажем никак, тъй че източниците на вонята отлежаваха в стаята му. Със сапуна и водата, както казахме, беше в много сериозен конфликт, а метлата и парцала изобщо не познаваше. Приемах да изпирам в автоматичната пералня дрехите му с изключение на замърсените от естествени отделителни функции.

*
Интелектуалното равнище на Майкъл беше противоположно на хигиенното му - той имаше доста широки познания в различни области на живота, но получени хаотично - не от образование, а от собствен интерес, главно от четене на книги. Той, като че се хвалеше на учениците, че е учил само до първия курс на гимназията, просто имаше незавършено основно образование. Баща му го карал да работи, а той си бил оформен хаймана още на 15 годишна възраст. Разказваше по нещо за семейството си, по-скоро, за да подчертае някои неблагополучия, отколкото да се похвали с нещо. После се запалил по бойни изкуства и това определило по-нататъшното му развитие. Постигнал сериозни успехи, победи в някои турнири, треньорска правоспособност и служба в армията. Изкарал няколко месеца в Северна Ирландия, ранили го, уволнили и пенсионирали със споменатите 130 паунда. Вече се бил пропил и пътят му да търси райски кътчета с евтина бира бил предопределен. Тук в България той очакваше да се хване като треньор някъде и с допълнителния доход да живее добре. Но-о-о ….бирата? Бирата, неговите мощни запои с всичко което съдържа някакъв градус, не му позволяваха да се задържи някъде, въпреки сериозното му отношение към спорта и специално култа му към всичко източно - бойно изкуство, мъдрост, красота, душевна хармония. Алкохолната му страст обаче, помиташе това със зла сила.
Той слушаше с подчертано наслаждение класическа музика от всички епохи, особено обичаше църковно хорово пеене - самият той е пял в църковен момчешки хор и беше запазил чувството и музикалната си страст. Имаше малка стерео уредба с дискети и непрекъснато слушаше, денем и нощем, когато не спеше и не беше на бира в “Безистена”. Неговите, надхвърляха понякога нашите възможности да слушаме - ние си имахме работа и учебен процес и когато той с музиката си беше в близост, например в спалнята си където се излежаваше до обяд, а ние учехме в съседната стая, това сериозно ни пречеше и конфликтите бяха неизбежни. Майкъл, по силата на британското възпитание, от една страна проявяваше демократичност и толерантност към малцинства и маргинални групи, но от друга живееше с едно чувство на световно превъзходство на неговата нация над другите. Той не зачиташе и учебния процес за сериозно занимание и си позволяваше да слуша фортисимо записите. Веднъж, в невъзможност да продължим урока си, аз го помолих да спре музиката, той не го направи, аз влязох и му заявих, явно много ядосано, категорично да спре, той пък се опъна защото този път не съм му казал “плийз”. Аз “плийз” на нахалника вече не можех да кажа и му заявих или да спре музиката, или да си събира партакешите! По време на тези изявления вече го оглеждах къде да го цапна, та да го приспя за малко, въпреки че имах предвид неговото бойно умение. Между другото нашият вече завършващ ученик Иван, много се съмняваше в ефективността на “източните бойни умения” по принцип. Той държеше на хубавия здрав юмрук в мутрата и на това, че нищо не може да подейства някому по-възпитателно от това. Аз се въздържах, но по-късно наистина съжалявах, че не изпробвах защитните сили на мутрата му. Той все пак спря музиката и вече се съобразяваше.
Успяхме да му докажем, че британците и британската култура не ни превъзхождат, че българската е с неповторима идентичност, изявена самостоятелност, че България е източник и фундамент на автохтонна култура, която възприемат и други народи, а британската е привнесена и е конгломерат от френска, немска, норманска и келтска. Тук той научи, че държавността ни е по-стара и ние държим не по-малко на себе си, отколкото британците. Също и това, че много именити съвременни учени, върху откритията и труда на които се градят съвременните световни постижения са българи, включително и основният изобретател на компютъра Джон Атанасов, както и Асен Йорданов, един от пионерите във въздухоплаването - най-авангардните и значими технически достижения на човека. Такъв отпор той не беше получавал, беше впечатлен и респектиран. Наистина един британец идва в България с нагласата, че посещава туземна област привлекателна само с екзотика; беше написал едно впечатление за България, като споменаваше, че езикът ни е “свински” - неразбираем и много труден. Обясни му се, че “езикът ни е първокласен и по-богат по изразност от английския, особено граматическа, пълен е с нюанси и непреводими настроения и отсенки. Друг е въпросът за просташкото английско самочувствие, което ги оставя на познаването само на един език - бедност която не може да се компенсира с нищо. А и хегемонията на английския език не се дължи на британската сила и влияние, а на тази на омразните нему американци”. Той се опитваше да съчинява стихове, които бяха израз на крайно примитивни литературни умения и елементарни преживявания.
