Георги Стойков

Андрей се качи на ранния влак за Горна Оряховица с необикновена пъргавост, която изненада и самия него. Отскоро време все нещо не му беше в ред. Ту кръстът ще го стрелне, ту коляно ще го свие и той, ако се случеше на улицата, с неудобство и тайничко присядаше на някоя пейка. Пречистена и освободена беше и душата му тази сутрин. От ведрото майско утро ли, от какво ли, още не можеше да осмисли, но в гърдите му напираше лекота и крачката му беше не за неговите осемдесет години.
Това настроение беше в пълен контраст с действителността, която го очакваше. В джоба шушнеше коравата бланка на телеграмата, получена вчера след обед. Тя бе кратка и жестока: „Татко почина. Погребението утре, 23 май, на село. Ирина.”
Влакът бе полупразен. През купе, през две, по един-двама пътници. Андрей се настани в съвсем празно, седна до прозореца, извади салфетка от джоба на тънката лятна дрешка и като духна няколко пъти по опрашеното стъкло, почна да го изтрива. Искаше да е чисто, да може, като се развидели, да гледа навън. Отдавна не беше пътувал насам и бе любопитен да види има ли промяна в пейзажа от онова, неговото време, когато добре познаваше този край. Като бивш стопански деятел, той бе посветил главната част от живота си за преобразяването както на окръжния град, така и на китните селца, чиито светлинки започнаха да се мяркат в смълчаните и все още потънали в сън безкрайни полета. Взираше се в тия светлинки и неволно ги сравняваше с човешкия живот. Не е ли и той една светлинка, която свети отначало ярко, после поизбледнява и като фар - ту светне, ту угасне, а към края съвсем се стопява и едва мъждука. Тия премигващи светлинки му напомниха за очите на Петър. Бяха черни и големи. В тях искреше постоянно някаква надежда. Те говореха и заразяваха без думи. С него бяха попаднали в курс за бригадирски командири през един януарски ден на далечната вече 1948 година. Мястото - стара вила на бивш богаташ в град Банкя. Случайно попаднаха в една стая, но си допаднаха за цял живот. Първото нещо, което спечели Андрей, беше признанието на Петър, че боледува от туберкулоза. Вярно, позакърпил е положението, но сухата кашлица още го буди нощем, а понякога и кръв храчи. „Затова - рече му - няма да пием вода от една чаша. Но това, между другото. Аз не се предавам. Вярвам, че ще живея. Новият живот има нужда от мен и аз съм длъжен да надмогна всякакви болести.”
Тогава му разказа и драматичната си житейска история. То, каква ли история може да има осемнайсетгодишен момък, но все пак история. Като ученик в Горнооряховската гимназия влязъл в нелегална конспирация. Годината - 1944, май месец. Полицията ги разкрила. Успял да се измъкне от арест и след три дни се присъединил към партизанския отряд. Писано било, обаче, да си мине през преизподнята на времето. В известната битка на отряда, с войска и полиция, в горите на село Стражица, Петър и още трима по-възрастни партизани се откъснали от основното ядро, водили бой до последния патрон и ги заловили. Тримата възрастни били ранени на различни места: кой в крак, кой в ръка, а единият бил ударен зле в корема и от устата му бликала кръв. Разстреляли ги веднага. Той бил читав - нито една драскотина. Двама войника се готвели да ликвидират и него, но се изпречил пред тях възрастен капитан, от запасняците: „Чакайте, момчета - спрял ги той, - та този е още дете. Дайте го на полицията, па да го правят каквото искат…” Две седмици в полицейското управление го изтезавали зверски. Бой, бой до подмокряне. Казвай! Какво да им казва? Ни ятаци познавал, ни в акции е участвал. Партизанин на един месец - какво може да знае? Дори имената на другарите си от четата не бил научил. Той още нямал нелегално име и всички му казвали „Момчето”…Отървал куршума, но от побоищата станал на парцал. В арестантското купе на влака за Варна го натоварили полужив. Единият от придружаващите полицаи, като го гледал че едва диша, попитал на гарата някакъв цивилен: „Ако хвърли топа, какво да го правим?” „Бичнете го от влака!” - бил отговорът. Завлекли го във Варненския затвор да чака присъда, защото там имало отделение за малолетни. И още там започнал да храчи кръв…
Тази история потресе Андрей. Той го обикна някак отведнъж. Обикна го, както се обича по-малък брат. Опита се още тогава да му съчувства, но Петър не позволи. „Не бързай - рече му - още не съм ти разказал цялата истина. Аз съм, братле, много виновен и пред другарите си, и пред себе си. Не изпълних партизанската клетва и последния патрон, клетвения, вместо в устата си, изстрелях по полицаите. Увлякох се, разбираш ли? Не разсъждавах, не мислех. Някакво чувство на ярост беше ме завладяло и аз стрелях и стрелях. И изведнъж пистолетът само клъцна… Е, нататък се сещаш. Наскачаха върху мен, вързаха ме…”
Петър не завършва двумесечния курс за командири. Болестта отново го поваля. Откарват го в санаториума във Велинград. Андрей сякаш осиротява. Пише му писма през ден, а получава по два-три реда с букви, разкривени като на първокласник. Досеща се - момъкът не може молива да държи. Скоро и кратичките писма секват. Неговите се връщат с досадната резолюция: „Няма такова лице.”
