КРЪВНИЯТ ДАНЪК – СЪДБА НА ПЕТНАДЕСЕТ ПОКОЛЕНИЯ

Еничери ходят, мамо…

Венцеслав Начев

Само тъмното, мътно въображение на Изтока може да роди такова зловещо откритие - еничерството. Това откритие е във висша степен аморално и няма сроден прецедент в световната история.

Като хора просветени, ние знаем, че всяко явление има своята идеологическа обосновка. Корените на еничерството трябва да търсим в прословутия Газават (означава свещена война на мюсюлманите срещу всичкия останал свят). Той е богоугодно дело и за крайната победа всичко е позволено, и не само позволено, но и праведно. Тази ясна и удобна платформа може да оправдае и най-крайните злодейства, дори да ги бележи с печата на една божествена воля.

Според едно османско предание първият еничерин бил благословен от прословутия Хаджи Бекташ, който, като сложил ръка върху главата му, произнесъл следващата молитва: „Тези нови войници да бъдат наречени еничери; да даде бог щото техният изглед да бъде всякога красив; мишците им всякога силни и твърди; техните мечове всякога остри; техните стрели смъртоносни и те самите непобедими.”

Общо взето - приятно пожелание. Но нека видим и как то се е осъществявало. През ХІV век османската експанзия на Балканския полуостров придобива размерите на тотално завоевание. За да се усвояват все нови и нови земи, са необходими все нови и нови човешки попълнения. И то не какви да е! На първите султани били необходими войници лично предани тям, зависещи само от тях и лично подчинени на тях. Такава роля не могли да изпълнят полусвободните, опърничави и неподдаващи се на дисциплина номади. Те имали и преследвали свои цели по време на завоеванието.

Така от нуждите на завоеванието и централизирането на властта се родила и идеята за един специален корпус - еничерския. В този корпус властвал монашеско-дервишки дух, желязна дисциплина и абсолютно задължителна покорност. Еничерите били пряко подчинени на султана и на никого другиго. Само султанът имал право да ги съди, наказва, обдарява. Те били наричани „деца на султана”.

По същество били роби на централната власт, но роби със специален статут. Оттук и тяхното самочувствие, съзнанието им, че принадлежат на социалната върхушка, че са ненаказуеми. А всъщност те били жестоко експлоатирани хора. Експлоатирал се техният живот, умението им да воюват и умират. Тъкмо поради тази причина султанът ги е приближавал към себе си, залъгвал ги е илюзиите за бърза и бляскава кариера. Този психологически момент не е убягнал от окото на византийския хронист Дука, който, като обяснява еничерската преданост към султана, пише:

„Като ги обърне в своето нечестие (исляма) и ги обреже, той (султанът) ги нарича свои хора, дава им извънредно много дарове и най-блестящи длъжности. Той полага за тях специални грижи, дава им всякакви други блага, дава им да ядат и пият заедно с него и проявява към тях любов на баща към своите деца… От своя страна и те, поради неговото благоразположение, са готови да жертват живота си за султана. Даже нещо повече. Да не загубят почестите, които са получили, те изтърпяват по време на войната свръхчовешка издръжливост и спечелват победи.”

Да, наистина еничерите са били блестящи войници, ужасът по бойните полета. Но как са били те манипулирани, как от едно аморфно човешко тесто са се изковавали такива фантастични рицари на исляма? Тук трябва да отгърнем една от най-трагичните страници в историята на Балканите, в историята на България…

Еничерите са били рекрутирани от поробените земи. Рекрутите се извършвали през пет, през четири, а най-често през три години, според нуждите. При всеки набор се събирали около 3 000 души. Но тази цифра е съвсем приблизителна и условна, да не кажем силно занижена. Разполагаме с данни, че се е стигало и до 7 745 души, та даже и до 9 406. И все пак, ако условно приемем цифрата 3 000 за сравнително вярна, то излиза, че за 300 години, при периодичност на наборите през три години, от България са изтекли тъкмо 300 000 души. Това е страшна, невъзмездима загуба!