Все пак музикалната страст на Майкъл беше в негов плюс - от това той ни беше по-симпатичен и ние намирахме повече допирни точки. Той слушаше даже и екзотичната за него и трудна за възприемане българска народна музика и я намираше за сериозна и дълбока. В училището имаше певци, дори едно момиче от шопския край което пееше трудни и невъзможни за изпълнение от други народи шопски песни. Ученикът ни от македонския край Георги също пееше трудни, автентични пирински песни, които беше научил от дядо си и баба си. Но основното, което ни сближаваше, ще повторя, беше класиката и това, че ходехме на симфонични концерти го правеше щастлив и празнично настроен както и нас, разбира се. За концерт той жертваше даже часовете в Безистена. Веднъж попаднахме на отличен български пианист и диригент - американец. Програмата беше само от произведения на Гершуин - пианистът беше блестящ и вдъхновен - ние пък бяхме седнали току под него на втория ред, за да може Георги - учещ се да свири на пиано, да гледа техниката на ръцете. Това ни постави под пълно въздействие от царственото изпълнение - бяхме зашеметени от вълшебната музика на Гершуин, която и без това толкова обичахме и от красотата на покоряващото и поглъщащо ни свирене. Неповторими мигове от прекрасното в човешкия живот, под знака на музиката! Когато концертът завърши, Майкъл който иначе не беше щедър на любезности, обикновено присмехулен и невнимателен, каза едно “Тенк ю” от дълбоко и от цялото си сърце, което никога няма да забравя. Има разлика, има огромна разлика от едно до друго “благодаря” независимо на какъв език е казано. Езикът на благодарността е еднакъв за всички хора по света!
С друг спорт освен с бойни изкуства Майкъл не се занимаваше, с футбола беше във война, презираше го, макар и англичанин. С шаха разбрахте как беше; той много се учуди като видя как играят даже децата в Пловдив, за възрастните да не говорим, особено за моя милост, който нямаше противник в училището, а двете партии с Майкъл завършиха някъде на десетия, дванайсетия ход. Освен това го впечатлиха знанията ми за английския шах, които той нямаше, познаването на известните английски майстори и постиженията им - Чатауей, Спилман, Адамс, Майлс, Шорт, всичко това разби представата за изолираност на България от света. Пък и кога е бил той в Лондон на симфоничен концерт с такива майстори?! Там трябва да платиш 100 паунда за място! А и не можеш да отидеш с камуфлажно яке и вратовръзка, вместо със смокинг и папийонка. Напомня ни за един български герой с пояс и вратовръзка, този костюм на Майкъл. А и с някои други свои привички - например нюхът му към келепира. Ама, нейсе ще му ги простим било и затова, че я няма в английския език тази дума.

*
Педагогическа и морална полза ни донесе това посещение на концерта с Майкъл. Той наистина се впечатли, че в Пловдив до голяма степен може да присъстваш на световния културен живот. Тук по силата на редица споразумения и затова, че в страната имаше изграден и изпълняван музикален календар, се явяваха известни и много добри изпълнители на музика. Самата Пловдивска филхармония е силна, в Пловдив бяха израснали редица световно известни майстори и затова градът не беше подминаван от много големи музиканти.
- Нищо не е Лондон пред Пловдив. Това е хубавият град за живеене. Тук можеш да видиш всичко, можеш и да живееш спокойно, а не в онази лудница. Климатът е по-добър, храната по-естествена, хората по-добри! Ето, аз живея тук, а не в Лондон. Моят град Истборн е само на 40 километра от Лондон и аз бих могъл да ходя там всеки ден, но аз предпочитам Пловдив - хвалеше Майкъл нашия град и смайваше младежите с това.
Е, той не отчете и други “важни обстоятелства” като евтината бира и възможността да живее - да спи и да се храни безплатно, което наклоняваше решително везните към Пловдив.
- И в София е по-лошо - продължаваше той. Изглежда в София не му се е отворил парашутът да намери благоприятна почва за развитие.
- Ние все пак искаме да отидем в Лондон. Макар и само да го видим за малко. Хайде да ни заведеш. Покани ни в своя град и оттам ще отиваме до Лондон, ще разглеждаме и ще се връщаме - настояваха Иван и Георги.
- А знаете ли, че ще ви трябват най-малко 30 паунда на ден за живеене. Само хотелът струва 20, а храната, пътуването? - отблъскваше атаките Майкъл.
