ЗА КНИГАТА НА ВАЛЕРИЯ АНДРЕЕВА „ГРЪНЧАРЯТ”

Валерия Андреева чертае собствена траектория в пределите на художествената словесност

Ваня Борисова

Неотдавна в сборника „Да узнаеш тайната на хляба” Валерия Андреева показа, че владее уверено кратката есеистично-белетристична форма като собствена версия на късия разказ. Сега в „Грънчарят” виждаме как тя сполучливо разгръща притчов сюжет в жанровите параметри на новелата и повестта.

Това оригинално повествование, чийто вътрешен обем се създава не от броя на страниците, а от дълбочината на мисълта, е наситено с иносказателност и стига до самите устои на човешкия живот, взира се в самата загадка на съществуването.

Сюжетното ядро на книгата „Грънчарят” - историята на човека, който вдъхва живот на глината и едновременно с това вае собствената си личност и духовна биография, е заредено със значителен алегоризъм, от който авторката се е възползвала максимално пълноценно.

Иносказателният код придава на повествованието концептуална цялостност и свързва фрагментите му в мозайка от преживявания, размисли и прозрения. Подобно конвергиране и уравновесяване на компоненти е по вкуса и таланта на писател, решил да чертае собствена траектория в пределите на художествената словесност.

Историята на грънчаря не започва с неговото раждане или родова генеалогия. Тя започва с пожар, унищожил грънчарската работилница. Случайността изтръгва героя от рутината на всекидневието и го тласва по пътя.

Пътят е универсален символ на човешката активност, но пътуването на грънчаря не е пребиваване сред екзотиката на големия свят. Външните събитията от малък отрязък човешки живот са нанизани на оста на едно вътрешното пътуване в себе си и към себе си, стимулирано от неудовлетворение и копнеж.

Забележителна е способността на авторката да превръща външния свят в проекция на вътрешния живот на своите герои. Всичко, което ги заобикаля - от природна среда до битова предметност, е наситено с живо човешко възприятие и етически проникнато от идеята за обич, щедрост и благодарност.

Книгата се структурира на интровертен принцип - разгръща се като движение отвън навътре. Тръгва от зримата материалност на изгревите и залезите, на глината и хората и води към невидимия смисъл, който те крият в себе си. Предният повествователен план се гради от поредица интензивно почувствани, преживени и осмислени късове живот.

Събитията с анонимните места и хора оформят изобразителния фон. В своето идейно и емоционално-образно единство текстът е художествена рефлексия върху вечните въпроси кое прави живота смислен и човека щастлив. Краят на пътешествието е приютяване на героя в прегръдката на любовта и в удовлетворението на творчеството и мъдростта. Така пътуването на грънчаря се оказва приключение, разбирано в духа на Жан-Пол Сартр: „…събитие, което надхвърля обикновеното, без непременно да бъде необикновено.”

Книгата събира в непротиворечиво единство различен вид проза. Първата част е по-типичен наратив, съсредоточен върху житейската история на основния герой. Втората и третата част стилово и емоционално-психологически обогатяват повествованието с формите и техниките на епистоларната проза - дневникът със споделените впечатления, преживявания и размисли и писмата, запечатали най-интимните мигове и помисли на грънчаря. Парадоксът е в това, че пътувайки по света и в себе си, героят не търси смисъла на живота си, а се убеждава, че вече го е открил.

Валерия Андреева умее да въздейства на читателя със своята положителна, оптимистична менталност. Тя очевидно е човек, който при никакви обстоятелства не се отказва да вижда чашата полупълна, а не полупразна и в гората чува славея, който пее в клоните на дървото, а не дървояда, който гризе кората му.

Технологичният скок в комуникациите въведе големия свят в домовете ни. Глобализацията разшири хоризонта ни, но с това увеличи и страховете ни. На фона на песимистични прогнози за утрешния ден и на мрачни сценарии за бъдещето на света, четиво, струящо такава ведрина, има въздействието на заклинание, което държи злото далеч. „Грънчарят” е творба с изключително концентрирано послание за добро, за добрина, за доброта, защото

Валерия Андреева владее силата на думите, управлява я със зрителната чувствителност и изобразителното майсторство на художник и с проницателната мисъл на философ.
Вероятно липсва статистика в каква степен книгите питат и в каква степен отговарят. Кои са по-добрите книги - тези, които поставят въпросите, или тези, които предоставят отговорите и какъв е моят читателски профил.

Съдържанието на цялата книга гравитира около въпросите кое прави живота смислен и човека щастлив, а един от отговорите на Грънчаря е неоспоримо точен: „Да се радваш на това, което имаш, докато работиш за това, което искаш, е верен път към щастието.”

Валерия Андреева показва устойчивост на писателския почерк. Интелектуалният подход към проблемите на съвременника, повишената условност на разказа, близък до алегоричната природа на сказанието и притчата, разчленяването на повествованието на текстови отрязъци, отразили поредица интензивно преживени и почувствани късове живот, вникването в сложния вътрешен свят на човека, ведрият поглед към превратностите и изпитанията на човешкото битие, съхранената връзка на човека с природата и силата й да възстановява ранената от житейските битки човешка душа, правят авторката разпознаваема и близка на читателя.

В „Грънчарят” класическият жанров канон с неговия неизненадващ хоризонт на очакване е заменен от свободно движение из формите и езиците на словесността. Това придава физиономичност и неповторима свежест на пресъздадения свят, чийто фокус е личността на твореца мъдрец.

Основният герой е отлична находка на авторката, защото й позволява да обгърне в пълнота измеренията на човешкото битие - от традициите на грънчарството като проява на въображението и сръчността на ръцете до духовните прозрения на човека, превърнал битовата нужда в творчество и простия занаят в изкуство.

Грънчарят е гранична фигура. Той, от една страна, е част от познатата делничност на живота, но от друга - посредник между нейната баналност и неповторимия свят на изкуството. Глината събира в себе си и библейската представата за сътворението и смъртността на човека, и модерната идея за извайването на човека в потока на живота, за скулптирането на личността в процеса на самонаблюдение, себепознание и преоткриване на света в труда, приятелството, любовта, красотата.

Склонността на авторката да експериментира със словото се проявява не само на нивото на стила, но и на нивото на графиката. Синтезът на пейзажни импресии и психологически наблюдения, на наратив и афоризъм, на повествователен фрагмент и цялостна философия на битието имат своето оригинално продължение и допълнение в оформянето на текста върху белия лист като код и картина.

С активирани до максимум зрителни рецептори, читателят се оказва неусетно и цялостно приобщен към един свят, широко отворен за красота и добро.

И надежда. Защото Валерия Андреева е посланик на надеждата. Всичко, написано от нея, е проникнато от убеждението, че докато човекът притежава способността да се стреми към съвършенство, да оспорва себе си и да разширява границите на собствената си духовна вселена, съществуването му не може да бъде еволюционна случайност.