Но не е само работата в човешката бройка, а и в нейното качество. Подборката се е извършвала не как да е, а строго селекционно. Султанските заповеди строго изисквали да се вземат само най-здравите, най-годните, най-хубавите, най-умните деца. Не се позволявало да се вземат деца на умрели родители, защото били невъзпитани и лакоми, деца с недостатъци - кьосета, болни, много високи или много ниски, деца кусурлии.

Фактическия чрез кръвния данък България била лишавана от своя елит, от всички ония, които са могли след време да се изявят като водачи, като вождове на своя народ. Това жестоко подкастряне, не ще и дума, нанасяло и чувствителна генетична увреда. Народът се лишавал от първенци. Младостта на нацията, интелектът, волята за изява били смилани от кръвния данък.

В крайна сметка потурчените се превръщали в най-яростни и фанатични врагове на собствения си народ, в негови мъчители. Те, тъкмо те, поотраснали, надъхани с идеите на исляма, след време поемали по пътищата на България и безмилостно откъсвали нови момчета от род и семейство, за да ги превърнат в нови еничери.

И така - 300 години. 15 поколения…

Психическото премилане, пречупването на волята на невръстните било много добре премисляно и провеждано. Те трябвало да забравят кои са, откъде са, да намразят най-съкровените свои спомени от детинството, родния край, баща, майка, братя, сестри. Обучението им било провеждано с безмилостна строгост, за да се превърнат някогашните български момчета във фанатични войници на правата вяра - исляма.

И така - от всички краища на България потегляли робските кервани. Откарвали ги в Цариград, оттам - в анадолските селища. По тия селища били предавани за временно ползване на частни лица. Това ползване се изразявало в жестоко блъскане от зори до мрак, момчетата работели непосилно, а ведно с това задължително по пет пъти на ден отправяли молитви към един чужд и непонятен бог.

Попаднали в чужда, враждебна среда и то в крехката възраст на юношеството, експлоатирани свирепо, без никаква надежда за избава момчетата бавно и неумолимо се пречупвали. Страданието ги карало да намразят и майчиното си мляко. Единствената им надежда за избава се заключвала във възможността да попаднат в еничерския корпус и там вече, въоръжени, облечени, обути, нахранени да си наплатят за безмерните унижения и мъки.

Така манипулирани (какъв парадокс!), те насочвали цялата си енергия срещу своите кръвни братя. Ставали еничери! Но не всичките, не. След като аргатували пет, шест, седем години из анадолските села, те били отново пресявани. Не всички получавали достъп до еничерските казарми, а пак, и отново само най-здравите, най-умните, най-схватливите и смелите; останалите оставали да водят жалко съществувание по работилници, бахчи и рудници.

И така, подбраните след новата пресявка отивали в корпусите на аджеми-огланите. Те били бъдещите войници. Едва сега започвало тяхното специализирано военно обучение, което било съпровождано с целенасочено религиозно възпитание.

Французинът Форазиен прави за тях следната характеристика: „… Аджемиогланите са най-зловредната и лоша пасмина. Те не искат повече да признаят ни баща, ни майка и така се обявяват с думи и дела като смъртни неприятели на Христовото име…”

Великолепно обучени в бойното дело, фанатично надъхани, някогашните юноши се превръщали в силни, жестоки и безскрупулни мъже. Те ставали еничери. Дълбоко, враждебно отчуждение от своя народ. Отчуждени до такава степен, че посягали и на своята кръв. Народното предание пази спомена за някой си Пенджико, който при потурчването на Якоруда не се спирал пред никакви морални задръжки. За да докаже своята „правота”, той собственоръчно отсякъл главите на родните си братя. Друг един отишъл още по-далече. Той пък убил собствената си майка, за да наложи исляма в с. Борово…

Това са крайни, върхови моменти, но те доказват до какви пропадания може да стигне човешката деградация. И ние се убеждаваме, че упражненото насилие може да породи само насилие.