- А не може ли да живеем у вас без пари? Ти как живееш тук? Ще си носим храна и ще харчим по-малко - натискаха отново младежите. Те знаеха, че Майкъл хитрее и никога няма да се излъже да покани някого на гости. - Ти си много стиснат и затова не ни каниш. А тук, в пътеводителя пише, че има хотели за младежи само за по четири паунда. И то в Лондон. Ето, че може да се живее и там. Хайде да тръгваме!
- В тези хотели живеят само африканци, азиатци и опасни типове. В тях не се препоръчва да се спи. Аз не отивам никъде! Тук ми е добре. И бирата е евтина. Тук, в Безистена струва един лев, а в Лондон в подобна кръчма два и половина паунда. Резултатът е 7:1 за Пловдив - отговаряше англичанинът и закриваше спора.
- А нали в Англия няма дискриминация? Защо говориш за хотели само с негри, отгоре на това и опасни. Нали Англия е много цивилизована! - отвръщаха учениците.
Майкъл беше невероятно лаком. Като че ли току-що е излязъл от Бухенвалд - не ял и не пил от години. Чинийките омиташе старателно със залък, а ако му дадеш допълнително също го омиташе, ако потретиш - отново! Гледаше дали някой няма да се откаже от порцията си, каквото и да е то. Ще го изяде и ще пита за още. Готов беше даже да отнеме някому яденето. Независимо, че това можеше да е дете. Хич не го беше грижа. На язвителните забележки по този повод той се хилеше и казваше, че всеки сам се грижи за оцеляването си. Това беше неговата формула: “Трябва да се оцелее!” Ако ще и от земята да вземеш паднало да ядеш, ако ще и чуждото да отнемеш - важното е да оцелееш!” За да получи ядене той беше готов дори и ръцете си да измие!
Една неделя поднесох за обяд тава с опечено пиле - много голямо, тежеше сурово 1.750 кг. - по 440 грама за всеки от четиримата на трапезата. В тавата пилето беше обкръжено от печени картофи с масло - цели два килограма. Гледката беше впечатляваща - яденето изкусително - препечено, с червена кожичка пиле и кехлибарени картофки с леко прегоряли кафяви крайчета. Майкъл лакомо гледаше тавата с прелестния “гастрономически пейзаж”, а може да се каже и “вдъхновения натюрморт” и преглъщайки сподели: “Това мога да го изям и сам!”
Бяхме поразени от егоизма му - всичко може да се каже в приятелска компания, но никога това - поне от нормален човек не може да излезе такава скверна мисъл!
- А, може ли и нищо да не получиш?! - му казах аз.
- Ние другите какво ще ядем? Виж, да се разпредели на трима е по-справедливо, отколкото да го изяде само един.
Яденето наистина беше предостатъчно и ние се натъпкахме като прасета. Момчетата по време на храненето се шегуваха като предлагаха на Майкъл части от своето и той наистина се хващаше, посягаше да вземе, но те отдръпваха чиниите си. Живееше с тази надежда през цялото време.
Други пъти след като са били поднесени и изядени супа, второ и десерт, на въпроса наял ли се е, той отговаряше цинично:
- Предястието беше вкусно, къде е основното?
Благодарен не беше никога, мечтаеше за английски “сосидж” и “бекон уит егс” (кренвирши и бекон с яйца). Метеше като пордот всичко, ингилизинът му с ингилизин, а нито веднъж не каза “Благодаря!”.
Това плюскане си имаше и добри страни - децата се хващаха на юнашкото ядене и не капризничеха - те, особено един младеж Златин, чуждопоклонник, възпитан да хвали небългарското, се впечатляваха от Майкъл и изтощени от тренировките си изяждаха яденето бързо и без оплаквания - те напълняха, наддадоха на мускулна маса, изглеждаха чудесно - здрави и силни. Ние правехме и сутрешна ведрина с упражнения и тичане в един прекрасен парк - това беше през втората учебна година в Пловдив, на терена на ГУСВ - изоставеното поделение на закритите Строителни войски. Там заемахме обширна учебна сграда, спортна зала, която почистихме и играехме футбол, волейбол, изхвърлихме изоставени и изгнили мебели, дюшеци и вещи - боклуци няколко камиона. Но това достави голямо удоволствие на децата и на Майкъл. Той мечтаеше как ще направи голяма школа за тренировки на бойни изкуства. Зарадваха се и останалите учители - можехме да създадем най-добрия колеж в страната. Като прибавиш нашата дисциплина, ред и истинско научаване на уроците.
Майкъл рядко излизаше или не излизаше, беше изгубил картата си за банката и не можеше да си взима пенсията, тъй че бирената река не течеше вече, занимаваше се с децата, приказваха денонощно на английски и така научиха езика, че говореха съвсем свободно и леко.