Съдбата, каквото и коварство да е заложено в тази дума, понякога обръща живота на човека на сто и осемдесет градуса, помисли Андрей и отново заби поглед през прозореца. Влакът все така ритмично потропваше по всяка става на железния път и го унасяше в размисъл. Беше се разсъмнало. Зелените ниви, огрени от косите лъчи на майското слънце, изглеждаха синкави, като че ли поръсени с разтвор от син камък. Листенцата на крайпътните тополи - същински обици - потрепваха нежно от утринния ветрец и пораждаха чувство за свежест, за крехка младост, за вечност. Не, няма смърт, откърти се нещо като стон от душата на Андрей. Вечен е животът. Вечен ли? А той къде е тръгнал?
Отмести поглед от прозореца и отново потъна в миналото.
Назначиха го за командир на младежка бригада в близост до Горна Оряховица. С двеста и петдесет младежи и девойки, събрани главно от Търновска и Провадийска околия, му възложиха да подмени старите релси и траверси и да преработи трошения камък по ж.п.линията от село Полски Тръмбеш до Дряново. Трудностите, както при всяко начало, бяха много и от най-разнообразен характер. Те погълнаха и дните, и нощите му. Имаше помощници, вярно, но неговото око трябваше да огледа всичко - от бараките, в които настаниха бригадирите, до храната, с която ги хранеха. Неопитни, повече ученици от гимназиите, младите хора за първи път се докосваха до истински самостоятелен живот. Ентусиазмът беше невероятен. Всеки искаше да се доказва - пред себе си и пред другарите си. Такава беше цялата атмосфера в държавата. Самото време раждаше някаква страст да се сътворява, да се съгражда.
А не беше ли това илюзия? - сепна се Андрей и неспокойно се огледа, сякаш се страхуваше някой да не е чул това, което помисли. Дали милият спомен от младостта не го подвежда? И може ли, примерно, сегашната младеж да тръгне с такова себеотрицание да съгражда разрушеното си Отечество? Имаше отговора на този и на други подобни въпроси, а ето на, не може да се отърве от тях. Все си ги задава, все си ги задава. А нито времето е като онова, нито младите са като онези млади. Май е прав Апостола на свободата. Всеки е във времето си…
Чак след първия месец, когато трудовият ритъм в бригадата се нормализира, една нощ Андрей се събуди с мисъл за Петър. Укори се. Как можа да го забрави за цели три месеца? Защо не го потърси? Родното му село е тука някъде, наблизо. Къде точно, не знаеше, но като отиде в Горна Оряховица, все някак ще се добере до него. Трябваше да види родителите му, да се информира къде се намира Петър. А ако се е прибрал на село?
Щом изпрати четите на работа, Андрей се качи на дрезината и замина на Горна Оряховица. Оттам пеш стигна до малкото селце Калтинец. Къщата, която му посочиха, беше едноетажна, тухлена, още неизмазана отвън. Беше навътре в двора. Щом открехна пътната вратница, от двете страни на калдъръмената пътечка, пред погледа му грейна градина, цялата изпъстрена с цветя. Те бяха подредени като по конец. Една алея с червени лалета. Друга - с жълти. А току до вратницата - огромна туфа бял трендафил, нападнат от цял рояк пчели. Те толкова възторжено жужеха, че наоколо се носеха невероятни мелодии, които заразяваха с пролетно настроение всичко живо. На двора петел кукуригаше. На комина на къщата гугутка надуваше гушка до спукване. Агнета блееха от съседния овчарник. Тази пъстрота от звуци върна за миг Андрей в невинните детски години в родното му село и той смело закрачи към къщата.
