Владимир Георгиев

Навън едно дете играе. Има пред себе си препятствия - дама е това, сложна е играта. Ако не уцели кутийката, ще загуби играта. Ще е лошо. Ще заплаче. Затова внимава. Спретната е, с рокличка, червена, цялата е като цвете, радва се, внимателна е.
Баща й пие отсреща, мъдър е, но сложен и тревожен, като игра на дама, не знае дали да скача още или играта му е свършила.
Майката простира спомени, плаче, навън е времето красиво, закъсняло, вятър ще подухне, ще изсуши прането. Сълзите не.
Асфалт се лее като кръв из цялата земя, населена някога от българи, както са наричали повечето от тях.
Бащата пада върху асфалта, обича момичето, което играе дама, не може да го каже, пиян е от срам, срамът му е кръв, плюе я. Тя, дъщерята, няма никога да бъде дама в асфалтна държава.
Майката изпуска прането, то бавно полита, далече, като фиш от тото, и върви към магистралите на тази родина.
Един баща, пияница, инфаркт, едно момиче, покосено, страда, едно пране - на вятъра, една жена, която иска да простира.