VIA PONTIKA, ИЛИ – СЪНУВАЙТЕ МИ ПТИЦИТЕ!
Сънувам побеснелите си птици –
понякога си падам да разказвам сънища –
единствено тогава си спомням, че бях
Поет.
Каквото ми се съни, ви го казвам – казан ми е главата –
връхлитат ме разхвърляни процесии видения –
разбягалите се в Русия войски на вечния войник
Наполеон,
дивизиите черноризци на ефрейтор Адолф Хитлер,
литаврите на идещите от Къзълкум кумани –
те още водят моя необязден
кон,
нахлуват сънища у мен, като че ли съм разнищен селски плет,
а аз седя и ги привиквам, люлея се на плетен от тръстики стол –
и пия вечните, далечните картечи на щъркелите,
тракащи върху стърнищата на сняг, затънали на куц крак в тундрите,
в мочурите оклюмани – из Нищото на непомерната Русия,
през колко плетищаци между небето и земята се провирам –
накъса ми се дрехата – аз гол дойдох – и гол ще си отида,
аз сякаш приказки разказвам на топлата Вселенска пазва –
редя на майчицата своя покрива – сам вече нямам здрава керемида,
разказвам приказки на вятъра – и по брадата ми покапва липов
мед…
Поет ли съм, или не съм поет?
Сънувам 6 милиарда Via pontici, безкрайни километри птици –
летят и падат – сенчици над моите
зеници,
нима летят през мене светлоструи от чиги и есетри,
нима през мен нахлуват в необята,
прииждат от безсмъртните реки в
Сибир?
Нима есетрите – немилостиви, хищните ми чиги и есетри,
ще отнесат в разбягалия се под тях Всемир и моите летящи книги?
Красиви в съпротивата си, да падат с куките под мен –
със куките, разкъсали жестоките им
челюсти,
нима есетрите ми – безкрайни километри от есетри,
се мятат, ужасени от дланите ми – дяволски издъхнали пустини –
нима есетрите ми в небето плуват –
Божествен улов, който аз не
улових
в разбягващите се над мен пустинни небеса, все по-далече
от моите безпомощно въртящи се
зеници?
Нима съм на есетрите жених,
че те от пръста ми, безименният десен пръст,
изтръгнаха ми брачната
халка,
затегнала ми капилярите – екватор
златен?
Как без екватора за птиците и рибите да стеля
Планетата – напусната
постеля?
Чия ръка ще дръзне птиците да погребе?
И колко Via pontici във моите зеници ще падат – непогребани?
Летят над мен – и някой ден красивите им човки
ще стрелят, ще ме стрелят от
засада –
защото сам превърнах себе си в пустинни
Адове,
есетри мои, мои сребърни пантофки,
как през пустините със мен ще
минете!
Нима през моите оцъклени под 6 милиарда слънчица очи? –
единствено през костите на полуделите ми, последните ми Via
pontici,
през човките на птиците ми
светли?
Помнете думата ми – и ми простете, ако думата горчи,
помнете мен – аз сигурно съм вик,
щом в мозъка ми, възпален от хълмовете на
пустини,
от 800-метровите кладенци Бог и за вас манерката ми пълни,
налива в шепата ми капка – и капката ми свети,
последна капчица ми капва в двете шепи,
в коя от тях ще кацнете? – молитвено издигам длани –
изпаднал в пустинни вихри лош
актьор,
пустинята е по-жестока и от напуснатата сцена,
пустинята за вас – зачеркната под мене, е Вселена.
Отглеждам птици – сребърни есетри –
Божествен улов, палуват те – 6 милиарда многоточия,
пътуват те – съсредоточени над немилостивата Сахара –
Прамайчица на пясъците, самият пясък в
пясъка,
избухнал вятър, накъсал туарега и номада в мен –
не вихър, лавов
тласък! –
изгълтва го – ни лук мирисал, нито ял, плющи – обезумял,
в палатката му стара се провира – немилостив кротал,
в душата му се шмугва, безжалостен крадец! –
отнася я на дрипави валма, плющи в
хастара,
той на камилите гърлата затъква с древен палец –
силициевият
прашец,
и силиконовите хрипове престъргват
буриите ръждясали на Корабите на пустинята под мен.
