Георги Тахов

Георги Филипополи - книжовник, живот - загадка. Но не толкова той е в същината на настоящата публикация, колкото обстоятелствата и епохата, от която черпим сведенията.

Най-същественото е, че лаконичните сведения за него са от канцеларията на венецианския нотариус по търговията с роби от далечната 1383 г. и след това.

От пергаментите, запазени в „Archivio di Stato” във Венеция, разбираме, че е работил в гр. Кандия, на остров Крит - едно от най-оживените средища на средновековна търговия в Средизнеморието. Документите, които той е подписвал, са част от един крайно интересен летопис от пергаменти.

Малко предистория по публикуването на тези писмена върху „средновековна кожа”.

През пролетта на 1931 г. д-р Иван Сакъзов проучва за пръв път споменатите писмени паметници. Между другото, в тях се говори за продажба на роби и от Пловдив и Пловдивско. Архивата се съхранява отделно от държавната библиотека на Венеция, събирана близо едно хилядолетие.

Част от данните, открити в „Archivio di Stato”, д-р Иван Сакъзов публикува през 1932 г, в студията си „Новооткрити документи от края на 14 век за българи от Македония, продавани като роби.” Едно уточнение, което дължим на автора - в студията са поместени данни и за други градове, като Търново, Пловдив и София. Освен това, в епохата, за която става дума, част от Тракия се е считала за Беломорска Македония.

Сведенията са изключително ценни, за да могат да бъдат изоставени от нашия изследовател. Онова, което той успява да прегледа, е само част от документалния материал в този архив, за което д-р Иван Сакъзов пише:

„В много отдели още никой не е хвърлял поглед, а някои (документи) дори още не са описани, та и не фигурират в каталозите.”

Става дума за договори на венециански търговци от средните векове за покупко-продажба на българи от Черно и Средиземно море. Чрез тях остават конкретни данни за лица, загубили свободата си както при завощването на нашите земи, така и при по-нататъшната инвазия във вътрешността на страната. В нравите на онази епоха споменатите лица, прехвърляни на запад, са преминавали в собственост на венецианци и далматинци.

Обичайните проучвания на д-р Иван Сакъзов се занимават с позитивните страни на „западното влияние” в нашата култура. Известно е, че образованите поданици на републиката Сан Марко, венецианците и далматинците, са влияели положително със своето изкуство и писменост. В условията на войните обаче до нас достигат пергаментите и за обратната страна на търговското им присъствие - драмата на немалко лични съдби, свързани с погромите на отечеството ни.

„Най-голямата венецианска колония, пише д-р Ив. Сакъзов, е била тази в остров Крит (Кандия). Тя се е задържала най-дълго време. Поради многочислеността си колонията е поддържала няколко нотариуса, едни от които са били натоварени да извършват завещания (testamenta), а други с всякакъв вид договор.”

Той се рови дни наред, без да попадне на материали, засягащи нашите земи, още повече, че „повече от актовете на тази епоха са писани на отделни парчета свинска кожа, сбръчкани, продупчени и почернели.”

Щастието му се усмихва едва когато привършва работата си. Натъква се на сведения и български имена, и то неслучайно попаднали там. Оказва се, че за българи се говори в повече от 130 нотариални договора: типични за епохата продажби на роби-християни. Оказва се, че като се започне от месец май 1380 г., в актовете на критския нотариус Брешияно Маноли се срещат почти ежедневно продажби на роби-българи.

За да се изясни какви сведения се крият в тези документи, е достатъчно да споменем, че пристрастени към печалбите в търговията, през 1383 г. венецианците търгуват дори с духовни лица. Цитирам сигнатурата на такъв един договор:

„Кандия. (Крит). 11 април 1383 г. Индекс 6. Договор за една българка-монахиня от Търново.”

В текста не би могло да се допусне грешка, тъй като той е изписан старателно на латински: „monaхia bulgara de Trinovo.” Нещо повече - подобни лица са продавани и на мюсюлманите.

На историческата наука е известно едно оплакване на папа Инокенти IV (папа -1243- 1254, бел. ред.) против италианските търговци за това, че продавали на сарацините „християни - българи, рутени и други славяни”.  Стигало се е до продажба и на цели семейства. Така, през юни 1289 г. търговецът Джакомо Пуцо продал „една българка на име Кресана” (вероятно - Кръстана), на 39 години, „заедно със синовете й Мануел и Потем”. Името „Потем” явно е изопачено, което говори, че записвачът не е българин, подобни грешки Георги Филипополи не е допускал. За него ще стане дума и по-нататък.

Необяснимо като морал за съвременника е, че усещайки бързото нашествие на турците в балканските земи, венецианците скоро се приспособили към тях. От много съображения например те престанали да търгуват с роби-мюсюлмани. Проявили търпение дори когато по островите в Беломорието турските нашественици ги конкурирали. Тези острови се занимавали със същата търговия и след падането на Цариград под турска власт.

Подир завладяването му остров Крит не само продължил да развива пазарите си, но станал арена и на борбата между венецианци и генуезци. Заловен бил един кораб на генуезците, натоварен с роби от Цариград за Александрия. Търговията на нашествениците се оказала с повече съображения към папските енциклики и владетелските протести. По характер турчинът не бил търговец. Той се задоволявал да се ползува от благата на поробените народи чрез непосилните данъци, облагания и ангария. В името на вярата започнали и помохамеданчванията - особено усилени при Селим 1 Свирепи.

