Борис Светлинов

Раждането на малката в дома на кърпача не донесе радост никому освен на двете братчета. Те пляскаха ръце и я гледаха като играчка, която дядо Коледа, макар и късно, им е изпратил.
Майката, жив скелет, непрекъснато се вайкаше, че няма мляко да нахрани новороденото. А то плачеше по цял ден и по цяла нощ, до изнемогване.
Няколко вечери след раждането, когато мъжът се прибираше от бордея с надпис: „Лепим галоши”, разговорът с малки промени винаги се повтаряше:
- Казвам ти, мито, ще умре, та грях ще ти е на душата. Цял ден не млъкна… гладно. Вземи го и го занеси във високата къща при училището. Те са богати… Комшийката Минка казва, по две кила мялко всеки ден вземат. Може па и да го приберат. Човещина е.
Но тъй като мъжът мрачно мълчеше, тя подемаше:
- Казвам ти, грях ще ти е на душата. Можем ли ние при двете, та и още едно? Аз не за мене си. Отглеждам го, както и другите, ама като нямам мляко! Половината хляб изядох тази заран - белки ми дойде мляко… не ще. Няма… То прегракна от плач, а и тия цял ден са пищели: „Мамо, хляб, мамо, хляб!” Ах, чума да ме гори, да пукна, да ме убие господ, дето съм го родила… - И още дълго тя нарежда и проклина себе си и света. Най-после кърпачът, страхлив и добродушен, но съвсем безволев човек, склони да подхвърли детето във високата къща.
Двете братчета вече спяха. Майката завиваше в дрипавите пеленки новороденото, целуваше краченцата, ръчичките, личицето му и припяваше:
- Ох, къде те пращам, майчина рожбо, де ще идеш? Де ще светуваш, ангелче мое? Ох, ще те отгледат ли без майка? Или ще си повехнеш като цвете без слънце, майчина рожбо. Проклета ми душа, че съм те родила, майчина рожбо! И ти ме прокълни, само да си жива, да си жива, майчина рожбо…
Зави го в един окъсан шал и го притисна до гърдите си. Замря. Разтрепераният мъж я побутна. С разкривено лице, с угаснали очи, трепереща като сух лист, тя рязко му подаде детето и прихлупи лице да не гледа.
Кърпачът излезе от схлупената къщичка и с мъжка несръчност понесе детето.
Улицата беше посребрена от сняг, но сега снежинките подхвръкваха съвсем без желание. Градът бучеше в далечината, светлината на хиляди лампи се сливаше в сияние над него.
Мито вървеше автоматично и все се колебаеше - да позвъни ли и да предаде детето, или да го остави на прага? Малкият товар върху загрубелите ръце беше толкова лек, че той не го чувстваше. Но нямаше време да мисли за това - боеше се и се озърташе наоколо като престъпник. Доловил далечни стъпки, спря за миг и понечи да се върне. После внезапно се затича към къщата. Докато минаваше през двора, отново го обзе нерешителност и страх: ами ако не го вземат и замръзне на прага? Дали да позвъни?
В същия миг някаква лампа на втория етаж светна и веднага угасна, хлопна врата. Кърпачът трепна, остави детето и бързо побягна. Като стигна до ъгъла, той се обърна и погледна, после се прислони към черния ствол на едно дърво и зачака с разтуптяно сърце.

- Макар и да ми е приятел Тянев, не мога аз лично, да го нося, разбери! - раздразнено повтори адвокатът Витанов, като си връзваше връзката пред огледалото. - И тебе съветвам да не ходиш. Това е министерска къща, нищо, че сега Генко е в оставка. Слугинята ще го занесе в участъка. Така пяда всяка отговорност от нас. Дайте му малко мляко и нека Ганка го отнесе. Не мога да си разстройвам повече нервите с него. Цяла нощ го слушах да скимуца и реве…
Малкото наистина непрекъснато плачеше. Личицето му, червено от напрежение, беше свито в незименна гримаса на болка. Очите като две мътни маслинки, гледаха неопределно. И присъстващите изягваха да ги гледат, сякаш чувстваха горчив укор в тях. Иванка, жената на Витанов, поръча на слугинята да донесе мляко и се наведе над малкото. Помилва го по запотеното челце, повдигна го и започна да го друса, но то не престана да плаче.
- Бедното - въздъхна най-после тя - подхвърлено като кученце! Никой не го ще. Всеки гледа да се отърве от него. - След кратка пауза, сякаш за да се оправдае, тя прибави: - Но какво да се прави, аз ще имам след пет месеца свое, не мога да гледам и чуждо…
Витанов стискаше някаква пъпчица на брадата си и загрижено я погледна в огледалото, но не продума.
- Как мислиш - каза Витанова - защо е захвърлено горкичкото детенце? Дали за да скрие майката срама си или… Както и да е, не е от добро. Който го е подхвърлил, все пак е искал да го настани в заможен дом, да го избави от своята участ. Ех, рядко се замисляме за тия нещастници и когато ги срещаме по улиците, отръщаме очи, за да не се разтревожим от вида им.
- Хайде сега, положението ти е такова, че не бива да се вълнуваш. Махай го оттука и се успокой. Аз не съм господ, че да оправя света.
- Все пак аз ще отида сама до тях и ще им предложа да го вземат - настояваше на своето жената. - Тя е бездетка и колко пъти ми е казвала, че иска да вземе хранениче… Може пък да го приемат.
- Казах ти да не отиваш, но като не разбираш… - отговори мъжът. - Поне да бяхме телефонирали от аптеката! Ама кога? То ще умре гладно, докато се разправяме. Затуй, ако отиваш, тръгвай веднага. И попитай как работи новото радио. Снощи бяхме с Генко в магазина и обещаха да му изпратят също като нашето…
- Аман от твоето радио - тука е сложен на карта човешки живот, а ти - радио!
В това време прислужницата донесе мляко и всички наобиколиха малкото.
Витанова се опита да му дава с лъжичка, но то въртеше глава и млякото се разливаше по бузичките му. След дълги усилия, как да е, успяха да му налеят няколко лъжички. Но то не престана да плаче. Пищеше, посиняваше и се задавяше от кашлица.
Витанов, нервиран, побягна от стаята, облече палто и тръгна към съда.
Домакинята разпови детето, почисти го и го облече в нови пеленки. Но и сега то не спря своя остър и безутешен плач, сякаш чувстваше и оплакваше жестоката си участ. Най-сетне, пресипнало и изтощено, затвори очички и насън продължи да подкашлюва. Витанова се облече и приготви за излизане. Загърна новороденото в одеяло и го подаде на прислужницата, а сама тръгна след нея.
Студен вятър виеше в сухите клони на дърветата и остро, до болка щипеше ушите. Далечно и студено, слънцето блестеше като металически диск, хвърлен в небесната синина. И толкова безразличие и хлад вееше от цялата природа, че Витанова тежко въздъхна. Тя чувстваше, че това пренасяне на малкото от къща на къща не енищо друго освен бягство от човешкия живот.

