Стенли Кюниц

превод: Христина Керанова

Много животи извървях,
някои бяха и мои,
и не съм какъвто бях,
при все че принцип някакъв
упорства, и се мъча
дa гo следвам.
Когато поглеждам назад,
както съм принуден,
за да събера сили
преди отново да потегля,
виждам как крайпътни камъни
изчезват в хоризонта
и мъждиви огньове догарят
в запуснати лагери,
над които ангели-чистачи
тежко кръжат.
О, от себе си направих
един разпръснат род,
с всяка искрена привързаност!
Как сърцето ще се примири
с пир от загуби сега?
Надига се вятър
и лудо се вихри прахът на приятели,
онези паднaли по пътя,
и жестоко пари лицето ми.
A аз отново се превръщам
и някак ликувам,
решен да стигна
закъдето съм тръгнал,
c всеки камък по пътя
скъпоценен за мен.
В най-тъмната ми нощ,
когато луната се скри
и в развалини се скитах,
един глас - полъх дъждовен
такъв съвет ми даде:
„Живей с всеки покарал филиз,
не чакай да изсъхне.”
И макар че не умея
кода й да разчета
не се съмнявам, че новa главa
в книгата на моите метаморфози
вече е написанa.
И ще се променям пак.