Еничерите са вдъхвали ужас. Заслужава внимание наблюдението на Стефан Герлах от 1579 г. Тогава той бил в Цариград. Ето какво пише: „Те (еничерите) са по-лоши от самите турци, защото са разпусната и безделна сган и причиняват големи злини на християните и евреите. Като влязат в къщите им, вършат същото като нашите главорези по време на война: те могат, ако дадеш един талер, да набият жестоко някого, когото не познават, и дори да го пребият до смърт…”

Не спахиите, не нередовните народни опълчения, съставени от необучени диви номади, са съставлявали истинската пробивна мощ на османската експанзия, а тъкмо еничерският корпус - елитна, страшна войска. В открити битки еничерите се сражавали в центъра, пред самия султан; при превземането на градове пак те са били в челните щурмуващи редици. Големите османски победи са извоювани с чужда кръв, най-често българска. Това са трагични епизоди, трагични гърчове на историята, над които трябва да се замислим.

Та не е ли потресно, че великият Константинопол, столица на хилядолетна империя, на хилядолетна култура фактически е превзет не от дрипавите анадолци, а от някогашните малолетни поробеници, превърнати в слепи оръдия на една чужда власт, на една чужда идея, абсолютно враждебна на европейския хуманизъм.

Ето как забележителният английски историк Стивън Рънсиман описва последните часове на Константинопол: „…Еничерите напредваха по двама, но не с диво втурване като нередовните части и анадолските спахии, а в съвършен ред, който не се нарушаваше от стрелите на неприятеля. Военната музика, която ги предвождаше бе тъй гръмогласна, че звуците й можеха да се чуят дори сред рева на топовете оттатък Босфора. Сам Мехмед ги доведе до самия ров, застана там и докато редиците минаваха край него, той викаше окуражителни думи. Вълна след вълна от тези нови, солидно въоръжени бойци, налиташе върху насипа… Всяка вълна проправяше път на следващата без никаква паника.”

Така паднал Константинопол и мракът на Европа още повече. За векове… И през тия векове рекрутирането на все нови и нови еничери неумолимо следвало своя ход. Все нови и нови поколения българи били изтръгвани от бащин дом и родно огнище. Какво не правили хората, за да увардят синовете си. Някои родители прибягвали до осакатяване на децата си. До каква степен на отчаяние трябва да стигне човек, за да осакати собственото си дете, наследника си! Най-често, като се зачуело еничерство, родителите бягали с децата си по гори и планини, укривали ги.

За такова бягство на невръстни деца съобщава една приписка от Ловеч: „Ох, ох, ох, горко ми на мене окаяния, братя. В трудни времена пишех, на отрадно (затулно) място, а глас ми дойде (предчувствие), какво са дошли да събират еничери, а моите деца са още малки за еничери. Проклети издайници ги посочили на проклетите агаряни и дотичаха те - децата ми - с един мой приятел при мене. И оскърбих се много и не зная какво съм писал. Не познават издайниците сами себе си какви са, ни своите деца. Амин.”

Жестока била разправата с ония родители, които дръзвали да укрият децата си. Еничерите не се спирали пред никакви жестокости. Френският пътешественик Жан Палерн Форезиен, посетил през 1582 г. София, ни е оставил потресен разказ за една човешка съдба. Съвестта му на просветен човек и европеец била силно потресена. Но ето неговият разказ:

„Настаниха ни в предградията у една красива млада жена, която ни разказа чудни и предизвикващи съчувствие неща за голямата жестокост, проявена спрямо нея миналата година при събирането на еничерския данък. Тя бе все още неутешима и с разбито сърце, че почти не успяваше да изрази това, което искаше да каже. Предупредена за пристигането на чиновниците по събирането на децата за еничерския корпус, те бе укрила осем-деветгодишното си дете, за да не й бъде то отнето. За да я накарат да го изкаже къде е, те й бяха изтръгнали зърната на гърдите с нажежени железа. Не можахме да повярваме на това, толкова повече, че тази част от тялото е толкова чувствителна, че е почти невъзможно да се извърши това, без да последва смърт. Тогава тя ни показа гърдата си, на която видяхме все още незаздравяла рана.”

