Васил Иванов

Слънчевото същество Пльок с нарастващо вълнение наблюдаваше как планетата се уголемява пред погледа му и от напрежение едри огнени капки се стичаха по челото му. Бе кръстено на звука, който издаваха пукащите се мехури, плаващи из безбрежната лава.

Неговият вид господстваше на родната му звезда. Еволюцията го бе отличила и наредила на първо място в хранителната верига.

Най-новите технологии им позволиха да се отправят към тази третата планета, откъдето бяха засекли мисловни импулси.

Прецениха, че създанията които ги излъчваха, са с поне една идея по-интелигентни от гореспоменатите мехури и си струва да ги изучат.

Честта да осъществи контакта, след ожесточен и суров кастинг, се падна на Пльок. Горд от оказаното доверие, той се качи в последния писък на слънчевата инженерна мисъл и използвайки като прашка едно изключително мощно изригване, което му даде достатъчна начална скорост, се отправи на отговорната си мисия.

Само че планетата се оказа твърде студена, да не кажем ледена и този факт бе доста обезпокоителен. Известна надежда му даваха няколко точки излъчващи живителна горещина и Пльок решително се гмурна с апарата си в гърлото на една от тях.

Магмата го пое в прегръдките си и той, плувайки насам-натам, се заослушва за мисловни импулси, но разочарованието му бе огромно.

Единственото място, на което би могло да има разумни същества, бе пусто. Апаратурата не отчиташе нищо. Абсолютно нищо!

Присъствието му изглежда раздразни планетата и тя с една чудовищна кихавица го изпрати обратно чак в стратосферата.

Възползвало се от този ритник, позволил му да развие необходимата скорост, слънчевото същество Пльок се отправи унило към дома, за да даде отчет за претърпяното фиаско.

Междувременно Везувий продължаваше да бълва лава и пепел и да засипва злополучните Херкулан и Помпей.