Тъжна беше срещата между двамата приятели. Петър, завит с домашна черга до шията, не помръдна от леглото. В очите му не трепна радост. Не подаде ръка и неговата увисна във въздуха. Дори го помоли да седне по-далеч от леглото, да не го „прихване” охтиката. А че беше се стопил, личеше по лицето. Не жълт, синкав беше цветът му. И само очите, големите очи, бяха останали, но блясъкът и в тях бе умрял.
Когато майка му, преждевременно състарила се жена, го изпращаше по пътечката към вратницата, отчаяно простена:
- Отива си, момче, сина ми. Как ще живея на този свят, божке!
Смутен и покрусен се върна Андрей в стана на бригадата. Цяла нощ не спа, а на сутринта повика лекаря - зрял, опитен човек - да се посъветва с него. Разказа му цялата история на Петър. Описа мизерната обстановка в дома му. „Сигурно и не се храни както трябва. Какво ще кажете, да го приберем тука при нас и се опитаме да го вдигнем на крака?” „Защо да не опитаме - разсъждаваше на глас лекарят. - Силната храна понякога прави чудеса. Пък и обстановката тука може да му подейства. Сред млади хора ще е…”
В просторната барака, определена за лечебен пункт, с дъски преградиха тясна стаичка. Имаше място само за легло и масичка. „Ще го докараме утре, мислеше Андрей. Ще има денонощно лекар при него. Ще му направим силна разкладка за хранене. От София ще доставим инжекции и други лекарства…”
Още по-тежка беше срещата на другия ден. Петър не искаше да мръдне от къщи. „Няма смисъл - махна с ръка. - Моята е свършена.” Майка му ги молеше: „Оставете го, стринка, да си умре на къщата”. Почти насила го качиха на каруца с два коня и препуснаха за бригадирския стан…
Настаниха го в тясната дъсчена стаичка. Останеше ли минутка свободен, Андрей бързаше да го види. Още от вратата питаше: „Как си, Пешо?” Първите дни думица не отронваше. Притворил клепки, правеше се на заспал. След седмица почна да му отговаря: „Жив съм”. Един следобед го завари, че седи в леглото. Помоли да му донесе вестник, „да види политиката”. Донесе му цял куп. Разказа му какво става по другите национални обекти. Цяла България е строителна площадка… Забеляза, че Петър го слуша с широко отворени очи. Излезе от стаичката с мъждукаща надеждица.
А след месец и нещо, о Боже, никога няма да забрави тази утрин. При него влезе без да чука на вратата, не, просто нахълта възрастният лекар, засмян до ушите:
- Твоят човек погалил сестрата по ръката!
Андрей подскочи от стола:
- Ще живее, докторе! - изкрещя той и срам не срам, хвърли се върху него и го целуна по бузата.
Чудото беше станало…

След близо половин година, някъде преди Нова година, Андрей получи дълго, възторжено писмо от Москва. Петър се учеше в Института за международни отношения. И потекоха като благи вести разноцветни картички с най-чисти изповеди. Всичките почваха с думи на преданост и другарска вярност. „Благодетелю мой…” О, колко много го притесняваха такива святи думи. И какво толкова бе направил?
В България вече, Петър изкачи за съвсем кратко време много държавни стъпала. Изкачи ги уверено, дръзко. Неговите управленски идеи за изграждане на икономическата мощ на Родината се разискваха на най-висши форуми. Където и да се появеше из страната, вестниците не пропускаха да информират.
Като управник на окръжния град, на Андрей все по-често се налагаше да търси помощта на Петър. Най-големият град в Мизийската равнина бе важно звено от националната икономика и държавата също бе заинтересована той да се развива с ускорени темпове. Петър сам го посрещаше в дългия коридор на „Бялата къща”, с разтворени обятия се гушеше на широките му гърди, както блудния син в прегръдките на майка си и шепнеше в ухото му: „Благодетелю мой…” Тази дружба между узрелите вече мъже роди много добрини за обикновените хора.
