Димитър Стоевски

Не съм броил никога книгите си и затова не познавам удоволствието на някои, които очакват удивление и незлобива завист, когато казват: „Имам осемнадесет хиляди и триста тома.” Не смятам, че притежанието на голям брой книги е мерило за мъдростта на тоя, който ги притежава.

Никога не съм мислил да съставям и каталог на книгите си. Не че ме е страх от обвинение в педантичност, нито пък че нямам свободно време, а защото го намирам за излишен. Запитайте ме дали имам тая или оная книга - ще ви отговоря веднага, без колебание, утвърдително или отрицателно. Защото въпросната книга тутакси ще застане, почти осезаема, пред вътрешния си поглед - с формата си, с цвета на корицата си, с винетката си, ако има такава, с шрифта си…

Моята библиотека - ако тия наредени прави и, по липса вече на място, натрупани една върху друга книги заслужават това претенциозно име - не е в работния ми кабинет, където съм оставил само научните трудове, лексиконите и речниците, а в отделна стая, в която само съвсем нарядко и съвсем случайно влиза чужд човек.

Защото не съм съгласен с общото мнение, че лавиците или шкафовете с книги са украса за жилището, част от мебелировката; за да бъда откровен - защото се боя от онова непреднамерено, извършвано с наше знание и участие деяние, за което в съдебната практика са дадени определенията „обсебване” и „повреждане на чужда вещ.” Не зная вече колко мои книги излетяха като подплашени птици от спокойното си гнездо и не намериха пътя назад.

Кои бяхте вие, мои добри приятели и почтени познати, които забравихте в своя дом или изгубихте в една дълга верига от чужди човешки ръце моите книги - нявгашни трепети на моето сърце, топло призовавани очарования на моята душа?

Аз не записвах имената ви, защото може би не исках да ви оскърбя с недоверието си към вашето обещание за скорошно връщане. Някои от вас, наистина, бяха честни и върнаха заетите книги. И към тия честни аз искам сега, тук, да бъда честен.

Моите чувства към вас, приятели мои, мъже и жени, бяха такива, каквито ги беше създало и заякчило нашето приятелство - светли и топли. Те станаха мрачни и студени от мига, в който моите очи потъмняха пред нещастния вид на моите книги-скитници: когато видях покритите с маслени петна корици, подчертаваните с разноцветни моливи редове в текста и дълбокомислените ви, по ваше убеждения, бележки, възклицания и препинателни знаци по белите полета.

Моят естетичен усет не е болезнен, той е само разностранен. Случвало се е понякога и аз да си отбелязвам или подчертавам известни места, по съображения или подбуди, които позволете да не правя ваше достояние. Когато седя в ресторанта, завършил вечерята си, и блюдото с остатъци остане известно време недигнато, аз не изпитвам никакво накърнение в моя естетичен усет. Ала същият аз не сядам на току-що освободена маса, докато келнерът не отнесе всички блюда, от които са се хранили други, изтънчени не по-малко от мене гости.

Знайте, приятели и познати, в същото това състояние съм, когато ми връщате книгите, скрепени с белезите на вашето духовно убожество. И други, съвсем са моите чувства към вас от тоя миг насам.

Аз не съм библиофил, защото моята любов (не страст!) към книгите не се обуславя от тяхното изящество или от тяхната рядкост. Не бих дал десетки хиляди левове за една рядка книга, дори да бях милионер. По-скоро бих си купил спортен аероплан, защото и аз съм, както казват в обикновения живот, един „практичен човек”.

Може би пък съм библиоман, заради това, че трупам непрекъснато книги в дома си? Не зная. Това понятие, наистина, външно поне, би могло да бъде верен израз на моето желание да притежавам книги. Ала, виждате ли, струва ми се, че библиоманът има към книгите същото онова отношение, което имат някои към хилядорублевите банкноти от времето на царска Русия или към акциите на отдавна банкрутирали предприятия: примирили са се отдавна със загубата на вложените в тях средства, не чакат никакво чудо, и никакво удивление, ако за оправдание смънкат, че ги пазят като спомени, а все пак ги държат скътани.

Не зная как бих могъл да бъда наречен и не искам притежаваните от мене книги да бъдат залог за моята „културност”. Зная само, че обичам прочетената книга заради всичко онова хубаво и светло, което ми е пряко разкрила или е невнятно пробудила в мене: обичам непрочетената още книга пак заради онова хубаво и светло, което крие в себе си и което, зная вече, може да ми даде, ако стане моя и бъде някога - все едно кога - прочетена от мене. Във всяка книга живее поне един истински човек, а аз обичам човека.

Нерядко погледът ми минава по гърбовете на наредените върху лавиците книги и се спира върху имената на техните автори или върху техните заглавия. Колко много от тях още не съм прочел! А все слагам книга подир книга към безбройните вече. Дните ще гаснат един подир друг, годините ще отзвъняват, листовете на книгите ми ще стават все по-тъмни, а косите ми все по-бели.

Вън, пред стените на тая стая, в която мълчат моите книги, неспирно и все по-силно ще ечат гласовете на живота; ала моят глас един ден няма вече да ечи; и моите устреми и борби не ще бъдат искани от живота, защото там ще стъпят нашите деца.

И аз няма да скърбя, ако рано дойде моята самота, защото ще мога да разплитам по-дълго людските съдбини, заключени в непреброените книги по лавиците.

Ще имам само едно желание, една молба: вечният наш спътник, демонът Време, да обърне последната страница на моя живот в мига, в който в моите очи се стопи последният ред на последната хубава книга.

сп. „Завети”, бр. 2, 1937 г.