АЛЕКСАНДЪР ОСТРОВСКИ: „СТАЛИН НЕ Е БИЛ СЪТРУДНИК НА ЦАРСКАТА ОХРАНКА…”

откъси от разговор с изтъкнатия руски историк Александър Островски

превод: Литературен свят

Професор Андрей Васоевич, доктор на философските науки: - Бихте ли разказали как се появи книгата Ви «Кой е стоял зад гърба на Сталин»?

- Към тази книга вървях отдавна. За да се разбере това, ще отбележа, че принадлежа към онези историци, които смятат, че руската революция като революция социалистическа не се е състояла. Дело в том, че започвайки я, болшевиките били уверени, че това е само началото на световната революция. Но през средата на 20-те години станало очевидно, че не трябва да се разчита на световната революция. Затова разгромът на троцкистко-зиновиевската опозиция може да се разглежда като начало на термидориански преврат, а Сталин - като руски Бонапарт. До тези изводи стигнах още в студентските си и аспирантски години, а по-късно ги изложих в статията си «Октомврийската революция: случайност, исторически зигзаг или закономерност». Тя беше публикувана през 1993 г. във втория брой на алманаха «От дълбините на времето».

- Каква е връзката между тези изводи и книгата Ви за Сталин? Нали тя е посветена на революционната му биография?

- Още в студентските ми години ми стана известна версията за връзките на Сталин с царската охранка. Затова, колкото повече стигах до извода, че Сталин е играл в нашата страна ролята на червен Бонапарт, тази версия започна да става за мен все по-примамлива. Тя ми откриваше възможността да обясня защо Сталин се е оказал способен не само да отстрани от властта неотдавнашните си другари по партия, каквито са били например Лев Троцки, Григорий Зиновиев, Лев Каменев, но и жестоко да се разправи с тях. Във връзка с това започнах да колекционирам «загадки» в революционната биография на Сталин.

Е. Жданкова: - Александър Владимирович, не мога да се сдържа да не Ви задам въпроса - какви бяха резултатите от това колекциониране?

- Колкото повече се занимавах с този сюжет, толкова повече ставаха «загадките», толкова повече крепнеше моята увереност, че версията за връзките на Сталин с охранката се е появила не случайно. Ще посоча пример. През 1904 г. Сталин бяга от първото си сибирско заточение, излежавайки само половин година от три определени години. През 1908 г. отново го арестуват. И го изпращат на ново заточение, но не в Сибир, а във Вологодска губерния и само за две години! Но когато през 1989 г. бяха отворени засекретените архивни материали, изпитах «разочарование».

А. В.: - Какво Ви дадоха архивите?

- В бившия архив на Департамента на полицията са се запазили, наистина, не за всички години, списъците на секретните сътрудници, сведения за заплащанията им, записите на агентурните донесения, преписката по ръководството на агентурата и т.н. Анализът на тези документи за Баку, Батуми, Кутаиси и Тифлис ме накара да направя извод, който не очаквах: нито в един от тези градове през 1898-1910 г. Йосиф Джугашвили не бил сред тайните сътрудници. А от пролетта на 1910 г. до пролетта на 1917 г. той не е излизал от затвори и заточения. За тези седем години той е бил на свобода само три пъти общо взето около десет месеца. Така стигнах до извода, че версията за връзките на Сталин с царската охранка не почива на никакви основания.

А. В.: - А как стоят нещата с книгата на Роман Бракман?

- Това е безсъвестна фалшификация. Редакцията на сп. «Въпроси на историята» ми предложи да напиша рецензия за тази книга. Дори бях измислил за нея заглавието «Сапунените мехури на Роман Бракман». Но когато започнах да пиша, ръцете ми се отпуснаха сами, защото това не е предмет за разговор в научно списание. Какво да се спори с безпочвени измислици, много от които са видими с невъоръжено око? Какво, например, струва само едно твърдение на Бракман, че уж тъстът на Сталин С. Я. Алилуев не само признал за сътрудничеството си с царската охранка, но и обнародвал този факт в своите мемоари, публикувани още приживе на Сталин!!! И цялата книга е построена на подобни твърдения.

А. В.: - Как тогава да се обясни споменатата от Вас загадка в биографията на Сталин?

- В търсенето на отговора на този въпрос обърнах внимание на две неща. Оказва се, революционната нелегалност е имала многобройни и влиятелни кредитори, а така също свои хора на всички етажи на властта включително до Департамента на полицията и придворното обкръжение на императора. В частност, през 1906-1910 г. на издръжка на бакинската организация на болшевиките бил помощник-началникът на Бакинското губернско жандармско управление ротмистър Зайцев. Той през 1908 г. и водел следствието по делото на Сталин.

