СТАРИЯТ ПЕС
В тоя кладенец бетонен от издигнати етажи,
нейде в дъното дълбоко, пълно с дим и тъмнина,
ден и нощ ръмжи и вие, блъска се, скимти протяжно
мършав пес, завързан здраво за студената стена.
Той е стар, дръглив и мръсен, той от глад безсилно влачи
до прогнилата колиба хлътналите си ребра,
а очите като рани зеят кървави и плачат
и напразно молят милост посред тоя свят корав.
А веригата го стяга, впива се, души, задавя,
железата го сковават в неговия мръсен кът,
стане ли, те пак го свалят; легне ли, те сън не дават,
и горят като жарава, и болят, болят до смърт.
Ах, да можеше със нокти и със зъби да прегризе
тая дяволска прегръдка от стоманени звена,
и поне за миг да стъпи в оня свят тъй страшно близък,
пълен с ядене димящо и със кротка топлина!
И настръхнал, кървав, дрипав, между псетата домашни
да изникне неочакван и към тях да заръмжи,
и на меките килими изморен, пребит и прашен,
и на оня скут обичан непробудно да лежи!
Както в кратката му младост пак една ръка да мине
по нечистата муцуна и по гнойните очи,
в козината му покрита с рани, с удари, с гадини,
и жестоките ритници, и глада да заличи!
Но веригата ръждива здраво впива се, забива
пръсти край врата му сведен, блъска сухите гърди,
и в смрадливата си дупка кучето със вой се свива
и проточено завива към студените звезди.
Мрачно дигат се стените, но от слепия прозорец
няма пак да го повика господарката с ръка,
той е стар, забравен вече, той не ще се върне горе
и очите му старешки в гледане ще изтекат.
Ще ръждяса на врата му прикованата верига,
но до смърт ще го притиска до бездушната стена,
той е роб, а робът вързан не ръмжи, глава не дига,
не роптай и не оплаква своята злочестина!
Дигне ли муцуна черна към смълчаните етажи
и студеното пространство сепне със прегракнал вой,
грубият вратар ще дойде и с ритници ще го смаже
и отново пак ще падне в своя глух и ням живот.
И през зиналия отвор на скованите простори
ще го шиба дъжд проливен и ще падат снегове,
слънцето ще сипе жупел и в коптора му съборен
вятърът студен ще влиза и край него ще реве.
И дори, когато падне някой ден върху земята,
радостен, озъбен кротко, най-подир успокоен,
и тогава ще прегръщат мършата му железата,
и в смъртта да не избяга неговият труп вдървен.
в. Литературен глас, година ХІV, бр. 523., 01.10.1941 г.