ИЗ „СМЪЛЧАНО ВРЕМЕ” (1997)

Павел Матев

***

Настъпва неспокойният ми час!
Минутните приятели заминаха.
И аз, останал насаме с родината,
записвам драматичния й глас.

- Какво ви свика пак, кое събра
безличните души в такова сборище?
Аз идвам тук от моето Оборище,
а виждам пак безцелната игра
на празнодумство, на излишен жест
или на равнодушната закана.
Играта ви е зрителна измама,
която никак не ви прави чест…
Нима във неразбраните черти
на моето объркано съвремие
не осъзнавате трагичното съмнение,
че нещо съвестта ви похити
и ме забравихте! Нехайните игри
запълват мислите и часовете.
Отечеството плаче - запомнете! -
а то не се купува със пари…

…Мълча. И си записвам тоя глас.
Не зная другите дали го чуват,
изстрадват ли го или го бълнуват…

Сега е моят съдбоносен час!

…Записвам и немея като стълб.
Съзнавам колко дни са пропилени.
Не сте ли вие също като мене
занемарили святия си дълг?


***

Сънувах, че България изчезва,
че рухват летните и небеса,
че някаква недопустима бездна
поглъща името й начаса.
И всичко за секунда онемява:
дървета, пътища, пътеки и села.
И всякаква следа от дух и слава
потъва в неестествена мъгла…

Къде сте прародители? Елате
от вдън земя, от ад или от рай -
нуждае се от вашата отплата
не някой друг, а родният ни край!
Станете, българи, докле сме още живи,
на клетвата да върнем същността.
Окаяни, ще бъдем пак щастливи,
ако я има нея на света!

Стенания - но кой ли ги дочува,
ридания - които нямат цел…

Прости, читателю! Какво ли не бълнува
такова разнебитено сърце?


ТРЕВОГА

Кому сме нужни ние днес, поетите?
И тихият ни стих кому е мил?
Пустеят на родината полетата
и в угарите им цъфти бодил.

От ранна утрин се отварят църквите.
Поповете се трудят цели дни:
опяват ту ковчезите на мъртвите,
ту утешават живите с “амин”.

Коктейли всяка вечер пълнят залите.
Шумят коприни. Бляскат очила.
Десетки лампиони са запалени
и светят хиляди огледала.

И всичко си върви като по ноти.
А вън, неотделим от мрака чер,
дочува шум от кикот и банкноти
прегърбеният стар пенсионер.

Кой мисли за съдбата на децата?
Защо се чудим, че насън крещят?
А по селата брат убива брата -
там брадвите наследствата делят.

Богатите крадци се съюзяват
и всеки гледа да излезе чист.
А младите? О, те се наслаждават
на някаква новоизбрана “мис”!

Кой спомня Ботев? Яворов не знаят.
И дори Вазов им е непознат.
Не чуват Дебелянов как ридае,
не вярват, че Вапцаров им е брат!

Чужд говор във речта ни се заплете…
О, кой ще чуе моя жалък вик?
Кому сме нужни ние днес, поетите?
Кому си нужен ти, свещен език?!


***

Внезапно слънце. И внезапен дъжд.
Проблясват бисерите по листата.
Аз преживявам вече не веднъж
менливите черти на планината.

Тук - тъмни сенки. Припеци - отвъд.
Тук - тишина. Там - гороломен вятър.
А два сокола литват и кълват
последните зърна на синевата.

Червени канари от вечността,
изправени над облаците даже,
висят и се учудват на света,
че не довижда каменните стражи.

И в редки паузи от самота,
когато планината в миг задреме,
подмамени от тая красота,
притичват сиво-сребърни елени…

Душата ми мълчи. Аз тук съм разгадан.
В хармония от тъмно и от светло,
от мир и мълния, от камък и вода
съзирам стойността на битието.


***

Душата ми е пълна с падащи звезди.
Душата ми погълна победи и беди.
Отмина мойто време и жребият ми лих.
Едничкото ми бреме сега е моят стих.
Докрая ще го нося…
Но от умора блед,
предвиждам пак въпроса:
- Какво си ти, поет?
Не си ли само ехо, достигнало до нас,
забравило успеха, останало без глас?
На тоя свят - тъй шумен - не си ли съдия? -
един ли - сам безумен! - над тебе се изсмя?
Не си ли труд огромен, вестител или дар,
един натирен спомен от запустял олтар?
Не си ли клетва скъпа или отчаян жест,
не си ли ти застъпник за вяра и за чест?