Е.Ж.: - Александър Владимирович, Вие сте специалист по история на дореволюционна Русия . Затова за мнозина, които Ви познават, бе неочаквано, когато се появи книгата Ви «Солженицин: сбогуване с мита». Какво Ви накара да се пренесете в една напълно друга епоха?

- Първо, аз не се отнасям към изследователите-„еднолюбци”. Кандидатската ми дисертация беше посветена на третоюнския преврат през 1907 г., докторската - на селскостопанското производство на Европейския Север на Русия през 1861-1914 г. Освен това, издадох «Универсален справочник по история на Русия», учебника по «История на цивилизациите». Второ, ако се сложат всички тези работи под общ знаменател, тях ги обединява едно - да разбера сам и да обясня на другите какво се е случило с нас вчера и какво се случва сега. Именно с това ме привлече фигурата на Солженицин, изиграл, според мен, зловеща роля в историята на нашата страна. Да си спомним романа му «В първия кръг», в който чрез образа на Инокентий Володин е предприет опит за героизация на предателството. Да си спомним съжаленията му в «Архипелаг ГУЛАГ» по повод поражението на Германия във войната със Съветския Съюз. Да си спомним статията му «Как да приведем в ред Русия», станала манифест на онези сили, които унищожиха СССР и превърнаха страната ни в полуколония.

Е. Ж.: - Каква цел си поставяхте, когато се заехте с този сюжет?

- Преди всичко ми се искаше да разбера какво е движело Солженицин. А затова се опитах да установя доколко образът му на безкористен и самоотвержен борец с тоталитарната система съответства на действителността. Оказа се, че това е мит. Проследявайки житейския път на писателя, показах в своята книга, че цялата история с първия му арест през 1945 г. е измислена от начало до край. Ако в годините на войната Солженицин наистина се беше опитал да създаде антисъветска нелегална организация, той щеше да получи не осем години, а разстрел. Но най-важното в тази история не е това, че подобна легенда за този арест разпространява той самият, а това, че заедно с него я поддържала и разпространявала държавата, с която той се бори. Тези и някои други факти ми позволиха да направя изводът, че версията за връзките на Солженицин със съветските спецслужби не е лишена от основания. В тази връзка се обърнах към Солженицин с предложение да даде обяснение по фактите, които хвърлят върху него сянка на подозрение. Оттогава минаха три години. Но нито самият писател, нито верният му оръженосец - жена му Наталия Дмитриевна, нито неговите съратници и поклонници, никой не реагира на това, което ми дава правото да нарека  Солженицин литературен Азеф. Но ако е така, то историята със Солженицин представлява чудовищна провокация на КГБ, изиграла в разрушението на СССР такава роля, както и ръководството на КПСС.

А. В.: - Този Ваш извод, разбира се, хвърля сянка върху Юрий Владимирович Андропов и заедно с това дълбоко наранява много кадрови офицери от спецслужбите, които честно са служили на Съветския Съюз. Но доколкото разбирам, гибелта на съветската империя заема специално място в творчеството Ви. Не сте подминали тази тема дори в своя учебник по «История на цивилизациите»?

- Това не е съвсем така. Тя е само епизод в процеса на глобализацията.

А. В.: - Признавам, че за мен като противник на глобализацията във всичките й проявления, от комуно-глобализма до хитлеровския национал-глобализъм, не е напълно разбираемо отношението Ви към този процес.

- За да бъде по-ясна позицията ми, ще напомня, че в разбирането на историческия процес има две теории: теорията на историческите цикли и теорията на историческия прогрес. Според първата от тях всички страни и народи преминават в развитието три стадия: раждане, разцвет и гибел; затова как ще се развие обществото като цяло, е трудно или невъзможно да се каже. Според втората теория, развитието на човешкото общество като цяло, въпреки гибелта на отделни страни и народи, има постъпателен характер.

Според мен в развитието на обществото съществуват и двете тенденции: и обратимостта, и постъпателност. Но първата от тях досега е действала на микрониво, а втората - на макрониво. Дотогава, докато се е развивал процесът на усвояване на планетата, се е увеличавал не само броят на населението, но и количеството на микросистемите, в които се обединяват хората. После започнало съкращаване на количеството на микросистемите и разширяване на техните размери: първобитно стадо - род - племе - градове-държави - моноетнически държави - империи.

От края на XVIII век под влиянието на промишления преврат започва да се формира единен световен пазар, единно световно стопанство, единна цивилизация. Разгръща се борба за световно господство. Гибелта на съветската империя е само епизод в този процес. Но с глобализацията тенденцията за обратимост от локална се превръща в тотална. Затова процесът на създаване на единно световно стопанство, единна цивилизация, единно световно правителство носи в себе си заплаха за гибелта на цялото човечество.