А после като битограден облак нахлуха превратностите на съдбата. И двамата вече бяха извън обществения живот. И двамата бяха извън играта, както е модерно да се казва напоследък. Старостта бе сложила край и на амбиции, и на възможности да се влияе върху съдбовни държавни и местни процеси. Непокътната остана само вярата им в идеалите и спомените за изживения живот. Живот не толкова за тях. Живот, посветен на другите. Но щастливи ли бяха? И в какво се заключава човешкото щастие? Едва ли имаха отговор. Топлеше ги хорското внимание, не ще и дума, но се намираха и такива, които не пропускаха да се погаврят и с човешкото им достойнство, и с делата им…
А ето че дойде и неизбежното. Онова, от което всички се страхуваме и очакваме. Андрей отново попипа в джоба коравата хартийка със скръбното известие. И все пак, и все пак смърт няма, натрапчиво се набиваше в главата му тази мисъл. Имаше обяснение. Примитивно, но все пак обяснение. Или това бе някакъв отчаян вик против безсилието на човека не само да спре, но и да обясни тази вечна метаморфоза живот - смърт. Петър ще продължи да живее чрез Ирина - уверяваше по скоро себе си Андрей. Аз - чрез двамата ми сина. Наскоро бе прочел по вестниците, че Ирина е избрана в най-висшия орган на партията, за реализирането на чиито идеали баща й бе отдал всичко. Обади им се в София, поздрави ги. Радост се усещаше и в гласа на Петър, и в гласа на Радка, майка й. Кръвта вода не става, почти извика тя в слушалката. Така е. Не става. Родителите живеят в децата си. Такъв е вечният кръговрат на битието. И все пак, утешение ли е това?
Като се поразтъпка по широкия площад пред ж.п.гарата и изпи едно кафе на крак, Андрей приближи жълта таксиметрова кола:
- Момче, би ли ме хвърлил до село Калтинец.
Черноокият мъж малко учудено повдигна сключените си вежди и поклати глава:
- Няма такова село.
- Ха! Как да няма? На три-четири километра е.
Шофьорът се позасмя:
- От трийсет години е квартал на града. Качвай се! - посочи му предната седалка.
Пътуваха няколко минути мълчаливо. Андрей хвърляше бърз поглед по прибягващите встрани панелни блокове и се мъчеше да си спомни какво беше преди повече от половин век тука - ниви ли, ливади ли, или овощни градини. Май бяха овощни градини - праскови, ябълки, круши. Ами да, много круши отглеждаха. Докарваха и в бригадирския стан.
- Къде да спрем?
- Право да ти кажа, и аз не знам къде да спрем. Починал е мой приятел от младите години, та идвам да го изпратя. Дали ще се оправя, кой знае.
- Как се казва вашият приятел?
- Петър се казва, Петър Сидеров.
- О, че аз го познавам бай Петър! То, кой ли не го познава в нашия край. Народен човек! Кога е станало това?
- Миналия ден в София, но погребението ще е тука. Така пожелал.
- То се знае, че така ще пожелае. Той умираше за този край и много направи за хората.
- Знам, знам. Направи. И не само за този край.
- Напоследък си идваше всяко лято. Много пъти съм го возил от ж.п.гарата дотук.
След минута-две таксиметровата кола се закова пред познатата едноетажна къщица. Тя все още не беше измазана. Тухлите бяха поизбелели и изгубили ярко керемидения си цвят. Новото беше, че на покрива блестеше кръгъл диск на телевизионна антена. Между пететажните блокове къщичката изглеждаше още по-миниатюрна. Дървената вратница - и тя май бе същата. И тогава бе боядисана в зелено. Отгоре две пиленца от ламарина бяха изплезели езичета едно срещу друго. Карат ли се, глезят ли се?
- Е, благодаря ти, момче. Колко ти струва возията? - Андрей започна да бърка във вътрешния джоб за портмонето.
Шофьорът го погледна благо:
- Щом си приятел на бай Петър и идваш от толкова далече да го изпратиш, и ти сигурно си добър човек като него. Нищо не струва.
- Ама, как…
- Хвърли върху ковчега една бучка и от мене. Лека да му е пръстта.
Таксиметровата кола замина и Андрей остана сам пред вратницата. Погледът му отново се спря на двете тенекиени пиленца, изплезили езичета едно срещу друго и посегна да отвори. Внезапно усети, че краката не го държат. Леко отстъпи назад и полугласно изрече: „Дръж се старче!” Разтръска глава, стисна челюсти и натисна уверено дръжката на вратата.
Беше подранил. По двора не се мяркаше никой. Изглежда чула тропването на вратницата, с разширен, изненадан поглед на стълбището го посрещна Ирина, хвърли се с плач на гърдите му:
- Чичо Андрей! Чичо Андрей!