Безброй въпроси трудни.
Но как да ги реша?
И все над тях се труди
тя - моята душа.


***

Отмина праведното лято.
Настъпи есенна ръжда.
И се запъти към земята
една отлъчена звезда.

Един прохладен вятър мина.
Брезичката се разлюля.
В угасналата ми камина
последното дърво изтля.

Земята се покри със шума.
Не пее птица. Няма смях.
И своите последни думи
в последния куплет събрах.

Но нейде между редовете
заплака незаписан стих:
- Ти ме забрави, дълголетнико,
а аз току-що се родих!


НЕОБИКНОВЕНА НОЩ

Тишина. Покой. А отдалече
сякаш идва нова тишина.
Толкова и тиха тази вечер
на необяснимата луна.

В клоните на черните дървета
плъзва дрезгава виделина.
И неосезаемо решето
сипе невеществени петна.

Сякаш има някаква прозрачност,
през която можеш да съзреш
всичките движения на здрача,
раждането на самия скреж.

Само в кладенеца на душата
не се спуска ни една звезда…
И не ме допускат до луната
грижите за хляб и за вода.


БАЛАДА

Наблизо, пътниче, съвсем наблизо,
там, под самия земемерен знак,
бълбука малък неизменен извор -
там е загинал български юнак.

Не отминавай мястото, отбий се,
почтително се вгледай във пръстта.
Ще те споходят изначални мисли
за живата природа на смъртта.

…Сияло слънцето и плакала луната.
Шумял неутолимият букак.
И отзивчив сокол във небесата
летял над православния юнак.

Кипяла разлютената му рана.
Притваряли се ваклите очи.
И си изскубал билките Балканът
последния му час да облекчи.

Но всуе! И тогава всичко живо
решило с момъка да се прости.
А Ботев пратил трите самодиви,
за да възкръсне българският стих…


ЖЕНА

Ако имах глина, щях да те извая:
влюбена във Бога, гонена от рая.

Търсена от всички. Бягаща от всеки.
Има ли към тебе истински пътеки?

Видна за очите, всъщност - нереална.
Ти си дух веществен, воля - идеална.

Ти си плът от въздух, странен и прокуден,
влязъл във сърцето като тихо чудо.

Господи, какво си - дух ли или тяло,
ангел ли вълшебен или таен дявол?

Ти дойде внезапно като сън при мене,
за да ми разбулиш тайната вселена.


***

Денят - голям и светъл - си отива.
Но още пълни слънчевият дим
квадратите на жлътналите ниви,
поляните на дивия пелин.

Настъпват сенките - полека, бавно.
И вече върху западния склон
нощта нетърпеливо се спотайва
и пак ще ме лиши от хоризонт.

О, колко много загуби.
Зад мене
изчезнали слънца, угаснали звезди,
починали приятели, опечалени
роднини, непреминали вражди;

кумири развенчани, тайни думи
на несъгласия и на раздор;
съвети умни или неразумни,
падения, прослава и възторг…

И все пак аз живея!
А сърцето
набира в себе си непокварена мощ
в пронизващата нежност на небето
и преди окончателната нощ…


***

Къде ли си замина младостта?
Къде ли са магиите, които
аз изповядвах строго и сърдито?
Къде ли си замина младостта?

И на челото ми една черта
лежи като светкавица извита.
Къде ли сте, приятели, които
раздухвахте и палихте страстта?

Сега съм сам под българския здрач,
от който занемяха всички птици.
И оредяха снажните редици.
Сега съм сам под есенния здрач.

И тъй стоя, потънал в самота,
и в нея нищо вече се не движи.
Един въпрос събира грях и грижи:
кога ли си загубих младостта?

Една благопристойна тишина
с пелинова тъга ме окръжава…
И, струва ми се, цялата държава
мълчи, попарена от ледена слана.


***

Стяга ме сърцето като пръстен.
Слънчевият ден се провали…
Ще си понеса спокойно кръста,
но това достоинство боли.

Да, боли.
Притихнаха нивята.
Есента в пътеките върви.
Само чрез остатъчния вятър
дишат онемелите треви.

Също като мен…
Далечен спомен
шумоли след падналия дъжд,
както шумоли напита стомна,
вдигната от някой жаден мъж.

В идващите пролети и зими,
есени, лета със дълги дни
ще се разпилее мойто име
сред мастило от горчивини.

Нека да изчезне, да го няма,
да не дразни нечии уши.
Имам си една утеха само:
писах не за глухите души.