Георги Стойков

Макар да бе юрист по професия, близо половин век Николай Мизийски отдаде на литературното творчество. Няма вестник и списание в България, които да не са помествали негови творби.

Хиляди са читателите и почитателите на неговото талантливо перо. Чудесните му сатирични стихове са звучали многократно по националното радио. Гласът му бе до болка познат на хиляди радиослушатели в нашия град като говорител на плевенското радио.

Десетки колективи от страната са поставяли сатиричните му пиеси и програми. Няколко поколения деца и юноши се възпитаваха със забавните му весели разкази, а повестите “Аз на Марс”, “Триотринидат” и “Жълтото домино” ще останат сред най-доброто в детско-юношеската ни литература от края на шейсетте години на двайсти век.

Николай Мизийски беше не само високо надарена личност. Израсъл в семейството на Илия Бърдаров - изтъкнат плевенски журналист, писател и издател, той беше образец на трудолюбие и организираност. Макар че носеше още от младежките години тежките последствия на една коварна болест, бе непоправим оптимист и заразяваше с бодрост всички ни. Бе готов винаги да подкрепи отчаяните, да насърчи несполучилите.

Аз имах щастието да бъда с него в първата група литературни творци от Плевен, която посети през 1971 г. нашите побратими от легендарната Донска земя. Групата в състав: Хинко Георгиев, Спаска Гацева, Георги Русев, Николай Мизийски и моя милост, водена от Димитър Василев - тогавашен завеждащ отдел “Пропаганда” в ОК на БКП-Плевен - установи трайни връзки с ростовските писатели, които връзки съществуват и до днес.

За една седмица Кольо, който веднага бе наречен “Кольо мизинчик” (иронично, заради високия му ръст - над два метра), стана любимец на писатели и публика, а неговите весели стихове се повтаряха от стари и млади. На всяка среща го затрупваха с цветя, с думи на обич и почит. Там той спечели приятели за цял живот. Не случайно първата книга от плевенски автор, която бе преведен и издадена в Ростов на Дон, бе неговата повест “Жълтото домино”.

Героите на тази увлекателна повест оживяха по-късно и на театралната сцена. Тя бе драматизирана от нашия добър приятел, поетът Николай Скрьобов и поставена на сцената на ростовския театър на младия зрител под заглавие “Жълтата маска”.

За осъществяването на този радостен факт голям дял имаха главният режисьор на театъра Юрий Ерьомин и участниците в спектакъла, начело със заслужилият артист на Руската федерация Леонид Соловьов, артистите Генадий Коваленко, Генадий Чиковкин, Валентина Ковальова и др. Ростовските вестници “Комсомолец” и “Вечерний Ростов” отпечатаха ласкави отзиви. Специалистът по театралните въпроси Николай Герман отбеляза в рецензията си:

“Ако можеше да се начертае графика на емоционалното състояние на зрителите на този спектакъл, навярно би се получила неудържимо отиваща нагоре линия. Истинските хлапета, насядали в залата, посрещат възторжено своите чичковци - артисти, играещи на сцената ролята на хлапета. И стават съпричастни на техните мисли, стремежи, действия. Когато един от театралните герои, гангстерът от международен мащаб Джери Блейк, в края на двучасовото представление се опитва да избяга от преследвачите си през зрителната зала, седящите там деца го хващат неучтиво, дори грубо и го връщат на сцената. Какво кара малкият зрител да повярва на създадената ситуация? Вероятно това се получава, защото артистите не внасят в играта си никаква доза назидателност, на каквато лесно се поддават възрастните, играещи за деца…”

Спомням си, че при едно гостуване в Плевен, режисьорът Ерьомин и артистът Коваленко изразиха задоволството си от интересната фабула и тънкия хумор, съществуващи в повестта и преминали после в пиесата. Те бяха единодушни, че представлението се посреща с подчертан интерес не само от децата, а и от учителите и родителите.

Самите малки зрители пък са се оказали достатъчно големи за педагогическите послания на автора. Затова само за един творчески сезон пиесата е играна повече от 50 пъти и са осъществени гостувания в украинските градове Липецк и Харков.

Всички знаем, че животът не е безкраен. Но когато си отиват духовните ни първенци, скръбта е неутешима. Онази, чорлавата, зловещо озъбената, покоси Николай с един замах, когато купуваше топъл хляб в една сторгозийска хлебарница и се обръщаше да си тръгне към къщи, защото го чакаха за закуска.

На другия ден, 16 февруари 1997 г., милата земя на Долноплевенските гробища го съхрани в родовата гробница, а у нас, неговите приятели, остана тъгата и утехата, че книгите на Николай Мизийски ще надживеят много поколения българи и ще ги обогатят с мъдрост и доброта.

18 февруари 1997 г.