Къде съм тръгнал – пустинник юродив и жалък
и кретенясал от хюбриси и хекзаметри всеки Божи
ден?
Нима обезумях съвсем,
та, като сричам Требника, във кътниците ми се трие остър пясък?
Нима под мене копитясаха сандалите, които ми обу другарят
Сталин?
Нима пустинята – и другата, и третата след нея
докрай ще бъде с мен
несправедлива? –
и аз в пустини, до кокала оголен –
месо, натъпкано в брадясала консерва,
добре опечено месо, в консервата ще си грухтя,
докато етикетите ми станат избеляла
дрипа?
Ще си отглеждам в небесата – жежка ферма,
6 милиарда голи охлюви и 6 милиарда Via pontici,
потеглили на пресекулки към
Египет?!
Не пожелаха да ги пипна, да кацнат ескадрилите на рамото ми,
поне едничко пиле, птица някаква – поне
една…
6 милиарда скапани надежди, че Океаните не са мираж,
това е то, което ми
остана,
разпори ми хастарите пустинята – на тежък камък пекох хляб,
а хлябът – тръни и осили, въртя се хлябът ми из огнени баталии,
пламтяха ми сандалите, вакхическите изгреви потъваха
в немилостиви, красиви
залези –
към Атакама птиците летят,
върху Брега на скелетите край Атлантика
падат,
заравят се в пастта на Ада – Калахари, не искат, кой ги пита?
Стоварват птичи бяс над грохналите Пирамиди – от старост падат,
на хищни вихри в реките ми пираните връз тях
връхлитат,
душите им засмукват древни миди,
изсмукват крясъците им, надеждите посечени,
горчилките и гъдела на гнидите, летящи в побеснелите криле –
те, птиците – летящите въздушни крепости на нежността,
през 6 милиарда революции и еволюции
преминали,
те падат на ята, на ескадрили – пламнали самоубийци,
обезверени камикадзета се врязват те –
безкрайни мили чиги и пирани, лефери и есетри – живи рани,
пустинята постла им огнените буци –
убийствените ветрове над Пирамидите не ги покриха,
дано да чуят хюбрисите ми – пустинни гибли,
поезиите ми да им завихрят вихри –
да долетя до тях с последните си два-три
стиха…
Какъв е древният им хъс без мен да прекосяват необята? –
на светлоструи – сякаш в подмолите на Ангара, на Лена, Иртиш и
Об –
върху реките – майчици на хлъзгавите ми есетри, да падат –
и хукнали в пространствата Вселени да им дирят
гроб?
Те падат яростни, те падат уморени,
несъществуващи – и неосъществени! –
те плували са в моите, дошли от други ери, гени –
защо си мисля, че са разтваряли хриле в опитомените Вселени
на всекиго от нас – из 6 милиарда Енисеища, Яузи, Лени? –
безкрайни километри от есетри, древни птици,
летящи мои сребърни
сестрици,
отиващи си слънчица, най-тиха моя светлейша Святост,
най-мъдра моя Свяст, аз няма под техните душици отлетели
да стъпя мръсен – и, мръсен – да докосна Океаните,
той, Океанът, е Бащица стар! –
не се гасят във Океаните пожарите с
пожар,
не кацат птиците на пепелища, те пясъците бият,
предсмъртно пустините прекръстват с разтворени
обятия –
те вече нямат силици за ярост, те не сънуват в ръцете ми небе…
Това ли всъщност полетът им беше?
Това ли всъщност моят полет бе?
А вие? Нима не сте летели като птици –
12 милиарда затворени зеници,
загледани във хлебеца, прикътан в пустинното
торбе?
Нима ще се стовари върху камъка безплътното небе,
в което ние всички ще
отидем?
Ах, моля ви! – сънувайте, понякога сънувайте ми птиците,
когато падат – 6 милиарда Via pontici над Пирамидите.
