МАРТЕНСКИ НАСТРОЕНИЯ

Елена Вълкова

МАРТЕНСКИ НАСТРОЕНИЯ

Бабо Марто, какво ти е?
       Хайде, кажи ми, защо
все ти не можеш място да си намериш?
Вчера изхвърли зимното ми палто -
и пак северняк прозорците разтреперва.

Търсиш силни усещания?
      Или си търсиш шейна
да те изтегли от затъване
      в невъзвратимото?
Облегни се, сестрице,
      на разцъфтелия дрян.
Виж как Вечният Огън,
      по детски се плези на зимата.

Сред стада от облаци
      нека проблейне - Овен.
Време разделно за: “Свършено…
      Всичко е свършено…”
Да оправим щетите от мрачния,
      късия ден.
Да е синьо небето
      за броеницата:
- Щъркели! Щъркели!


МОМИЧЕ Е ДУШАТА МИ

Получих си и двете телеграми -
инфаркт, инсулт… И вече ми е време
да се подготвя за онази среща
със Светлината… Да не ме стъписа:
“Какво ще ми покажеш от живота си?”

Да вляза пак в картинките от Книгата
с Избрани намерения, довели ме
до сума ти възходи? Не, падения.
Да срещна пак любимия човек.
Да го загубя! Да го преоткрия.

Да разбера защо, като глухарчета,
се пръснаха децата ни. И само
Дългът, за час-два, връща ги
при мама.

Да не подмина и онези, за които съм
конфликтна, саможива, горделива.
(Защото не се вайкам:
         ах, горката аз!)
А, рачешки, потъвам във молитвите…

Момиче е душата ми. И макове
по бузите й пламват всеки път,
когато види - как се е оцапала!
В такъв вид - да се появи?
ОТВЪД?

И затова, додето е във тяло,
на свещи ще си готви нов чеиз
с неръкотворни момини сълзи -
за срещата с отлитналия АНГЕЛ.

Стискам й палци - да й стигне времето:
да се раздипли пламналият мак
във утрешна, невестинска, премяна за
момиче - бяло, като първи сняг!


***

Юни, юни… С длан изтрива
потното си чело времето -
и отново кръст превива
над земята всеки Еньовден…

В цвят бакърен грейват ниви,
дъждовете - вечни скитници,
мятат белите си гриви
сред задъханите житници.

Младостта си взема сбогом
с поривите необяздени,
с тичането босоного
под дъга от тюркоази.

Виното на екс се пие,
слънцето е във зенита си -
и годината ще скрие
половината от дните си.


***

Най-здрава съм била,
              когато всеки път,
вместо лекарства, си купувах
              цвете
и му се радвах, като на дете,
              докато пиеше водичка
                      като птиче.

Душици,
          на вода и светлина,
дошли тук от страните на Мечтите,
          бъдете ми и днес
          спасителния цяр
от черногледството на самотата.

Водете ме към Нос
        Добра надежда -
някой ме чака
        да му се порадвам.
И, колкото и да расте,
        не може
да отлети оттук
        като децата ни…


НА ПОПРАВИТЕЛНА СЕСИЯ

Много майки, на млади години,
сме в трескави изпитни сесии…
По каквото ти хрумне, живот!
И по всичко ни трябва
       “Отличен”.
Иначе конкуренцията,
ще ни изхвърли на улицата.
…Стига си ревал!
       И стига глупости…
“Ваш син ли съм?
       Или на щъркелите?”

Млъква детето… Оттегля се
в ъгъла, като наказано.
Гушва го в скута си
        баба му.
Тя има нерви за него.

Само тя днес има време
за всички детски въпроси.
Трябва с “Отличен” да вземе
поправката си
по Майчинство.


БОЖИИТЕ ХОРА ОКОЛО НАС

Те рядко ходят на църква.
Още по-рядко цитират
подходящия стих от Библията.
Времето им протича
като вадичка сред лехите
на всекидневния подвиг:
безшумно да се раздават -
и в семейството,
и във службата.

Да стигнат до всяко цвете,
което бере душа.
До всеки домат - на колче.
Безшумно да го подпрат.

Отгде им се вземат силите -
без вайкане: “Пак ли аз?”,
и мечтите ни да обгрижват
със сърца - живи слънца?

Все няма време за църква
и за елейни слова.
Но - и без да се кълнат в Господ,
Той ни обича - чрез тях.


ФОНТАНИТЕ НА ПЛЕВЕН

Искри, клокочи, пени се
      и със седеф покрива
дърветата, цветята,
      жужащия площад,
със водно пистолетче
      обстрелва минувачите,
пренасяйки морето
      в задушния ни град.

Там днес не е за българи,
      без кредитки в зелено,
но ние сме богати
      с фантазия - и тук,
през цветната феерия
      съзираме Месемврия
и чайките се викат
      почти като на юг.

А вечер сме край замъци -
      не пясъчни - от пламъци,
извиват самодиви
      омайващи хора.
И оживяват приказки
      и в сините им вирове,
танцува сякаш Времето,
      под звук от тамбура.

Изскачат водоскоци,
      настигат се в подскоци,
безброй пъти в минута,
      менящи си цвета -
като че ловък фокусник
      задъхано жонглира,
наместо с цветни топки -
      с небесната дъга.


МАЛОДУШНИЯТ

В началото и аз съм му съчувствала.
Добър човек, а все не му върви.
Все него ощетяват. Не е честно!
Подпри го, рамо, за да се съвземе!

Той дава вид, че отсега нататък
ще знае как и сам да си помогне.
А после се намества във живота ми,
като във майчината си утроба.

И тъй: или съм длъжна да износя
плода на тази нежелана бременност -
или ще стана лошата! Виновната
за новия провал на малодушния!