*
Загубването на банккартата беше ужасно тежко за Майкъл и много благотворно за децата. Натряскал се като свиня, търкалял се по улицата и картата изчезнала. Както казахме, без пари той спря да пие, стоеше в училището, тренираше учениците, бъбреха глупости, но език се учи и с глупости. Той трябваше да изчака един дълъг срок за издаване на дубликат, съпроводен с проверки, няколко официални писма, попълване на формуляри и други формалности в продължение на цели шест месеца. Напусна квартирата и се премести в училището, в една добре уредена стая. Най-страшното идваше от това, че нямаше пари за цигари. Той просеше непрекъснато “мъни” от децата, аз им забраних да му дават, защото нямаше да могат да го задоволят, а и те щяха да останат без пари за пътни и за учебни пособия. Неговият дневен харч за цигари беше 3 - 4 лева. Откъде толкова? Аз за цигари пари не давах и той даже не смееше да ми поиска. Бях непреклонен. Започна да излиза на пътя да иска цигари от минаващи или от служители в ГУСВ с жестове и с единствените български думи които знаеше: “Моля, цигара!”. Знаеше и “Моля, бира!”. Търсеше и по-големи фасове, хвърлени на земята.
От лудостта да пуши произлезе и един инцидент, който ни разстрои и ни загуби много време. Той изпадаше в делириум, почти плачеше и в търсене на цигара един ден излязъл из града. Отсъстваше вече повече от седем-осем часа и ние се разтревожихме. Неочаквано се обадил на Златин и му казал, че не намирал смисъл да живее и ще се самоубие. Вървял някъде и не знаел къде се намира. Затворил фона и момчето разтревожено ми каза, че Майкъл ще се самоубие.
- Ако не се самоубие, ще го убия аз, за това че ни тревожи и безпокои учениците, този лигльо! - не се сдържах аз.
- Ама той наистина ще се самоубие, господине! - повтаряше Златин.
- Добре е да го направи, ама няма да посмее, бъди спокоен! Самоубийците не предупреждават! - му отвърнах и зачакахме да се обади отново.
Той наистина се обади, този път още по-тревожно, но вече знаеше къде е - в центъра, до хотел “Тримонциум”. Молеше да отидем и да го вземем с колата.
- Брех, лигльото му с лигльо! Аз нямам бензин утре за хляб да отида, той ще ме разкарва петнайсет километра!
ГУСВ беше извън града. Тръгнахме със Златин и Георги, пристигнахме на мястото и го видяхме как отчаян се разхожда по тротоара. “Само театър прави този педераст - си помислих аз. За една кутия цигари”. Златин изтича при него, сдумаха се нещо, после онзи каза да го почакаме още малко и отиде до магазина. “Ясно, дал му е пари! Ама откъде ги е взел? Сигурен съм, че той нямаше и стотинка. Иначе щеше да му ги даде още в училището.”
- Защо му даде пари, бе? Откъде ги взе? Нали ти казах да не даваш пари за пушене - му се скарах аз.
Златин мълчеше. И добре, защото, ако кажеше нещо щеше да излъже. Той много лъжеше.
- Я, Георги, кажи, ти ли му даде пари, ти ли си тоя благодетел? Нали съм ти забранил! Той няма да ти ги върне!
Ясно беше, че е така. Георги си призна. Майкъл е подучил Златин да иска пари от Георги настоятелно, иначе щял да се самоубие. Уплашил ги е, та Георги, който иначе изпълняваше нарежданията, се е поддал и е отпуснал средствата за кутия цигари. Майкъл се върна вече спокоен, но не посмя да запали пред мен. Бях много сърдит и той се свиваше да не го забележат. Педерастът му с педераст, за една кутия цигари направи цял спектакъл! Гнусен пушач!

*
Когато по Нова година напуснахме ГУСВ заради една интрига, на която тогава не можахме да установим точния автор, се преместихме с останалите ученици отново в дома ми, където отпуснахме и една стая за Майкъл.
Сега вече го знаем мръсното копеле, фалшив и лъжлив службогонец - самият Сатана, правеше се, че ни симпатизира, а ни е забивал нож в гърба. И понеже този разказ е истински и наричаме героите с истинските им имена, освен вече изречените, другото му гнусно име е Александров - директор на Принципала, представител на Министерството на благоустройството и регионалното развитие. Същият ни загълвичкваше, правеше се на симпатизант, та ни накара да не подпишем договор, уж да отложим плащанията, а си е плел кошницата през това време, после е обявил търг без ние да знаем и поканил на него само една турска фондация - училище. Те пък не са се явили - вероятно им е поискал твърде много, после ни каза да чакаме и пожела да му покажем един милион. Този милион той иска и до днес. Когато поискахме да ни покаже декларираната си лоялност и да изпълни заповедта на министъра да се върнем в училището, той директно отказа почти с викове: “Ние там ще правим складове!”