Все по-тежките условия в България правели завръщането на продадените роби почти невъзможно. В актовете продаденият е третиран като „обикновена движима вещ”. Господарят му имал право да го владее, продава, дава, подарява, прехвърля, а когато се отнасяло до жени - временно да ги отстъпва. Робът, от своя страна, имал право да събира пари, с които в най-добрите случаи да се откупи. Но и освободен, той оставал на чужда земя - за да спаси вярата си. По този начин обаче угасвала националната памет.

Българските наименования постепенно изчезвали. Има случаи, когато българското име на роба или робинята били заменяни още при продажбата, ако не го харесвал купувачът. Абсолютно отсъствували фамилните имена. Фамилията се е считала за принадлежност, а откупеният пленник бил част от движимия имот на господаря. Единствено робът имал право да помни фамилията си, но тя не му е служела за нищо. Това също спомагало за изтриване на родовото, а оттам и на националното съзнание. Оставал само градът, където „той” или „тя” са родени, за да се знае в каква посока да бъдат търсени в случай на бягство.

Пергаментите на Венеция, макар и лаконични, са безценно богатство за бъдещите изследователи в историческата наука. Не е без значение, че между тях се срещат договори за продажба на пленници и от Пловдив, Пловдивско и различни землища в Тракия. Това са земи, непрекъснато атакувани от Беломорието. Съществува пергамент и за освобождаване от робство на жител от Пловдив (Филипопол), датиран към 1383 г. Анотацията му гласи: „Кандия. (Крит). 11 май 1383 г. Индекс 6. Николас Талипетра (венецианец), жител на Кандия, освобождава от робство своя роб Яни от Пловдив.” (De locovocato Filipopoli”).

Следва подробният текст на договора, в който причината за освобождаването не е обяснена. Възможно е споменатото лице да е било потърсено и откупено от свои близки - Крит не е далече от Пловдив. Вероятно се отнася до воин с политическа присъда, поради която му е била отнета свободата.

Между закупените и продадените има и жени - обикновено от заможни или политически преследвани фамилии. За съжаление те също са вписани само с личните си имена. Между закупените е българската робиня на име Марица, станала предмет на сделка на 21 юни 1381 г. в документ от споменатия архив в Индекс 4. Съществува още един документ - за препродажбата й на 5 октомври същата година. Тя отново била препродадена на 30 май 1382 г. Касае се несъмнено за личност с качества, за да е обект на толкова много сделки.

В борбата за оцеляването сухите данни разкриват понякога и поетични драми. В договор от 24 септември 1382 г. Йоанис Барбадикос освобождава българката Калиопа, като тя се задължава да му плати 80 перпера на три пъти. Поръчителствуват й един чужденец и споменатият по-нагоре Георги Филипополи, уточнен като „Булгарис” - Българинът. Явно, че книжовният Георги е или роднина, или бъдещ съпруг на Калиопа. При всички положения - той вече е бил имотен и влиятелен, щом е гарантирал за Калиопа.

Могат да се цитират и други женски имена. Така на 18 септември 1381 г. в Индекс 4 се говори за робиня Теодора от Трикала (Тракия). Нейната съдба може да се проследи и в документ от 13 юли 1382 г., когато е продсдена за 45 златни дуката на градския съветник на Кандия - Матео Пауло. Този път в договора е споменат и нейният син.

На 5 септември 1382 г. е изготвена спогодба за друга жителка на Пловдив. Д-р Иван Сакъзов разчита името като „Poludi”. Това е съществен факт, доказващ, че народностното име „Poludi” е използувано заедно с Филипополис. „Poludi” е отбелязан и в договор от 2 октомври 1382 г.

В борбата между венецианците и генуезците се създава и известният „Договор на Княза Иванко син Добротичев с генуезците от 1387 година.” Под това заглавие той е публикуван от В. Н. Златарски и проф. Г. И. Кацаров през 1911 г. Наследникът на Добротица се е опитвал да насочи интересите на генуезците към вътрешната търговия и с това да конфронтира венецианците.

Генуа не е била по-малко активна в завоевателната си политика. За това говори битката за остров Кипър (1373-1374 г.), като на местното население помагат именно българите, прокудени от отечеството си, лишени от лична свобода. Извор за това е една „Хроника на Кипър” от Леонтий Махера, проучена и тълкувана преди време от проф. Петър Тивчев.

Документалните пергаменти от Венеция, тази „библиотека от съдби”, жестока по своята истинност, не е използувана в нашата художествена литература. Изключение е романът на Александър Костов „Сълзите на Афродита” (1986 г.) с тематика по хрониката на Мехара, посрещнат с интерес от читателите. Една тема, която тепърва ще бъде разработвана.

„Пергаментите на Венеция - сподели преди време проф. Петър Тивчев - са бъдещ летопис за наши съотечественици. Някои от тях се включват в европейската история. Има моменти, които засягат и нашето културно минало - „износа” и загубата на книжовни българи, като Георги Филипополи. Открих например документ от 1385 г. В него изрично се споменава: „Писа този документ Георги Филипополи”. Става дума за лице, което се среща и като Георги Вулгарис - българина. Владеещ езика, той е бил използвуван при самото уреждане на документите. Много са данните при това, че е помагал на своите сънародници - дори  за освобождаване срещу откуп. Какво би било, ако някога открием негова хроника за работата му в това „писалище” на средновековния нотариус!”

Многовековният геноцид, драмата на българския етнос имат вековна история. Документите по тях са многобройни и за съжаление - разпръснати по чужди книгохранилища. Фактите в тях са потресаващи. Това са извори на знания, някои от които, записани от българи: непредполагащи дори, че ни съобщават битието си. Драми и съдби, като тези във все още недоразчетените пергаменти на Венеция.        

1989 г.