Е.Ж.: - Александър Владимирович, над какво работите сега?

- В края на ноември завърших книгата «Черните дни на Белия дом». Тя е посветена на разгонването на парламента през 1993 г. Използвах не само публикуваните спомени на участниците в събитията, но и сам записах свидетелства на около 50 души, започвайки от редовите участници в барикадите и завършвайки с Р. И. Хасбулатов.

А.В.: - Какво Ви привлече към тези събития 14 години след кървавата касапница в Москва?

- Преди всичко ме интересуваше това метеж ли е бил или провокация. Сега мога да кажа с пълна убеденост, че разстрелът на Дома на Съветите е провокация, организирана под ръководството на Елцин. Било е провокирано всичко: и походът на демонстрантите на 3 октомври 1993 г. от Октомврийския площад към Дома на Съветите, и пробивът на неговата блокада, и бързото придвижване към Останкино, където като в кървава месомелачка са били насочени две пеши колони и не по-малко от пет автомобилни колони. Привържениците на парламента са били примамвани даже на щурм срещу Кремъл. Вече е било започнато с формирането на ударна група.

А.В.: - За какво, според Вас, е била борбата? Нали Елцин, Руцкой и Хасбулатов съвсем доскоро са били съюзници в развалянето на СССР?

- Според мен тук трябва да се имат предвид две обстоятелства. Преди всичко борбата между Кремъл и «Белия дом» се развива около приватизацията. Вариантът, който отстоявал Върховният Съвет на Русия, предполагал запазване на държавата на командните височини в икономиката. А вариантът, който под диктовката на американските съветници бил подготвен от Чубайс, предполагал пълна приватизация или, както казваха тогава, приватизация «до нула». Втората ябълка на раздора бил договорът за съкращаването на ядрените въоръжения СНВ-2, по който САЩ натрапвали неизгодни за Русия условия. Подписването на този договор бил съпроводен от така наречената «уранова сделка», по която администрацията на Елцин се задължавала да продаде на САЩ 550 тона обогатен уран, което е било около 80% от наличния в онзи момент в нашата страна, при това зад гърба на Върховния съвет и почти даром.

А.В.: - Какво място във Вашата книга заема Борис Николаевич Елцин и как оценявате неговата личност?

- Елцин в новата ми книга е макар и не главният, но един от централните персонажи. Що се отнася до оценката на неговата историческа роля, то преди всичко не мога да не отбележа поразителното лицемерие и лъжа, които съвсем наскоро демонстрираха във връзка с неговата смърт много наши водещи общественици. Подчертавам: лъжа и лицемерие.

Нима са забравили как през 1990 г. Борис Николаевич заедно с лидерите на Междурегионалната депутатска група ратуваше не само за ликвидирането на СССР, но и за разчленяването на Русия?

Нима са забравили, че на неговата съвест са шоковата терапия, в резултат на която бяха в буквалния смисъл ограбени десетки милиони хора, за час лишили се от своите спестявания?

На неговата съвест е грабителската приватизация, когато за стотинки нищожна шепа хора присвои не само онова, което беше създадено от поколения съветски хора, но и общите ни природни богатства.

На неговата съвест е разрушението на нашата икономика, разрушението на културата, в включително на науката и образованието. По някои пресмятания, тези щети са съпоставими с щетите, които понесе страната ни в годините на Великата Отечествена война.

Именно той доведе страната ни до финансов банкрут и до установяването на външно управление над външния ни дълг, което фактически означава превръщането на Русия в полуколония.

Резултат на неговата политика беше спадът на раждаемостта и нарастването на смъртността на населението, съкращаването на броя на населението и продължителността на живота.

Именно той в едностранен порядък разруши армията и сключи печално известната «уранова сделка».

По негова заповед през 1993 г. беше разстрелян парламентът и заложени основите на онази «демокрация», плодовете на която жънем сега.

И това още не е всичко. Да си спомним Чечня, изпълнилите всички структури на властта и дори системата на образованието рушветчийство, стотиците хиляди бездомни деца, растежът на проституцията и наркоманията.

А.В.: - Неволно възниква предположението, че герой на следващата Ви книга ще се окаже Горбачов.

- Да, именно Михаил Сергеевич Горбачов. Искам да напиша книга за перестройката. Но за тази книга е още рано да се говори.

Е.Ж.: - Александър Владимирович, тъй като се залавяте винаги за остри сюжети, в научния Ви живот вероятно е имало немалко проблеми?

- Не само е имало, но и има. Достатъчно е да спомена раздялата ми с Хуманитарния университет на профсъюзите и неговия ректор А. С. Запесоцки.


www.newspb.org, в. «Новый Петербургъ», № 27, 2007 г.