Стовари си Майкъл партакешите, отново като на лагер към Южния полюс, нагласи си музиката на леглото и започнахме да си живеем заедно. Без пари, без цигари и бира, той беше друг човек - виждахме го, говорехме си. Оставаше в къщата през целия ден и беше привидно спокоен. Но липсата на цигари, с които се снабдяваше инцидентно, го изкарваше извън нормалното състояние на духа. Ние не можехме да му даваме защото ни беше трудно и с храната, та камо ли да отделяме за цигари. За нас това беше едно излишество, а за глезения, глупав и безотговорен човек - необходимост. Когато нямаше цигари, не искаше да се занимава и с учениците; толкова беше нервен, че един ден отрязал с лозарската ножица подновеното стъбло на асмата, което чаках вече две години, та да отрежа старото. Беше едно здраво, сочно, вече два сантиметра в диаметър далче, той го щракнал и му видял сметката. Щракнал, та отрязал и резервното, дебело почти като първото!
- Мамка ти и “агронома”! В Англия нямате една лозичка, да видиш на какво расте гроздето, тука стана пръв лозар! - му рекох като го изпсувах. Той вече знаеше какво означава “…мамата” и се опита да се обиди.
Веднъж намерил от някого пари назаем и се напил, та посинял. Не можеше да се държи на краката си, падаше на всяка крачка. Пренесохме го вътре и го проснахме на леглото. При това положение направи и познатото закъснение към важното място и можете да си представите каква воня се разнесе. После го стегнахме много здраво - на следващото напиване и връщане късно през нощта, не му отворих и той лежа отвън няколко часа. От време навреме успяваше да звъни - не се сещам как, но по едно време престана и аз излязох да видя какво е дереджето. Той си лежеше кротко до вратата и когато му се обадих вдигна молитвено ръце. Смилих се и този път, отворих, пренесох го до леглото, а на сутринта отричаше да е бил пиян. Беше нахален и много ядосано му казах, че това е било за последен път. И наистина повече не му отворих на пияно, а той като се напиеше отиваше на един еврейски хостел за 15 долара на вечер. Даже предварително питаше дали да се върне вкъщи, но аз му казвах, че ако е пиян няма да му отворя. И той не се връщаше - да има пари и да не се напие - това значеше все едно заекът да има морков и да не го изяде. Та така, винаги се напиваше като имаше пари, а за сега все още нямаше, очакваше с извънреден интерес всекидневната поща с писмо да му съобщят пин кода от Лондон. Майкъл не се беше къпал и не искаше да се изкъпе вече няколко месеца и когато веднъж с момчетата почти насила го набутахме в банята, той излезе мокър след две минути - явно само се е полял с водата без да се мие и сапунисва.
- Ако сега някой ми каже, че англичаните са чисти хора - каза веднъж Иван от Ясно поле - то аз ще го заплюя и ще го доведа да види Майкъл. По-мръсен човек от англичанина няма на света!
Те му изтъкваха, че англичаните са мръсни и в душичките - винаги са правили мръсотия на България и на останалия свят! На техен държавник и оттам на цялата английска политика е девизът “Ние нямаме приятели, ние имаме интереси!” Михо, така почнахме да го наричаме напоследък, “не знаеше”, представете си, за такъв девиз. Англия е най-големият враг на България през всичките времена - това успяхме да му докажем чрез всички исторически примери - трагедии за България. Та мръснички са отвсякъде, тези господа. Под този девиз живееше и Майкъл, уж без да го знае - докогато нямаше пари се умилкваше, получи ли ги и изчезна - дим да го няма - само си върна заемите на Георги и на Андонова. За тези шест месеца се бяха събрали около две хиляди лева, разбира се на наш гръб и като почна едно пиене - денонощно. От Безистена - в еврейския хостел и обратно. Те са близо, та е пестил от кубинките. Знаеше, че и ние сме закъсали, дотолкова, че нямахме за храна. Мислехме, че ще поддържа няколко дни домакинството да готвим и да ядем заедно, но не би. “Майкъл няма приятели, Майкъл има интереси!”
Но към края на учебната година, Михо се яви един ден, донесе кило месо, не повече - всичко четири котлета, половинка гъби, по кило картофи и моркови и направихме капама. Пиенето беше от нас. Почерпихме се, видяхме се - той пак беше накрая на парите си и сигурно затова беше дошъл. Скоро успяхме да му кажем, че стаята ни трябва и той направи някакви операции, та си намери къде да отиде, за което тайнство ще разкажем по-нататък.

