Милка Пиналска

СВРЪХДОЗА МОРЕ

От толкова море ме заболява
идеята за суша под сърцето.
Отдавна не поливам нищо вляво,
реките си не пущам до морето.
Боя се, че едва ли ще се върнат
и коритата им ще вият празни,
че силните вълни ще ги прегърнат
и ще потънат в синия им празник.
А с тях сме се лекували прилежно
от тяга към морето, прилепчива,
от силната му сластна нежност,
от истината му, до сол горчива.
Когато все го няма, ми омръзва
смирена, сладководна да се плача.
Удобна, да не мога да го дръзвам -
табу е да се влюбиш и в палача.
И имам само сушава възможност
да си прелея бунт, но нямам вени.
Разкъсаха ги предните безбожности.
Безкраят ми не иска да ме вземе
след вярата ми в безполезна доза.
Брегът ми ме крещи на вълнолома,
че правилата ми на сушата са поза.
И вливам си море до синята му кома.

СЪЛЗАТА НА ЕСЕНТА

На своя бляскав още, ветровит екран
изнизва слънцето последната реклама.
Животът, тих сега и сякаш че разбран,
се лее с дъждове в душевни храмове.

Това е есента. На светове дъхти,
на стихващ страх и на смирена шума.
И някъде далееече вече лятото ехти
в една непрозвучала лястовича дума.

А ехото от жълт, тръпчив кантарион
сварява чай с менлива смугла кожа.
Сълза несбъднатост намира своя трон
сред чаша с вечно влюбени подножия.

Изгубва се в тълпи листа и подир тях
сълзата смесва в небосклона си идеи
ведно за святост и за невъзможен грях.
И чувствам, че съм заприличала на нея.

КЪДЕ СИ, БАБО…

Къде си, бабо,
да поседнеш насред двора,
да омесиш хляба,
с пилците да поговориш.
Да ошеташ вкъщи,
да заври на огъня чорбата,
уханието мъртвите да връща
и мене пред вратата ти.
Да сметеш до гладко
огорченията и несгодите,
да закъкриш сладкото
от малината, която
спомените ми убоде.
И потече кръв, а ти превърза
пръста на тъгата.
Да се суетиш забързано
като че минаваш под дъгата.
И все да си си същата,
и оттогава, и сега, съсипана,
когато подир мене се обръщаш
да ме погледаш
или пък от млякото ми сипваш.
Къде си, бабо ?
Пак ли си ми шила риза
и времето тъчеш като платно
за сватба.
И пееш песните на Тракия
и Мизия.
За мен от себе си живота ли
открадваш
и от капчука кротост,
затананикала любов предсънно.
Миг, в който много ми се радваш,
тъй сякаш ще съм твоето
осъмване.
И от мъглата, зашептяла стари
песни,
и от съня ми носиш ясното си
провидение,
предрекло ми, че няма да е лесно.
И аз ти вярвам още,
забравяйки, че си видение.

ОТ ТУК ДО ТАМ

Така ме е стегнало гърлото,
а гълтам житейския таралеж.
Исках просто да си побъбрим,
а се чува вселенски кънтеж.

Иди, че го надприказвай…
Мълчиш си, преглъщаш, сам.
А, то, няма и за разказване,
превърнеш ли се на храм.

Студено е вътре. И тъмно.
Минава някой да палне свещ.
И после как ли ще се осъмва
като ненужна на Бога вещ?!

Не ми се разказва. Преглъщам
таралежи - трънливи кълба.
Искам вече да се завръщам.
Това е мойта човешка молба.

Но като ми е писано свише
ще стоя, ще се правя на храм.
И ръката пише ли, пише…
А някой къса молбите ми Там.