Малкото спеше върху мекото легло на Тянева, покрито с копринена завивка, но не беше спокойно, подхълцваше и подкашляше, макар да беше грижливо преповито от двете приятелки.
Когато Витанова си отиде, бившата министерша остана развълнувана край детето.
Малкото събуди в нея съкровени чувства и когато се вслушваше в тях, тя беше готова да го приеме и обича. Същевременно рой мисли, внушавани от общественото положение и фалшивата среда, в която живееха, я спираха. Тя беше несамостоятелна жена, силно привързана към дома и мъжа си. Каквото каже той, каквото поиска - за нея ставаше закон. И сега не смееше да реши нищо без него.
Тянева седеше до леглото и гледаше със състрдание как бебето неравномерно и затруднено диша. Това още повече я уплаши. Тя неволно се замисли за болестите и премеждията на децата и гласът на егоизма отново прозвуча.
Когато мъжът й се прибра, тя бе съвсем разтревожена и чистосърдечно му се довери:
- Не знам какво да правим… Да го задържим, ами ако е болно и умре? Или пък, когато порасне, да го изгубя? И цял живот - грижи, вълнения, страхове, отговорност… Кажи, Генко, какво да правим? Както кажеш ти - аз сама не мога да реша.
Тянев се страхуваше от неизвестността. Той бе човек с установени навици, педантично държеше на реда. Промените винаги го разстройваха. И макар че решението да отгледат хранениче вече беше взето, при всеки случай се разколебаваха.
Той стоеше до леглото, гледаше неприязнено малкия смутител на спокойствието си и търкаше с два пръста лявото ухо. По този жест Тянева веднага отгатна, че мъжът й е разстроен и още повече се обърка.
- Да ти кажа ли, Ленче - прозвуча остро неговият глас - най-добре е да го изпратим в яслите. Не знаем кои са родителите - здрави ли са, здраво ли е детето. По-добре да си изберем сами някое.
Тянева печално погледна малкото, което дишаше все по-ускорено, въздъхна и рече:
- Без майка, без дом… бедното… защо ги раждат такива? И тези майки, какви сърца имат! Та то е болно, бузичките му пламнали. Ще умре тука и ще ни създаде толкова грижи.
След малко те решиха да повикат по телефона стражар от участъка, за да вземат детето, и облекчени от това решение, отидоха да се хранят. Малкото лежеше неподвижно с червени бузки като голяма, яреко боядисана кукла.
Когато стражарят дойде и понесе детето, готвачката на Тяневи - стара и опитна жена - полюбопитства да го види в коридора. Тя отви одеялото и в същия миг извика.
Детенцето лежеше с повиснала главичка, пламнало лице и обърнати очи. Носленцето му бе раздуто и ноздрите отвътре - синьочерни.
- Ах, боже мой - въздъхна готвачката - та то горкото умира! Душчке некръстена! Сиротина захвърлена, кой ще те оплаче, кой ще ти палне кандилце? - Тя набожно се прекръсти, прекръсти три пъти малкото и през сълзи тайнствено прошепна: - „Во името на Отца и Сина и Светаго духа, амин!” Така се кръщава, когато е набързо. Ще кажеш, че е кръстено, чу ли? Да не го погребат на неосветено място? Пази боже! - И пак се завайка и закръсти.
Стражарят промънка нещо под носа си и понесе малкото. По улицата имаше малко хора. Слънцето се беше скрило зад тъмносини облаци и от неприветното небе се отронваха снежинки. Стражарят съсредоточено гледаше пред себе си и бързаше. Думите на готвачката неотстъпно го следваха. Преди да влезе в участъка, той се спря и отбули одеялото. Бебенцето беше още топло, но вече не дишаше. Очите му бяха отворени, неподвижни. Една снежинка - малка, пухкава звездичка - падна върху устните му и бързо се стопи.