ИЗ „КАРИАТИДИ”
ВЪЗДИШКА
Влезнете тихо в тоя дом, където
през дълга нощ бе кратка любовта,
и оставете пътната врата
да търси стъпките й по небето.
Стъкнете огън - тя ще го съзре,
палнете свещи с тънки ореоли
и нека вашата душа се моли
за туй, което утре ще умре.
То беше миг - ухание на цвете.
Над неговата тленност пожалейте
с утехата, че ще се върне пак.
С искрите, с пепелта поговорете
и слушайте как свири с тънка флейта
закрачилия край вратите мрак.
ПЛОДЪТ
Плодът напомня пазва на мадона,
която чака своя младенец.
В пръстта изтлял е нежният цветец,
но бъдещият ден виси на клона.
Зората с длан грънчарска моделира
видения от восък и варак -
то сякаш слънцето се връща пак
в езическото детство на всемира.
По своя орбита плодът кръжи,
узрява между тайни и лъжи,
преди да падне мъдър на земята.
Какво са семенцата кадифени?
Това са светове, невъзкресени
на ябълката от сърцевината.
СНЯГ
Омръзна ми със стъпките си да говоря.
Дано просторите ме съжалят:
изтупал сребърни нозе на двора,
пред моята врата да спре снегът.
Да го прегърна, както се прегръща
отдавна чакан гост, и да съзра
в дланта си бисер, и една зора -
танцуваща в разбудената къща.
В мен да възкръсне равнина и птица,
да видя детска румена ръчица -
цветец, пронизал зимната мъгла.
Да ме обгърне скреж със нимба златна
и в някаква вселена необятна
да ме отнася спомен за пчела…
НЕПОБЕДЕНИЯТ
Ела ти, Дон Кихот, непобеден
от времето, ела, добряко смешен,
и пред вратите на деня ти днешен
вържи ти Росинанта уморен.
тръгни през гробища автомобилни
като пастир на мъртвите стада,
чуй как хрущи под стъпките ръжда,
разяла нашите души всесилни.
През пясъка на алчност ненаситна
до извор и оазис недостигнал,
ти не забравяй звездния съвет:
върви с усмивката си беззащитна
към вятърните мелници - издигнал
щита си като златен слънчоглед.