Всичко изтърпяла нещастната майка, не издала детето си, но въпреки това то било открито и взето. Тази малка история е само една брънка от безкрайния низ жестокости и унижения, на които са били подлагани дедите ни.

Довеждани до крайно отчаяние, нерядко те посягали на оръжието, за да защитят своите деца. Съпротивата прераствала в открити бунтове, които продължавали месеци. Укрити по горите, българите се защитавали отчаяно. И колкото и да е чудно, понякога успявали да увардят децата си.

Въпреки че робските кервани с български юноши били строго охранявани, въпреки че ги препращали из Анадола, все пак някои момчета успявали да избягат и да се върнат по родните си места. Особено поразителен е случаят с 49 младежи, които през 1592 г., както научаваме от една султанска заповед, след като били помюсюлманчени и изпратени на работа в един анадолски чифлик, успели да избягат, да преминат морето и да се върнат по родните си места.

Тази българска одисея идва да ни подскаже колко силни са били съпротивителните сили на народа ни, колко неугасима е била привързаността към родния край, към бащино огнище. И други подобни случки има много. Те ни подсещат да помислим колко теми и сюжети стоят още недокоснати, неосмислени, нереализирани. Да, в дълг сме към мъките и страданията на хилядите наши предци, които с цената на живота си са бранили своята любов към език, вяра, народност.

Просъществувал цели три века, през 1685 г. кръвният данък е официално премахнат, но еничерският корпус продължава да съществува. Той се попълва вече от самите деца на еничерите, които мълком си извоювали правото да имат семейства и деца, а също така и от турци, вероотстъпници и всякаква негодна пасмина. Някогашният елитен корпус се превръща в сборище от честолюбци и нахлебници, отдаван загубили войнствения си дух, но винаги готови да изнудват централната власт, да подклаждат смутове, да свалят везири и да посягат на самите султани. Стигало е само да не се удовлетворят капризите им, които впрочем неистово нараствали.

Създаденият от централната власт инструмент за насилие се обърнал срещу самата власт. Това е поучително преображение. И неизбежно. Институцията на преториянството, на личната гвардия на владетеля, рано или късно се обръща и срещу самия владетел, който от господар се превръща в играчка в ръцете на своята рожба. Историята изобилства с подобни примери.

Да приключим - еничерството в крайна сметка от крепител на властта се превръща в заплаха за властта. Това е краят. И той настъпва на 16 юни 1832 г. Султан Махмуд ІІ издава ферман, с който обявява ликвидирането на еничерския корпус. Корпусът, събран на Атмегдан в Цариград, за да обяви поредния си бунт, е буквално изтребен с насочени за право мерене оръдия.

Родено в кръв, еничерството си отива с кръв. Остават тъжните легенди, песни, предания и поуките.

Какви са поуките? Рожба на една тотална милитаризация, еничерството като явление е дълбоко безнравствено. В необозримо големи мащаби се посяга на името, честта, достойнството, народността на човека. Вследствие на това настъпват крайните деформации, които обаче засягат не само жертвите, но и манипулаторите.

Морално се изражда самата държава, която, за да се утвърди, погазва общочовешките норми за нравственост. Такава държава е неспасяема, тя няма бъдеще. Доказателство за това е дългото гниене на Османската империя и нейното сгромолясване. А тя бе сгромолясана и низвергната най-вече от щика на българския войник през Балканската война от 1912-1913 г.

Така историята затваря своите кръгове и въздава справедливост. Но няма и не може да има забрава за хилядите и хиляди български момчета, насилствено отвлечени, насилствено озверени, изтръгнати от род и родина.

Няма и не може да има забрава за светите майчини сълзи, за мъката на майките, оплакали живи чеда, както се оплакват мъртъвци…

1988 г.