Николай Иванов

превод от руски: Тихомир Йорданов

Новела

…Брадатият главатар, с увита покрай челото зелена лента, й каза - върви натам. И й показа с цевта на автомата планинския склон. Зад него ще намериш сина си.
Или пък това, което е останало от него.
Ако стигнеш, разбира се.
От този жест бандитите се смръзнаха, изпърво тези, които поставяха на този склон минното поле. Поставяха ги надеждно, на сигурно - в собствена безопасност при движение насам и натам.
Разузнавачите на федералните сили не преминаха - върнаха се, отнасяйки ранените.
Попадналите под артилерийската стрелба чакали се спасяваха от снарядите в клисурата, измъквайки се там на простор и на милостта на Аллаха, произвеждайки от разстояние фойерверки.
Пленените, които си помислиха да избягат, оттук излетяха към небесата.
Синът й? Не, синът й го няма тука, но те са чували за пленения руски войник, който отказал да снеме православното кръстче. Напразно се е отказал - не са го снели през главата му, деловито са отсекли главата му с ятаган, и кръстчето само паднало на тревата. Едно мъничко такова кръстче на шията с копринена нишка, веднага се намокрило с кръв. Гордост показвал, дърпал се насам-натам. А иначе би живял. Какво пък, и без кръстчето… Глупак. Погребали го точно там, на склона. Върви, майчице, че идва нощ - в планините се стъмнява бързо. Само че е жалко, че няма да стигнеш. Никой не е стигал.
Тръгна.
Вървеше по тревата, израсла върху мините и между тънките жици, съединяващи капана от гранати. Покрай изранени от бризантните късчета храсти. Покрай жълтеещите кокалчета на нечии синчета, неизмъкнати от минното поле ни от свои, ни от чужди. Вървейки, да ги би събрала, щом е тука, че да ги погребе по човешки, с молитвица, но тя бързаше към своето дете, към своята кръвчица, към своето глупаче, непослушало бандита. О, Господи, защо? Нали тя самата пред хората, на сборния пункт, надяна кръстчето на шията на синчето си - да го пази! И нали видя, че нейният Женка се стеснява от другарите си, пъхна подаръка й дълбоко под ризата. Мислеше си, че е грешно да не го носи, но тайничко ще го снеме.
Не го сне…
А подире й все гледаха тези, които искаха да си имат собствено слънце, собствена лична власт, свои роби. Гледани, охранени, насмешливи брадатковци. Три месеца тя, все още млада жена, усещаше върху себе си тези погледи, търпя унижения, оскърбления, издевателства. Три месеца я пронизваха студени дъждове, от които в друго време би могла да се укрие с ръцете си. По нея стреляха и свои, и чужди: по самотна непозната фигура на война стрелят винаги - за всеки случай просто така, за забава. Тя пиеше вода от росата по листата и ядеше коренчетата на тревите. Отдавна бе изгубила в блатото чехлите си и сега вървеше по планинските пътеки, по неизораните ниви боса. Търсеше сина си, попаднал в чужд плен на чужда война. Недоспала се промъкваше от банда към банда, гладна от един аул към друг аул, премръзнала от дол в дол. Но знаеше: докато не го намери жив или мъртъв, няма да напусне тази земя, тези планини и стръмнини.
„Боже, помогни. Дай ми сили да стигна и да го намеря. На колене бих ти стояла - но трябва да вървя. Помогни ми, Господи. Сетне ми вземи всичко, което поискаш: живота ми вземи, душата ми, ума ми - но сега ми помогни…”
- Сега, сега ще полети, насам-натам, върви.
Ама, че е държелива. Тука още никой не е преминавал - бандитите чакаха, неотмествайки очи от руската жена и страхувайки се да не пропуснат момента, когато земята под краката й ще се издуе, когато земните й мъки ще свършат.
Не свършваха. Дали небесата, оправдавайки се за страшното наказание, избрано за сина й, отместваха страшните разстояния, дали ангелите, от него, от Женка долетели постилаха крилата си под напуканите, със спечена кръв крака, и не им позволяваха да натиснат по-силно от обикновено върху минните взриватели. Но вървеше и вървеше нататък, където би могъл да е синът й, отиваше по-далеч от главатаря със зелената лента, изписана с арабско везмо. И когато вече се скриваше от очи, изчезваше сред тревите, един от бандитите вдигна снайперската си пушка, взе на прицел прегърбената гърбина: тя премина - да навести другите. Не излетя - но ей така, ще падне…
Нещо трепна у брадатия, той грубо отмести настрани оръжието си и заграчи встрани, в теснината, в дупката, в мрака. Той не отгатна. А този, който не отгатва, той губи…

