ЕСЕНЕН ВАЛС

Анатолий Петров

В полумрака на гаснещия есенен и дъждовен ден, около контейнерите за боклук се навъртаха двама клошари. Ровеха, преобръщаха отпадъците в тях, тъй като че ли са загубили там нещо. Около контейнерите обикаляха и три бездомни кучета, в очакване да получат каквото и да е за ядене.
Клошарите, които от години бяха свикнали с този начин на живот, бяха пианистът Николай и Истатко, бивш стрелочник в железниците. Изненадващо Николай извика:
- Каква култура! Какъв хуманизъм!
- Какво е станало? - попита Истатко.
- Благородна домакиня е сложила сланината в найлонов плик, знаела е, че ще я намерим. Благослови я, Господи!
- Аз намерих половин хляб - рече Истатко и додаде: - До него няколко парчета хляб. Хлябът ще сложа в торбата, а парчетата - на кучетата.
Дъждовните капки преминаваха в снежинки. Клошарите си тръгнаха, кучетата ги последваха. Повървяха и спряха под прозорците на апартамент на първия етаж. За разлика от преди, този път прозорците му не светеха. В него живееше пенсионираната гимназиална учителка Димана Самарова. По това време тя се показваше на прозореца, даваше им нещо за ядене, като хляб, топла чорба, понякога баница и сладкиши. Преди това тя облече клошарите с дрехи на покойния й съпруг.
Съседка ги забеляза и викна:
- Самарова ли чакате, господа?
- Да - отвърнаха двамата.
- Вчера я погребаха. Бог да я прости!
- Вечна й памет! - изрекоха двамата. Свалиха шапки и се прекръстиха.
Николай рече:
- Утре ще отидем на гроба й, ще запалим свещи, а аз ще изпея „Вечная памят”. Самарова беше голяма математичка. Учениците й са все видни хора. Сред тях има професори, министри. Приятел ми разказа, че владеела до съвършенство методиката на обучение по математика, а това е много важно за педагогическата дейност!
Тръгнаха. Чуха, как недалеч, пак от апартамент на първия етаж, звучеше музика. Спряха да послушат. Николай прошепна:
- Това е „Есенен валс” от Фредерик Шопен. Виртуозно изпълнение.
Много пъти съм го свирил, това е някакво знамение и дай Боже, да е за добро!
Чуха, как след изпълнението прозвучаха наздравици.
Изневиделица ги нападнаха двама младежи. Единият събори Истатко на земята, другият грабна торбата от ръцете на Николай и я захвърли на улицата. Младежите побягнаха, но трите кучета с лай ги подгониха. Гониха ги дълго, докато се скриха в тъмнината.
В апартамента отново засвири пианото. Николай каза:
- Това е валсът на Роси - „Споменът на цветята”. Свирил съм го с вдъхновение и силно вълнение, защото музиката му е удивително красива, вълнуваща и вдъхновяваща. Особено впечатляващо звучи музиката на този валс, когато се изпълнява от китари, пиано и акордеон….
Вятърът се усилваше, снежинките преминаха във виелица. Клошарите тръгнаха към шахтата, в която живееха.
Николай сподели:
- Каква изненада, какъв късмет! Да чуя виртуозно изпълнение на „Есенен валс” от Шопен. Той е роден в Полша. Баща му е французин, майка му е полякиня. Умира в Париж на тридесет и девет години. Бях в Париж и посетих гроба му в гробището Пер ла Шез. Шест милиона черепи са намерили вечният си покой в това гробище. Беше привечер. Дълго стоях там. Обикалях надгробния му паметник, заобиколен от метални решетки. Мръкваше. Изведнъж от някъде в ушите ми прозвуча мелодията на „Есенен валс”. Огледах се, наоколо нямаше никого….
- А, тъй ти се е сторило - прекъсна го Истатко.
- Не! - отсече Николай.
- Видях, как сред сенките на дърветата идват три жени. Носеха магнетофон и от него звучеше музиката на валса. Оказаха се полякини от родния град на Шопен - Желязова Воля. С тях имаше католическа монахиня, носеше голям букет цветя… Казах им, че съм от България. Учудиха се и споменаха „Рапсодия Вардар” на Панчо Владигеров, „Тракийски танци” на Петко Стайнов. Каква чест, какво признание! Стана дума за неравноделните тактове в музиката и те казаха, че са българско явление….
Истатко се намеси:
- Аз пък ще ти кажа, как звучно тракат колелата на влака в тихо време. Същинска музика! Веднъж, като изпратих влака и дълго слушах тракането на колелетата, тръгнах по линията. Повървях и видях до линията, с отпадъци от храна изхвърлено портмоне. В него пари, снимки, златно кръстче, лотарийни билети, а на бял лист за пишеща машина, някакъв бояджия от село зад Витоша му адресирал цветиста псувня….
- И това е българско явление - прекъсна го Николай.
- Чрез полицията и общината в Пирдоп открих лицето, някой си Стефан Кънчев. Изпратих му вещите в пакет, а той мило и сърдечно ми благодари.
Стигнаха шахтата. Вдигнаха капака и влязоха. Николай все още се вълнуваше от музиката, която чу.
Истатко му препоръча:
- Ти се опъни, а з ще отида на пост пред ресторанта, за да донеса нещо за ядене. Преди полунощ сервитьорката ми го изнася - каквото останало по масите и чиниите. Понякога дава и нещо за пиене. Благородно момиче! Студентка е в богословския факултет и както ми довери - кръгло сираче.
- Бог да я благослови! - каза Николай и продължи:
- Запали голямата свещ, ще свети, докато се върнеш. „Есенният валс” ме развълнува, потънах в спомени.
- Хайде, по този повод да пийнем по чаша шампанско! Има малко в бутилката, която онази нощ сервитьорката ми даде.
- Наздраве! - викна Николай.
- Живот и здраве! - отвърна му Истатко. После вдигна капака и излезе от шахтата.
… Малко след полунощ се върна. Донесе пълна торба с ядене, останало по масите на ресторанта. Вдигна капака и влезе. Голямата свещ, която запали, догаряше. До нея, притворил очи безжизнен лежеше Николай. Лявата ръка бе сложил на сърцето си, а дясната, опряна на тръбата, като че ли сочеше нещо далечно, дали познато или непознато….
- Какъв късмет! - извика Истатко. Пречестен, при запалена свещ и сред музика, да замине за онзи свят! Есенен валс… Есенен валс… Боже мой! Бог да го прости!
Истатко излезе от шахтата. До нея трите кучета лежаха безмълвни, склонили глави между лапите. Чудеше се накъде да тръгне. Взираше се в далечината, в очакване там да светне зелен светофар, да тръгне нататък и извести на някои, да дойдат и приберат безжизненото тяло на бездомника.