Не се зае да я утешава. Много смъртници беше изпратил и знаеше, че каквато и успокоителна дума, колкото и искрено да е изречена, при тези обстоятелства звучи кухо и фалшиво. Само я милваше по косата и съчувствено шепнеше:
- Поплачи, моето момиче, поплачи!
Чула хълцането на дъщеря си, на вратата се показа майка й. С олюляваща се стъпка приближи, протегна ръце към Андрей и някак объркано рече:
- Видя ли каква я свършихме ние, Андрей?
Лицето й беше бяло като платно. Очите - събрали и скръб, и отчаяние, и немощ. Тя го хвана за ръка и го поведе към стаята. Да, същата стая, откъдето преди няколко десетилетия той грабна Петър, както се грабва малко дете и го пренесе до каруцата на улицата. И леглото в ъгъла, под прозореца, май че е същото - пружинено единично легло, с табла откъм главата и на нея русалка под зелена върба. Сега на него седяха мълчаливо две възрастни жени, навярно съседки.
Ковчегът с покойника беше в средата на стаята. На стол до главата му - чиния с жито и в житото забодени две запалени вощеници. Пламъчетата им хвърляха по лицето на Петър жълти отражения. Иначе лицето му беше спокойно. Изглеждаше като заспал. Да го побутнеш и ще отвори очи. Буйната му гъста коса, леко чупната над челото, беше си както в ония, младите години. Само беше посивяла, особено над слепоочията. Бръчките по широкото чело бяха изчезнали. Всичко си е както беше, помисли Андрей, няма ги само големите вечно изпълнени с жажда очи. Клепките бяха ги скрили. Не притворени, а стиснати като на сърдит човек, който не иска нищо да види в този миг. На кого ли се сърди? Сигурно не на неговото идване по никое време на годината. А може би на себе си, че живя много праведно в земния си живот, а ето на, не го подмина и най-лошото. Впрочем, кой е прокопсал от праведен живот? Ей и къщата. Каквато я завеща баща му на него, такава я оставя на Ирина. Знае и софийския му дом. Дом като на всички хора. Влизал бе обаче в апартаменти на негови колеги, в които можеш да се разхождаш с лека кола. Но защо се учудва на Петър. Нали и той живя така праведно. За осем години кметлък на най-големия град в Дунавската равнина, раздаде на хората повече от петнайсет хиляди апартамента. За семейството си да помисли, не дойде ред. Остана си и до днес в двустайното апартаментче, където отгледаха с жена си двамата си сина. Добре, че момчетата бързо стъпиха на крака. И докторът и архитектът си построиха жилища два пъти по-уютни и просторни от неговото. Така че, и Петър, пък и други хиляди честни хора не трябва да се самоупрекват, че не са използвали служебното си положение да трупат материални блага. Дали ще се сети някой да оцени това, Андрей не беше сигурен. Особено днес, когато хорската алчност няма граници. Пък и трябва ли да се бие барабан за нещо, което трябва да е същност на човека?
—————
От ритуала на гробището малко неща останаха в съзнанието му. Или още не беше го събрал в паметта си, не беше го осмислил. Толкова много хора, като на митинг! Всеки нещо предлага, всеки нещо прави. Бъркотия. И цветя, цветя! Беше го помолила Радка да каже няколко думи. Каза ги и с болка, и с гордост. Дори сега, когато пътуваше с влака обратно за своя град, възбудената му памет още ги повтаряше. Повтаряше ги припряно, като речитатив. Не беше сигурен дали така ги е казал. Помни само, че с пресъхнало гърло почти изплака: „Отиват си, отиват си един подир друг от белия божи свят ветераните на трудова България. Те свършиха добре своята работа и спокойно лягат в прегръдките на майката-земя. Мечтите си за по-добър и по-справедлив свят те превърнаха в дела. Изпитаха и горчилката от разрухата на тия мечти. Но вярата не ги напусна нито за миг. Завещават я на младите поколения. Ако можеше Петър да види колко хора го изпращат, сигурно щеше да се радва. За жалост природата така е отредила, мъртвият да не изживее тази последна радост. Осъзнаваме я ние, живите. Дано това ни стресне и ни накара да станем по-добри, по-благородни, по-справедливи…”
Еднообразно чаткат колелата на влака по ставите на релсите, а в ушите на Андрей това чаткане звучи като трополене на бучките пръст по капака на Петровия ковчег. Един странен жест на прощаване с мъртвите, от който на душата му стана тъжно, а в очите му отново набъбна влага.