*
Разказахме различни истории от съжителството с Майкъл, разбрахме и неговата философия: “Каквото и да става, трябва да се оцелее, каквато и да е цената за това!” Разбира се, с неговите навици и пороци, оцеляването се осъществяваше по-трудно и излизаше значително по-скъпо, пиенето и пушенето му струваха много повече от храната! Затова за него България беше благодатна и благословена страна! Евтино пиене и цигари, достъпна храна и съчувстващи му приятели - какво по-добро от това! Той не се притесняваше да се възползва в най-висока степен от наивността и добротата на хората. Експлоатираше и малки, и големи. Не се свенеше да иска пари от учениците, от всеки който може да му даде. Келепирджилъкът му прилягаше и се разпростираше над всичко, което можеше да откачи и да отнесе. Ако в някоя къща го почерпеха с ракия, той пиеше колкото може повече, а като си тръгваше си искаше шишенце и за вкъщи. Ядеше колкото може да побере, искаше допълнително и отново, и отново, ако има. Нямате представа с какъв удивително красноречив жест посрещаше въпроса:
- Искате ли още?
- Да! Да! Да! Иска ли питане!? - отговаряше той и кимаше и въртеше глава така утвърдително, така доволно!
Имаше и случаи на пълно безсрамие това оцеляване, това утвърждаване на неговото физическо-стомашно, келепирджийско присъствие, където и да е. Най-висшата му цел беше да се примъкне, да се залепи някъде в някоя къща на гости, естествено с преспиване, ядене и ако има и нещо за пиене. Така, това напълно и в най-голяма степен покриваше възгледите му за оцеляване. Всички познанства и приятелства той мислеше как може да ги използва за тази цел - да се настани на квартира и храна. Живееше при това нашироко и без неудобства, по своя начин - мръсен, пиян и ужасно разхвърлян. Подредба на стая, оправяне на легло - той не признаваше такива изисквания! Нищо, че е в чужд дом! Е, в края на краищата гостоприемниците не го изтърпяваха - кой по-рано, кой по-късно, даваха му пътя според издръжливостта си. Той отлично се възползваше от глупавото чуждопоклонничество и излишно гостоприемство на българския човек - без никакъв срам, притеснение и колебание! Но все пак при неговите свинщини, в края на краищата беше надлежно изхвърлян! Ще ви разкажа няколко такива случая.
Майкъл беше и изключително нетолерантен партньор и колега. Ако възникнеше противоречие на ръководството с някой ученик и по-скоро родителите му, той не взимаше страната на училището, а си правеше сметката как да се възползва от това противопоставяне най-добре. Естествено, “най-добре” за него означаваше да може да се настани у тях по изпитания метод - на квартира и храна. При това от тази “измяна” той не се притесняваше ни най-малко! Възползваше се, без извинения, без обсъждания и когато го изхвърлеха, се връщаше отново. На укорите от наша страна той се учудваше най-нахално и заявяваше, че това - за противоречията не е негова работа, а че се възползва от гостоприемството на учениците - си е негова работа! Но неизбежният край даваше добър урок и на него и на нетолерантните ученици, и семействата им, които мислеха, че са приютили много скъпоценен гост.
Един много нахален, безобразно невъзпитан ученик на име Никола убеди майка си и баща си да го отпишат от училището - видя му се тежка програмата, не беше подготвен за изискванията на училището. Той поканил Майкъл като някакъв вид отмъщение към училището, да отиде като учител в Чепеларе и да изостави нашето школо. Майкъл не ни каза нищо, той си е направил сметката да зоби и на двете ясли и като излъга нещо отиде в градчето. Там подхванали някакъв курс към училището по бойно изкуство, настанили “големия гост - англичанин” у дома си, като му дали хола, най-хубавото помещение и започнали да му угаждат. Респектирани от това, че е чужденец, както и от неговите преструвки и за това, че ще преподава английски на сина им, домакините, родители на Никола, започнали да готвят, да принасят - да се стараят и угодничат на нахалника. И младежът също обичаше да се тъпчи като свиня, та майката се срастнала с печката и с тенджерите. Гастрономическият фестивал нямал почивка, та Майкъл се връщаше в Пловдив още по-одрискан, отколкото си беше. Той обясни, че за по два пъти седмично само, се е хванал в някакъв курс, който щял да завърши скоро, но не каза къде гостува. Ние вече бяхме разбрали и съвсем не бяхме очаровани от неговата наглост. Известно удовлетворение ми достави веднъж случаят, когато Михо беше останал без пари в Пловдив, а трябваше да вземе автобус в определен час, за да може да се яви за следобедната тренировка с курсистите в Чепеларе. Той беше сигурен, че ще му услужим с пари за пътни, а за нас дойде часът за отмъщение. Как ли не се моли, как ли не се тръшка и почти заплака, но ние бяхме непреклонни. Аз дори му казах, че имам пари, но с “най-голямо удоволствие” няма да му дам, защото “точно” това искам и на това се радвам - да не може да отиде в Чепеларе! Андонова и Гошко също бяха ледени - гледаха и слушаха трагичния монолог с каменно спокойствие и вътрешна радост.
