Ганчо Керечев

БАЛАДИЧНО ПОСВЕЩЕНИЕ

Те не се завърнаха при нас.
Ние много дълго ги очаквахме.
Чакахме ги с нощи без луни -
с онемели птици и дървета.
Чакахме ги с дни без дъждове,
за да дойдат с неизпрани ризи.
Ей така, направо от смъртта -
със червени рози по гърдите.
Но не се завърнаха, уви.
В оня миг, когато обарутена
свободата пърхаше над тях,
лумна огън. Тъжното небе
като живо горестно простена
и се сгромоляса върху нас.
В оня миг, когато обарутена
свободата пърхаше над тях,
други взеха знамето в ръце.
А пък те останаха така -
горе, по чукарите останаха
с вкаменена във юмрук ръка!

СРИВ

                  На сина ми Христо,
                  който не се завърна от Еверест

Вместо пролет - падна тежка зима
и притисна клоните надолу.
Тишината просто стана зрима.
Дива тишина пред мен оголи
белите си зъби като кучка.

Аз разбирам - няма изход, няма…
Странно глъхне сивото пространство.
Не сърце ми трябва, трябва камък.
Не човек да бъда, а стомана,
за да издържа, за да остана…

Боже, вразуми над мен небето!
Разтопи оловната му броня -
лъч единствен нейде да просветне,
тишината бяла да прогони
с вик на птица, или с гръм на ручей.