***

            на Маестро Ангел Станков

Пред музиката мога само да мълча.
Да слушам… До захлас да се заслушвам
във майчинското „на-ни” на реката…
Във сърцебиенето на морето…

Във първите му сблъсъци с брега -
отстъпващ… винаги - ронлив, отстъпващ…
В градушката на бурята… В отпора
на мачтите… На шепата моряци…

В затишието, връщащо дъха
в душата - ням свидетел и заложник
на вечните стихии. И - във нас!…
В сърдечните извивки на щурчето

край пътната врата… В капките дъжд,
с които люлякът приветства пътника…
В дуета между първите лъчи
на Слънцето - и алта на авлигата…

Тъй многогласно ни говори Бог,
а Музиката го хармонизира,
че трябва само, само да мълчиш.
И да го слушаш, да го слушаш,
          да го слушаш!


САМОУЧИТЕЛ ПО ПИСАНЕ

           “Цель творчества - самоотдача,
            а не шумиха, не успех”.
                         Борис Пастернак

Като усетиш, че не ти е лесно
да кажеш нещо ново, замълчи…
Моли се тишината да те свърже
със вътрешния глас, със гласовете
на отлетелите в Отвъдното поети.

Неосезаеми са като въздуха,
но ярките си стихове дължим -
НА ТЯХ, на тихото им съпричастие
с терзанията ни. Добри познати са
със страстите човешки. С беззаконията им.
И искат да помогнат. Според силите си,
прозренията си… Защото - Там,
за земните ни мерки място няма.

И, от потъналите си гемии,
изваждат днес - духовните съкровища,
споделят ги със хората на Словото.
Защото То е със огромна мощ,
и, ако овреме - разтърси спящите,
светът - след век - ще стане
Златен век.


ВЕРУЮ ЗА ВЯРАТА

         “Но, Боже, дай ми сили не да те следвам -
          да те разбера.”
                                  Весела Димова

Няма как да не мислим за Теб - по човешки.
Избрал си ни, казваш, за Свое подобие.
И ти приписваме своите грешки,
не схващаме Твойта… взискателна Обич.

Тежи ни Свободната воля… Небето
е страшно високо,
а земното щастие -
тъй привлекателно! И за небцето,
и за сърцето - обект на Двувластие.

И Ти си му жертва.
Пожертва Агнеца,
с надежда лукавият да се покае,
за съвест да Ти се помоли подлецът.
Че няма да стане - и Ти си го знаел.

Но ВЯРАТА В ТЕБ е ключът от вратата
за Второ Пришествие.
Ще се отвори -
и ще възкръсне СИНЪТ. Във сърцата ни!
Тогава ще станем - Твое подобие!


***
Врабчови стъпки по снега на времето
са стиховете ми…
Защо ги пиша?
Кому са нужни скръбните прозрения
на някаква… изкукала вдовица?

Кой! - с всичкия си - ще се раздели
с удобството на:
“Аз съм честен, праведен.”
Към себе си да е максималист?
Да чисти рибата - с обезглавяване.

Все някой трябва да посмее - пръв
да стъпче образа си,
за пред хората.
Жив да се одере. До зъб. До кръв!
В себепромяната да впие коренче.

Все някой трябва да остави знак:
“- Живях зле,
искам да си платя. С лихвите!”,
преди да ни погълне онзи мрак,
след който може и да няма стихове.


МИГ, ВЪРНИ СЕ!

Зад всяка самота стои - врата,
затръшната пред сълзите на ближен.
Горчив е хлябът, посолен със тях.
Ще ни присядат, докато сме живи,

отказаната милост - топлинка.
Отчаяно ще молим:
- Миг, върни се!
Но към протегнатата ни ръка
ще куца само сянката на птица.


***
“Щастливо дълголетие!” - гласят
честитките. Безбройните наздравици.
И все пак ни наляга… старостта.
От здравето - и папер не остава.

Смалява се човекът. До дете.
Да имаше и някой да го гушне…
Но и в страданието се расте,
когато сме най-зле
сам Бог се вслушва
в неволите ни. Дава ни кураж:
децата падат… за да се изправят.
Не съди никого. И ще си здрав.
Помни доброто. Лошото - прощавай.

Побира се човекът в “Ох, боли!”,
защото и най-праведният има
трески за дялане.
Така сълзи
лоза зарязана. И ражда виното.

Тъй стене и жената… До мига,
в който детенцето и появи се.
Благословено да си “Ох, боли!”
Защото значи: жив си, жив си,
жив си!


ЛИТИЯ В ПАМЕТ НА
СВЕТИ ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ

Вместо очаквания сняг за Коледа,
и зимата пристигна… със кокичета.
Това добър знак ли е, Свети Отче,
ще тръгне ли България нагоре?

Провиждаш ли таворска светлина
за жаждущите Правда? Разбирателство?
Ще събере ли Бъдни вечер лястовиците
с провисналата стряха? У дома…

Провиждаш ли спасение от схизмата?
“Обичайте врага си” ще спаси ли
света ни от беса на джихадистите?
Провиждаш ли Любов, Веротърпимост

към всичко сътворено от Един Бог?
Човеци сме - да сме му икономи.
Блазя ни! Само нас е дарил с разум.
Горко ни, ако го петним с омраза…

Столетия си слушал само вопли
от всеизстрадалата ни България.
То не бе царщина, не бяха робства!…
Що патриоти си меняха Вярата

да са на власт. Най-сладкото надлъгване:
“Заклех се… на народа си да служа”.
Де се е чуло и видяло български
болярин в болките ни да се вслушва?

По Рождество се случват чудеса.
Литийно ти се молим, Свети Отче,
Бог да ни прати неподкупно войнство.
Да извлечем от дъното България.