Ако се върнем към гостуването му в градчето ще отбележим, че така продължило месец, тенджерите били зареждани редовно, на госта не липсвал апетит, на домакините обаче леко омръзнало, чакали да се случи нещо и накрая дочакали… Гостът, както знаем вече и сме се убедили до болка, се чувстваше съвсем у дома си в чуждите къщи, заедно със своите мърсотии и гнусни навици. Там той спял съвсем гол в хола, откъдето по необходимост се преминавало от време навреме и от домакините. Те се въздържали защото гостът, след вечерното преяждане и препиване, спял до към 12 часа, т. е. до следващото ядене. Не щеш ли, в къщата дошла майката на домакина - бащата на Никола - възрастна родопчанка, със запазена нравственост и достойнство - свято тачени в Родопите. Поданикът на “Нейно величество” тъкмо бил станал и се разхождал за освежаване, а баба Пенка решила да потърси нещо из апартамента на дъщеря си. Тя не знаела за госта и влязла без предупреждение в хола. И както може да си представите, там я посрещнал същият поданик, мистър Дженеви с всички свои анатомични атрибути на показ. Но светът, особено в частта си в хола на къщата на любезните ни “приятели” от Чепеларе, се оказал, че не е нудистки плаж и горката широколъчанка едва не припаднала. Излязла тя на стълбите и в страшна тревога се развикала, че в къщата има чужд човек - крадец, гол при това. Обяснили и, че това е гост от Англия, но тя не робувала на английски комплекси и не приела в никаква степен свинщината на Майкъл, а и тяхната, че са пуснали такъв човек в къщата. Вследствие на това “състезателят” бил незабавно “отстранен от пробега”, както биха казали Иля Илф и Евгений Петров чрез устата на своя герой Остап Бендер. Така завършила одисеята му в Чепеларе и запознаването на родопските баби с британската цивилизация.
За пребиваването у Нина вече разказахме, също и за това у нас, и в квартирата под наем. Преди Нина той е бил “на гости” и у Костадин - момчето на когото най-напред изпратил десет лева и отишъл да провери как се развива той вече с тази “крупна сума”. Естествено настанил се е у тях, посрещнат с обичайното българско гостоприемство - като цар. Съвсем естествено и краят дошъл както и при другите случаи, но колко са издържали хората и как са се справили точно - не знам. При една случайна среща в Първенец с Костадин и родителите му, когато заведохме Майкъл като почетен гост все още, на празника Заговезни, на който стават забележителни обредни игри, забелязах трудно скривани ненавист и погнуса в израза на майката по посока на Майкъл. Тя го поздрави едва забележимо, с нескрито неудоволствие. Подобно отношение показа и бабата на детето - едно надарено и много умно момче. То поприказва малко с Майкъл, но близките му побързаха да го отдръпнат, като се извиниха, че бързат. С мен те се държаха любезно и … съчувствено!
Но най-добър урок му е дал Георги - ученикът ни от село Склаве, близо до Сандански. Той най-много и най-близко общуваше с Майкъл - в училището и в моя дом. Самият Георги е затворен и не лесно достъпен, има си една македонска твърдост и упоритост - не винаги за добро, но в много случаи, както и в този с Майкъл, забележително полезно. Отново, с най-голямото си англо-циганско нахалство и безочие, без да ми каже нищо, той решава “да гостува” през лятото на Георги, мислейки се за неотразим. Ще отбележа, че по всички правила на йерархията и толерантността на професията, той няма право да поддържа никакви извън училищни отношения с ученик без знанието и позволението на директора. Но нарушаването на правилата за него е правило и той се отправил към поредното гостуване. Тук най-добре ще е да предоставим разказа на самия Георги.
- Седя си един ден към обяд в къщи, господине, и чувам - звъни се на мобилния ми телефон. Вдигам и слушам английска реч - Майкъл се обажда.
- Ела - казва - да ме вземеш от Сандански, аз съм тук или кажи как да дойда във вашето село.
- Защо - го питам аз - да те взема? За какво си дошъл? Отговаря ми:
- На гости съм ти дошъл, ела да се видим!
- Добре ще дойда, чакай ме в пощата.
Взимам автобуса за Сандански и пристигам. Отивам в пощата и той там. С голямата раница, стърчи и ме чака. Като ме видя, идва веднага и нетърпеливо ми казва:
- Хайде да отиваме у вас. Уморен съм от пътуването.
- Не може у нас - му отговарям. - Правим ремонт, боядисваме и няма къде да се спи. За нас няма място, та камо ли за теб. Защо не се обади, че ще идваш, да те предупредя какво е положението.
