ГУРБЕТЧИЙКА

Анатолий Петров

Тази есенна вечер сякаш беше по-различна. За това Лиляна вървеше бавно, оглеждаше се на всички страни и предпазливо стъпваше върху мокрите листа, небрежно разпилени от вятъра.
Сви по улицата към покрайнините на града. Всичко бе толкова променено, че не можа да види от пръв поглед къщата. Потискаше я не само мрачното небе с лазещите по него облаци, но и мисълта за неизвестното, с което предстоеше да се срещне. Тя беше една от мнозината, които в началото на деветдесетте години напуснаха дом, страна и семейство, за да търсят щастието си по света. Сега се завръщаше у дома и пристъпваше със страх и вълнение. Чудеше се как ли ще я посрещне Милко, след като девет години нямаха вест един за друг. Той знаеше, че отначало е била в Кипър, а от там е заминала за Гърция, но после беше изгубил следите й. В двора беше тихо. Открехна портата и се промъкна. На приземния етаж мъждукаше светлина. Почука на вратата и влезе. Вътре непозната възрастна жена седеше на стол до печката.
- Добър вечер! Коя сте вие и какво правите тук? - запита тя непознатата.
- А вие коя сте?
- Аз съм Лиляна, съпругата на Милко. Прибирам се от Гърция, където бях на гурбет. А къде е той?
Възрастната жена мълчеше. Затвори книгата, която държеше в ръцете си и я сложи на масичката до леглото.
- Добре дошла, госпожо, заповядайте! Аз ще поживея още малко тук и ще си замина. Седнете!
Лиляна не седна, а заоглежда стаята - стори й се толкова малка и бедна, за разлика от спалните и салоните на Царандакис. За миг вятърът разклати клоните на вишнята и те зачукаха по стъклата на прозореца. Тя трепна. Това й напомни за времето, когато след втора смяна Милко се връщаше вкъщи и преди да влезе, почукваше по стъклото на прозореца. За миг си помисли, че е закъснял някъде и скоро ще си дойде.
- Защо се върнахте? - попита жената. - Хората говорят, че завинаги сте останала в Гърция и сте съпруга на някакъв много богат човек. Пък сте и толкова красива! Разправят, че са ви виждали с него на летището в Мадрид.
- Нямаше как да остана. Царандакис, при когото живеех в Халкида, почина. Бог да го прости! След смъртта му дойде синът му от Монемвасия и продаде къщата. Апостолакис, приятел на покойния, ми предложи да отида при него, но той не е толкова богат и при това е много възрастен. Реших да се прибера тук, у дома.
- У дома? В кой дом! - попита жената.
- Тук, в този.
- Госпожо, дано като гурбетчийка да сте спечелила много пари, за да уредите живота си отново.
- Нищо не спечелих. Тези девет години, през които бях при Царандакис, не могат да се оценят с пари. Живях в разкош в дома му край морето. Хранеше ме, обличаше ме и често заедно пътувахме до Марсилия, Амстердам, Венеция, Кайро…. Все ми казваше, че реша ли един ден да се върна в България, ще ми даде парите накуп, заради грижите, които полагах за него, за домакинството, за радостта от щастието, което внесох в дома му. Разкошен човек беше! „Липаме, ала авто синеви”… Жалко, че така се случи. Но къде е Милко?
- Госпожо, десет месеца минаха откак той се помина. Бог да го прости! Лекарите се мъчиха да спасят живота му, но Бог го прибра в селенията си. Прочетох обява в един вестник, че болен мъж търси жена да се грижи за него и дойдох тук с Иисус в сърцето си. Бях до него в последния му час. Жалко за него - беше връстник на сина ми, който загина при злополука. Разказвал ми е, че след като сте заминала скандално, започнал някакъв бизнес. Не му провървяло и заради невърнати кредити банката му взела къщата. Сега стаите горе са на някаква фирма. Оставиха ме да живея тук, докато мине година от смъртта му. Ако имахте сега пари, можехте да си вземете къщата обратно.
- Какви пари? Казах ви, не донесох нищо. Братовчедката на Царандакис от Гърция - госпожа Фросини, ми даде пари за път.
- Докато беше жив, всяка вечер, хлопнеше ли се навън, той се ослушваше. Може би ви е очаквал?! Убедих го да ви прости. Простете му и вие, госпожо! Така ще спасите душата си.
- Каква душа? - извика Лиляна. - Аз я разпилях около морето в Халкида, в залезите на Кайро, по алеите на Курс-Пиер дьо Пюже в Марсилия! „Тидистихия!”… Какво нещастие! А майка ми на село жива ли е?
- Допреди две години беше жива, но сега не знам. Нямаше я на погребението. Знаете ли, сякаш Милко е предчувствал, че ще се върнете от гурбета без пари и ми поръча да ви предам този плик. Вземете го.
Лиляна отвори плика и видя в него грижливо подредени банкноти. Между тях Милко бе скътал сватбената им снимка. На лицето й се изписа отегчение - чувстваше се повече съпруга на Царандакис, отколкото на Милко.
- Ще се кача на нощния влак и ще замина при мама на село. Дано само да е жива! „Калинихта”… Лека нощ…
- Лека нощ - отвърна й жената.
Клоните на вишната зачукаха пак по стъклата на прозореца. Закъсняла гръмотевица проехтя някъде далеч на запад и тътенът й се сля с шума на дъжда. Този път Лиляна напусна дома си завинаги. Едно бездомно куче се появи от съседната улица, тръгна след нея и стоя на перона, докато замина нощният влак.