…А след два дена пред бойното охранение на пехотния полк излезе побеляла старица, стиснала в ръка кръстче на копринена нишка. И от пръв поглед не можеше да се разбере рускиня ли е, или чеченка.
- Стой, кой е там? - спазвайки устава, попита часовоят.
- Майка.
- Тука има война, майко. Върви си.
- Няма къде да отида. Синът ми е тук.
Вдигна ръцете си - без нокти, изкривени от застинала болка и скъсани сухожилия. Показа им към страната на планинския склон - той е там. В каменната яма, която е изровила с ръцете си, с ноктите, оставени там, сред каменистия трошляк. Колко ли преди това е пролежала безпаметна, когато е търсила във вълчата яма родната рижа главица, заради която ласкаво дразнеха нейния Женка със „златисто-златен” - не знае. Още колко след това е лежала до намереното обезглавено тяло на момчето й - също не знае. Но съвзела се, поглеждайки чуждото безжизнено небе, оглеждайки застаналите покрай нея бандити, усмихна им се и внезапно се зарадва: не позволи синът й да лежи разхвърлян из клисурата…

…И като изслуша тихите й стенания, също побелелият, измъчен от противоречивите заповеди, обвиняван от политици и правозастъпници във всички смъртни грехове, през цялата война нито веднъж недоспал си подполковник издаде команда полкът да се построи под палещото слънце. В пълен състав, до последния войник. С бойното знаме.
И тъкмо замряха в своите ротни карета, сковани в бронежилетки и каски, той неочаквано изведе гостенката в средата на планинското плато. И протяжно, с хриплив, насечен в боевете глас изкрещя над клисурата с остатъците от бандата, над минните полета, обсипали склоновете, - изкрещя така, сякаш искаше да го чуят всички политици и генерали, старейшини и войнишки майки, цяла Чечня и цяла Русия:
- П-о-о-олк! На колене-е!
И пръв, навел побеляла глава, се склони пред дребната, боса, с подбити до кръв нозе жена.
А след командира си коленичи върху прашния гранит на височината поределият до батальон, измършавял в боевете полк.
Редниците коленичеха, малко от малко оправили се в случилото се.
Сержантите безпрекословно се доверяваха на своя „батюшка”.
Тримата останали живи прапоршчици - Петров и двама Ивановци, паднаха на колене.
Лейтенанти нямаше - лейтенантите ги убиха в атаките, пъчеха се напред като момченца - и след прапоршчиците коленичиха майорите и капитаните, макар още от курсантски пагони да ги учеха, че съветският, руският офицер само в три случая има право да застава на колене: да пие вода от ручея, да целуне жена и да се прости с бойното знаме.
Сега по заповед на младия побелял командир Знамето само се сведе пред крехката гологлава жена. И се оказа, че тя изведнъж волно или неволно, по нареждане на съдбата или случая, но по-се възвиси над червената коприна, окичена с ордени още в онази, отминалата, Великата Отечествена война.
По-високо от подполковника, и от майорите и капитаните, и от трите прапоршчика - Петров и Иванови.
По-високо от сержантите.
По-високо от редниците, какъвто бе и нейният Женка, неизвършил героични дела, само ден бил на война и половината от следващия ден - в плен.
Тя се оказа по-висока от тревожно замрелите зад гърба й и отляво планини.
По-висока от дърветата, останали в ниското, в клисурата.
И само ясното небе неотлъчно гледаше в някога сините като метличини очи, сякаш се опитваше да се изпълни от техните бездънни дълбочини със сила и твърдост. Само вятърът докосваше хлътналите и обветрени бузи, готов да изсуши сълзите, ако те се излеят неочаквано. Само слънцето се опитваше да сгрее тесните, крехки рамене, покрити с избелялата блуза.
Полкът продължаваше да стои на колене, сякаш прошка измолваше за цяла Русия, за политиците, несъумели да спрат войната, за мъките и страданията на една само войнишка майка. Коленичеше заради нейния Женка, обикновения златист воин. За православното кръстче, тайно надянато и не снето от великия руски войник в тази страшна и неразбираема война.