- Ще си разпъна палатката на двора. Нали имате двор? - настоява той.
- Не, не може! Баща ми няма да разреши да правим цигански работи. Ще ти намеря хотел в Сандански.
Той с крайно неудоволствие прие и отидохме в един хотел, който е по-евтин. Там попитах за най-евтината стая и му дадоха една за петнайсет лева. Тя беше на тавана и беше като кутийка - като си свали раницата и не остана място. Удари си и главата в тавана. Излязохме да се разходим, казах му, че имам да помагам вкъщи и си отидох. След няколко часа той ми се обажда и казва:
- Не останах в Сандански. Нямам пари за хотела. Сега пътувам за Пловдив. Връщам се.
- А защо си тръгнал без пари? - го питам. - Как щеше да живееш без пари?
- Ами мислех, че ще бъда на гости у вас - отвърна Майкъл.
- А, така не може! Не може да пътуваш и да ходиш на гости без пари. Ти как казваш, че в Англия, макар и заедно с теб, ще ми трябват по 30 лири на ден. Това са цели 90 лева!
Просто и ясно Георги му е дал да разбере някои истини които и той знае, но в България се прави на луд и кара на аванта. Бай Англю, май, трябва да му е името. То ще му подхожда най-добре. Ако се разместят малко буквите и се извади една, става точно името на Алековия герой.

*
Няколко пъти Майкъл се опитваше да работи някъде, но както изглежда опитите излизаха неуспешни - отвсякъде го изхвърляха. Най-напред, когато дойде, показваше снимки от някакъв лагер в Китен, където се виждаше заобиколен от циганчета, после някакви упражнения с тях, с това той се хвалеше много - имаше го за голяма заслуга, социална и хуманна дейност.
По-късно се хвана да ходи в пловдивски клуб по джиу джицу, ръководен от треньора Ботев - остана изненадан от качеството на заниманията и доброто равнище на спорта. Там ходеше да води упражнения като помощник на треньора, но без да му плащат - само беше успял да измоли да му дават по една кутия цигари на ден. Той не беше претенциозен, каквото му дадат, го взимаше. Тренировките бяха усилени, както казахме, той беше съвестен в това отношение и се връщаше крайно изтощен, но щом седнеше и запалеше една цигарка на пейката, беше щастлив, особено пък и ако му напълнехме канчето. По някаква причина, обаче го отстраниха и той потърси място в друг клуб. Без да ме пита даже, уговорил учениците да ходят с него и да плащат такса - сигурно са му обещали комисионни. Естествено, мечтата му не се осъществи - категорично забраних да се ходи там, още повече, че салонът беше много далеч от училището.
Веднъж учениците ми казаха, че го видяли с някаква девойка и още някой да се уговаря да извършва оформление на паркова зона. Те се спрели с тях да му помагат при разговора. Казал, че е архитект по озеленяване и може да приеме работата - бил голям специалист. Те си замълчали коректно, но като се видяха на следващия ден в училищните часове, го подложиха на масиран обстрел:
- Как ще вземеш такава работа, от която нищо не разбираш, бе Майкъл? - му каза Иван.
- Ти разсипа лозата тук, защото не можеш да различиш жив от мъртъв клон! - допълни Георги.
Друг път заяви, че ходи като водещ езикови упражнения в Пловдивския университет. Няколко пъти ме молеше да го закарам с автомобила, защото факултетът беше на края на града и щеше да закъснее. Очакваше да му плащат и един ден го закарах да си вземе парите - ходи в канцеларията, там му отказаха и заявиха, че организаторът, който бил от частна фирма трябвало да му плаща - излезе, че това е Нинчето, така той я хвана за … цървулите - изглежда тя си отби някаква част от гостуването му у тях и услугите които му е правила. За тези четиридесет лева говореше денонощно - преживя го много тежко. Изглежда трябваше да си върне някакъв заем - в това отношение беше акуратен - не завличаше. Така и когато си получи на куп закъснелите шест пенсии, първо се издължи на Андонова и на Георги, както мисля вече споменахме някъде в разказа, после обиколи всичките си кредитори и си върна заемите. Но забрави, че сме го хранили и сега ние оставаме гладни, беше лош момент - тръгна и успя да си изпие отново парите. Беше си осигурил обаче близкото бъдеше по метода - гостувай безплатно! Пренесе се у заблуденият от чуждопоклонничество ученик Златин от Костиево, настанил се у тях и вероятно всичко е минало по познатия сценарий. Досега не сме научили подробности, само разбрахме, че след няколко месеца се е преместил в друга квартира, в същото село - там е по-евтино отколкото в града, по-лесно се оцелява. А към нас не се мерна повече - изчезна яко дим - като няма аванта от някое познанство, няма никакъв смисъл то да се поддържа.